// Вие четете...

История на българите

Обявяване на независимост.

Независимост„Ако волята ти е твърда, винаги ще си постигнеш целта.“

Обявяване на независимост.

През юли 1908 г. Европа е изненадана от още едно събитие. Извършен е преврат на младо турските политически сили, представени от комитета „Единение и напредък“. Въстаналите турски гарнизони в Македония и Тракия поставят на власт младо турското правителство. Възстановена е конституцията от 1876 г. Гръмко е обявено равноправие и свобода на всички народности в Отоманската империя. Този ход дава основание на великите сили отново да прекратят натиска си за въвеждане на реформи в поробените български земи. Българските чети, които досега водят сражения не само срещу турските гарнизони, но и срещу все по-нарастващите и подкрепяни дори от турците, нахлуващи от север и юг сръбски и гръцки чети, слизат в градовете и предават оръжието си на новата младо турска власт. Яне Сандански дори активно сътрудничи на новата турска власт при заемането на възлови учреждения в турската столица по време на преврата.
Излезлите от затворите и слезли с четите български революционери в Македония и Тракия са обезоръжени и превърнати в мирни граждани, започват нов легален политически живот, който младотурците им обещават. „Десницата“ се обединява в „Съюз на българските конституционни клубове“ (СБКК), по-късно групировки на „левицата“ създават своя организационна форма „Народо-федеративна партия“. Едновременно с това под влияние на проникващата отвсякъде пропаганда са създадени „социалистически“, „анархолиберални“, „учителски“ и най-различни други дружества. На практика могъщата сила на ВМОРО престава да съществува. Под зоркото наблюдение на младотурците, новите български политически партии в Македония заменят практическата си цел за политическа автономия с хилава програма за „областно самоуправление“ в състава на вече „конституционна“ Турция.
За княза, българските държавници и огромната част от европейските политици, превратът в Цариград не е нищо повече от една отчаяна стъпка за спасяване на разпадащата се Отоманска империя, превръщайки гражданите й в едно единно отоманско население. В това постепенно се убеждават и дейците на революционното освободително движение в Македония. По един или друг повод, младотурците започват преследване на все повече от бившите революционери, превърнали се сега в лидери на легални партии. Твърде скоро тези партии престават съществуването си.
Ходът на нещата във втората половина на лятото на 1908 г. се преценява от княза и правителството на Малинов като благоприятен за обявяване на независимостта. Направените отново дипломатически сондажи обаче показват същата непреклонност към обявяване на българската независимост. Дипломатическите стъпки се затрудняват от шума, който чуждите дипломати и журналистите в София вдигат периодично, предричайки съвсем близо обявяването на българската независимост.
Склонен към сложни, но добре премислени ходове, княз Фердинанд заминава в средата на лятото за Европа, за да извърши сам необходимите проучвания, а заедно с това да отклони вниманието на света, че се готви непосредствено действие. При това положение почти всички дипломатически представители в София са вече сигурни, че „опасността“ от обявяване на независимостта е преминала, щом като князът е вън от България.
От сондажите княз Фердинанд разбира, че всички европейски велики сили са категорично против обявяване на българската независимост. Опитите му да промени становището поне на Русия в това отношение остават напразни. При това положение единствена Австро-унгария „приема“ да подкрепи българската акция и то поради обстоятелството, че срокът, определен от Берлинския договор за австро-унгарската окупация на Босна и Херцеговина изтича (империята на Хабсбургите трябва да ги върне на Турция), а всъщност Виена има намерение да ги анексира.
Князът и министър-председателят Малинов се срещат в Карпатите в края на август и решават принципно обявяването на независимостта да стане около датата, в която Австро-унгария ще обяви анексията на Босна и Херцеговина.
В началото на септември младо турското правителство извършва един гаф, известен в дипломатическата история като „аферата с пилафа“. Външният министър на Турция поканва дипломатическите представители на традиционния прием-информация за състоянието на страната. На това протоколно събрание обаче, младотурците си позволяват да не поканят българския дипломатически представител в Цариград Ив. С. Гешов, под претекст, че България е васална на Турция страна.
Скандалът избухва веднага, но Фердинанд задържа ефекта му, за да го използва малко по-късно.
Подготовката за събитието в България започва тихомълком.
На 8 септември 1908 г. в кралския дворец в Буда, където се чества шестдесетгодишният юбилей от възкачването на Франц Йосиф на престола, нещата се съгласуват в подробности. По пътя си към България княз Фердинанд се спира при крал Карол Румънски, без обаче да издава намеренията си.
На 21 септември княжеската яхта „Цар Крум“ акостира на русенското пристанище, посрещната от министрите. Князът ги поканва в салона и след размяна на любезности, заявява: „Утре ще обявим независимостта“. Впрочем всички са били вече готови за такова изявление.
През нощта специалният влак пътува към старата българска столица, където ще стане тържествената церемония. На гара Търново огромно множество с национални знамена посреща влака. Князът обаче го няма. Майстор на психологическо въздействие, Фердинанд е слязъл незабелязано на спирка „Трапезица“ и се е отправил пеш към историческата църква на българските царе „Свети четиридесет мъченици“. Тук именно го посрещат прииждащото човешко множество и официалните лица. Оттук всички се отправят към Царевец. След тържествен молебен е прочетен манифестът на княза за обявяване на независимостта. „С благословията на Всевишния – завършва манифестът на държавния глава – прогласявам съединената на 6 септември 1885 г. България за независимо Българско царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този Ни акт ще намери одобрение от великите сили и съчувствие на целия просветен свят.“
Под звъна на камбаните и тържествения салют на оръдията, Търновският митрополит коронясва на историческия хълм първия след 512 години български цар.
След като е повел решително България, доскорошната турска провинция, към европеизация и изграждане на съвременна държава, Фердинанд I осъществява първата си голяма мечта – провъзгласяване на независимостта. Наистина предстои отново „ходене по мъките“ из европейските столици за признаване на това ново и поредно нарушение на Берлинския договор, но българският цар и неговото правителство знаят, че това ще бъде постигнато сега значително по-леко, отколкото признаването му за легитимен български владетел след избирането от Великото народно събрание през 1887 г., мимо волята на Русия.
Най-големите трудности все пак са „пазарлъците“ за компенсацията, която Турция поставя като задължително условия за признаване на независимостта. Определена отначало от Цариград на баснословната сума 650 милиона златни франка, тази компенсация среща твърдата съпротива на българското правителство. Турция намалява стойността й постепенно на 150 милиона. България застава твърдо на сумата 82 милиона. В Русия разбират, че ходът за обявяване на българската независимост в съгласие с Австро-унгария е чувствителен минус за намеренията на Петербург да сформира южнославянски блок на Балканите, затова в крайна сметка тя предприема завършващия ход в „пазарлъците“, като дава на България заем от 82 милиона златни франка и изплаща разликата по турското искане с част от дълга, който Цариград има към Русия още от войната 1877-1878 г.
Това дава възможност на правителството на демократите да предприемат отново сондажи за създаване на Балкански съюз под покровителството на Русия.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар