// Вие четете...

Управлението

Ода за парите и лихвата.

„Мерзостта и парите винаги вървят заедно.“

Големите умения на евреите в сферата на парите и лихварството с гордост признават много еврейски автори. Например, известният идеолог на мондиализма (т.е. идеология на глобализацията и световно правителство) Жак Атали (р 1943), бивш президент на Европейската банка за реконструкции и развитие (ЕБРР), съветник на президента на Франция Н. Саркози (р 1955). Според него, в следствие на тези способности възникнало господството на евреите в световната търговия и в световните финанси още преди Христа, затова те са се разпръснали по света покрай търговските пътища и „линиите на парична сила“ в по-голямо количество, отколкото са останали в Палестина. Жак Атали признава, че думите „евреин“ и „лихвар“ у много народи са станали синоними.

Ще приведем като пример цитати от книгата на Жак Атали „Евреите, светът и парите“. Веднага ще отбележим, че този труд се явява все пак най-пълно изложение на стопанската и парична история на евреите след книгата на В. Зомбарт „Евреите и стопанския живот“ (от началото на миналия век).

Преди всичко, Атали с гордост съобщава, че евреите са дали на света двете най-важни неща — вярата в един Бог и парите: „Еврейският народ направил парите уникален и универсален инструмент за размяна, точно както направил своя Бог уникален и универсален инструмент за превъзходство…“.

Авторът предполага, че предписанията относно поведението на евреите в света на парите, съдържащи се в Талмуд, са породени не от някаква висша сила, а от навиците и характера на съставителите на Талмуд: „Авторите на Талмуд самите били повечето търговци и експерти по икономика…“

Всички отношения на покупко-продажба, а така също стремежа към богатство, по мнение на автора, са напълно естествени, тъй като са благословени от Бог: „Исав и Яков потвърждават необходимостта от обогатяване за това, за да се харесат на Бог… Бог благославя богатството на Яков и му разрешава да купи правото на първороден от брат си Исав — това е доказателство, че всичко си има материална цена, дори във вид на паница леща“.

Парите, както смята Жак Атали, са не само инструмент за покупко-продажба или натрупване на богатство, но те са също така и средство за организация на най-съвършеното обществено устройство: „В този жесток свят, управляван с помощта на силата, парите постепенно се оказват най-висшата форма на организация на човешките отношения, позволяваща да се решават без насилие всички конфликти, включително религиозните“.

Парите, като универсален инструмент, достъпни за хора от всички националности и вероизповедание, все пак на първо място са достояние на евреите противостоящи на останалия свят: „Парите са машина, която превръща свещеното в светско, освобождава от принуждение, канализира насилието, организира солидарността, помага да се противостои на исканията на не евреите, явяват се прекрасно средство за служене на Бог“.

Както се вижда от приведените цитати, служенето на парите, при Ж. Атали, се приравнява на служенето на Бог. Атали подкрепя своята мисъл за „духовната“ полза от лихварството за евреите с цитат от Рабби Яков Тама: „Това е почетна професия, лихварите заработват пари бързо и достатъчно, за да се откажат от други професии и се посветят на религиозни занимания“. Обръща се внимание и на това, че работата с пари позволява на евреите да избягват да работят за заплата: „Важно положение: всеки е длъжен на всяка цена да избягва да се съгласява на принудителна работа, която ги прави зависими, понеже да се подчиниш някому е равносилно на връщане в Египет… Тази забрана обяснява, защо в течение на векове евреите най-често са отказвали да влизат в големи организации и предпочитат да работят за себе си“.

Впрочем лихварството, както и нарушаването на общоприетите морални норми за своя изгода, принадлежи към разпространените общочовешки грехове. С лихварство, казва Зомбарт, са се занимавали и жреците в Делфийския храм в Гърция, и средновековните манастири. Зомбарт посочва множество свидетелства на съвременниците за неблаговидни постъпки на християнски търговци… Успеха на евреите Зомбарт обяснява с това, че при тях въобще не става дума за нарушение на нормите на морала в работата. Според тях това е „разумен“, „делови“ морал, „истинското право“, подчиняващо стопанската дейност на първенството на „сделките“, дохода.

Аристотел и светите отци: глас против лихвата. Относно Аристотел, то той станал главен идеолог противопоставящ се на лихварството, преди още появата на християнството, тоест попада в разред „езичници“, но остро е чувствал пагубността на тази дейност. Хората от до християнската епоха точно улавяли простата мисъл: парите — те са някакво обществено достояние, което не трябва да се превръща в средство за натрупване на богатство, а изпълняват ролята на „кръвта“, чиято циркулация в стопанството осигурява нормалното му функциониране. Ако се допусне лихварството, то лихварите ще могат да управляват движението на „кръвта“, увеличавайки или намалявайки постъплението в организма на стопанството. Никой по тази причина не може да е собственик на парите, да затруднява движението им за извличане на изгода, подобно на разбойник на мост, който взима такса за преминаване. Парите както и земята не трябва да стават обект на покупко-продажба и да се съсредоточават в ръцете на малцина.

Аристотел много се страхувал, че лихварите могат да завземат артериите на обществото и да взимат пари за това, че не пристягат твърде силно. Платиш ли — ще поотпуснат, нямаш с какво да платиш — затягат по-здраво.

По смисъла на изказаното от Аристотел относно парите и лихварството може да заключим, че парите — не са стока, а само някакви „знаци“. Казано на езика на съвременните теории, може да кажем, че Аристотел е стоял на позициите на „номинализма“ (номинализмът е теория, съгласно която парите не трябва да имат „вътрешна“ стойност, т.е. да са пълноценни стокови пари, те са предназначени само за да са средство на обмена на реални стоки с отчитане на номинала на паричния знак).

И в християнски времена просветените борци срещу лихварството достатъчно често споменавали Аристотел. Особено следните негови думи: „С пълно основание извиква ненавист лихварството, понеже то прави самите парични знаци предмет на собственост, които, по този начин, губят това своето предназначение за което са били създадени; та те са възникнали за да обслужват обменната търговия, взимането на проценти води именно до ръст на парите… както децата приличат на своите родители, така и процентите се явяват парични знаци, произлезли от парични знаци. Този род обогатяване се явява преди всичко противоестествено“. С утвърждаване на християнството по света, забраните на лихварството се базират на църковните догми, а пък те на свой ред — на Светите писания, в това число и на Новия завет.

В частност, в Евангелие от Лука се говори „… и взаймы давайте, не ожидая ничего; и будет вам награда великая“ (Лк 6:35).

Фактически се възпроизвеждат нормите на Стария завет, но с едно изключение: те са абсолютни, нямат двоен морал (за свои и за чужди). Забраните са били затвърдени в решенията на ред Вселенски събори. Светите отци от ранното християнство достатъчно често са разобличавали лихварството като най-отвратителна форма на сребролюбието, а сребролюбието влизало в разряда на най-тежките грехове.

Последователните християни в своята борба с лихварството винаги са се вдъхновявали от постъпката на Спасителя, извършена не за дълго преди разпятието. Става дума за единствения случай описан в Новия завет, когато Христос проявил насилие: той съборил масите на среброменителите и ги изгонил от храма. А тези менители, разположили се в храма, били, по същество, и спекуланти (извършвали обмяна на едни монети с други с голяма печалба* и лихвари (давали заеми с лихва).

[* Иудеите, които идвали в Иерусалимския храм можело да правят парични пожертвования и то само със специални монети, които сечели самите евреи и не съдържали езически символи. Обмяната на тези монети среброменителите и направили свой бизнес. Ето какво пише свещ. Вячеслов Вот Синельников за това, какво е ставало в храма: „по двете страни на източните врата до самия притвор Соломонов, стояли поредица сергии на търговците и масите на сарафите. Двадесет дни преди Пасха свещениците започвали да събират древния данък от половин сикъл, който се събирал от всеки евреин (от 20 до 50 г) като паричен откуп «за душата» и отиващ за издръжка на ежегодната служба в храма (см. Исх. 30,11–16). Плащането на този данък с «осквернени» монети се е считало за недопустимо и при това положение сарафите получавали огромни печалби. Погледнете! Огромно пространство на галериите на Старозаветния храм и «двора на езичниците» е задръстено от сергиите на търговците на гълъби, масите на сарафите, които користно (за 5% от стойността на парите) извършвали обмяна. Пред нас виждаме нечестив пазар, превръщаш, по думите на самият Христос, домът за молитви в разбойнически вертеп (виж Мф.21, 12; Мк.11,17)… Първосвещениците и садукеите виждат прекрасно какво се върши, но не забраняват нищо, отчасти защото сами въртят тази срамна търговия, отчасти защото получават част от печалбата от това срамно безобразие Свящ. Вячеслав Синельников. Христос и образ первого века. — м.: Сретенский монастырь, 2003, с. 73–74)“.]

Случаи на лихварство (обикновено в скрита форма) имало и по времето на разцвета на християнството. Сред изобличителите му са: Йоан Златоуст (347–407 г.), Василий Велики (ок 330–394 г.), Климент Александрийски (ок 150–220 г.) и много други Свети отци.

В западната църква (вече след отпадането й от Вселенската църква) забраните достатъчно педантично са били обосновавани от богословите — схоластици. При това те се опирали не само на Свещеното писание, но също така и на трудовете на античните философи, особено Аристотел. Особено внимание се е отделяло на формулираното от Аристотел, че парите — не са богатство, а само знак за богатство; следователно те не може да служат за средство за съхранение и още повече за увеличаване на богатството чрез лихва.

В много съчинения по история на църквата и богословие съвършено справедливо се отбелязва, че главен идейно — духовен антагонизъм в Европа в първите векове след раждането на Христос било противоборството между християнството и юдаизма. На практически – битово ниво основният въпрос на това противопоставяне бил въпросът за лихварството. В частност, във Византия след Константин Велики на лихварството били наложени сериозни ограничения и забрани.

Цяла поредица от съвременни автори предполагат, че в съвременната литература въпросите, свързани с историята на лихварството, доста често са били „смекчавани“. Забраните за взимане на лихва в стари времена са били крайно строги и даже жестоки. Наказанията за лихварска дейност почти не се отличавали от наказанията за убийство. Такава „смекчена“ и „облагородена“ картина на времената през които е имало забрани за вземане на проценти, по мнението на някои автори, е призвана да „смекчи“ отношението на съвременното общество към съвременните практики на лихварство, помага в обосноваването на „естествеността“ на тези практики.

Ето пример на такава критична оценка на това, което пишат в съвременните учебници*1 за епохата на забрани на лихварството: „до началото на XVII век лихвеният процент бил най-строго забранен в западна Европа, в Русия, в страните от арабския изток, в Индия, в Китай и други райони. Наказанието за нарушаване на тази забрана било почти винаги едно — смърт “. Такава забрана действала примерно от XII век*2. Тоест световната икономика почти 500 години се е развивала без използването на лихвения процент. Ако искате да узнаете, как светът е живял без лихвен процент, то с удивление ще откриете крайно малко информация. А това което е останало, в по-голямата си част „свидетелствува“, че лихвеният процент все пак някак си е съществувал в този период, но просто е „подложен на някакви гонения“. И че наказанието за лихварство не е било смърт, а понякога просто отлъчвали от църквата и т.н. В действителност тази забрана била много строга и наказанието било много жестоко. Тоя факт, че почти 500 години за използване на лихвен процент са екзекутирали всеки, без да се съобразяват със звание, род, положение, се мълчи и до сега. Формално никой не го крие, но тази тема никога не се обсъжда в средствата за масова информация (СМИ). Навярно никак не е интересно: а кое е заставило целия тогавашен свят, всички религии — християнството, мюсюлманството, индуизма, будизма (по-точно не всички, а почти всички) да поддържат смъртното наказание за тези които се опитват да използват лихвения процент? Както неведнъж се е говорило, СМИ — те са такива, те предварително точно знаят, кое е интересно, а кое съвсем не е интересно, и кои въпроси при никакви обстоятелства не бива да обсъждат. В темата за пазене на мълчание относно това, че светът дълго време е живял без лихвен процент, стърчат дългите уши на „счетоводителите“*3. По някаква причина тази тема е толкова неприятна за „счетоводителите“. Не може да се каже, че се боят от нея. Не, аз мисля, че ЦУП*4 сега има такава сила, че въобще от нищо не се бои. По-скоро малко се опасява.

[*1 Става дума за учебници по икономически теории, история на икономическите учения, световна история, паричен оборот, банково дело и т.н.]

[*2 Тази хронология, по наше мнение, не е съвсем точна. Въпреки това, че в различни държави и региони съществуването на строги забрани на лихварството не съвпадали съвсем. Впрочем, въпросът за хронологията в дадения откъс не е от принципно значение. ]

[*3 Под „счетоводителите“ авторът на дадения текст подразбира световните лихвари (банкерите) ]

[*4 ЦУП — „център за управление на полетите“ — така авторът на текста нарича тази висша власт в света, която днес принадлежи на световните лихвари („световното правителство“) ]

Не може да се отрече, че лихвеният процент е съществувал винаги, но отношението на властите и обществото към него в указания период от време (условно — почти 500 години) е било действително сурово, по-сурово отколкото до началото на тоя период и след неговия край. Какъв период е било това? Най малкото, в Европа, това е бил периода на най-голям разцвет на християнската цивилизация, която последователно е реализирала в живота основните принципи и норми на духовния и материален живот, заложени в Светите писания, най-вече Новия завет. Взимането на процент в онези времена се е квалифицирало като престъпление, малко отстъпващо на нарушаването на заповедта „Не убивай!“. Може също така да го сравним с такова престъпление от нашето време, като производството и разпространението на наркотици. Нима вземането на процент лихва е било такъв смъртен грях? И ако е било, тогава защо днес то е престанало да се счита за такова?

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар