// Вие четете...

Начини на манипулиране

Обучение на „бъдещите политически елити“.

„Дървото и учителят се познават по плода.“

Нов български университет. Без да се връщаме към създаването на НБУ (1991), да напомним, че става дума за първия университет-НПО в България, създаден по инициатива на Джордж Сорос. Начело на университета е Богдан Богданов, който дълго време заема и длъжността председател на „Отворено общество“. НБУ е едно от невралгичните места на мрежите на българските мозъчни тръстове: голяма част от експертите на мозъчни тръстове преподават там. Университетът участва активно в проектите на мозъчните тръстове и самият той организира поредица от проекти, финансирани от мрежите на чуждестранните донори на мозъчни тръстове (Open Sociey Fund, USAID, „Фрийдъм Хаус“, „Нашънъл Ендаумънт фор Демокраси“ и т.н.). ЦСП и „Червената къща“ са част от децентрализираните изследователски институти на НБУ.

Политическата му академия, която има за цел да обучи „бъдещите политически елити“ без значение каква е политическата им принадлежност, събира на едно място експерти на либералните мозъчни тръстове и на новосъздадените леви мозъчни тръстове като Института за социална интеграция.

Политическото училище на НБУ е създадено по идея на Дими Паница и е част от мрежата училища, ръководени от Съвета на Европа, които се намират в бившите комунистически страни и бившите съветски републики. Това училище е финансирано главно от USAID и от американските фондации и има за цел да формира в духа на демокрацията и на толерантността кадри, произлизащи от всички партии, представени в Парламента. Към двупартийния консенсус, който е в сърцевината на преподаването там, се добавя и едно институционално объркване: дипломите в училището се дават от Съвета на Европа, който покровителства тази инициатива, финансирана от американските фондации, част от които са близки до консервативната десница.

Обръщаме внимание на случая НБУ, защото начинът му на функциониране и хибридната му структура са на: университет, мозъчен тръст и частно предприятие, се оказват доминиращи парадигми на прехода и в останалите академични и университетски институции в България.

Както се отбелязва в отчетния доклад на университета за академичната 2005–2006 г., петнадесет години след създаването му „НБУ доказва, че либералният модел за университет функционира, когато бъде разделен на подмодели, които, на свой ред, се осъществяват под формата на проекти“. Тази академична институция се храни както от таксите на студентите си, така и от частните донори. Тя е и първият университет, който въвежда реформата на дипломите по англосаксонски стандарт: по програмите на НБУ се подготвят специалисти, бакалаври, а отскоро и доктори на науките. Интер дисциплинарността на преподаването, кредитната система, дистанционното обучение и принципът учене през целия живот са въведени и с помощта на различни центрове, които са част от самия университет.

Всички официални документи на НБУ рекламират качествата му на успешно предприятие: подобряването например на образователните услуги за студентите, които са считани за клиенти, свободни да избират „индивидуални пакети“ знание и ноу-хау, за да станат приспособими и конкурентоспособни на трудовия пазар. Луксозните му брошури и Интернет сайтът му представят курсовете като продукти, опаковани като подарък: сред тях откриваме оригинални курсове и програми, като например „Художествени програми със спортна тенденция“, „Аз като роля“, „Рефлексия“, „Рефлексия и личност“, „Тестиране“, „Тялото като аксесоар“ и т.н.

Там откриваме всички знаци за това, което Кристиан дьо Монтлибер определя в книгата си Знание за продан като феномен на разрушаване на дисциплинарните светове от интер дисплинарната идеология, което ги прави пропускливи за директни влияния от страна на света на проектите и на бизнеса. НБУ е превърнат в „супермаркет от единици, които могат да бъдат капитализирани“. Изследователският му модел също е зает от модела за реализиране на проекти: кандидатстване, писане на молби за финансиране, сключване на договори и оценяване на продукта и т.н. Оценяването дори е превърнато в отделна наука на която е посветен специализиран център. Там се подготвят системи за тестиране на изпитите (продаваеми на други университети), както и системи за оценка на преподавателите, прилагани отскоро и в държавните университети.

Книгата на Монтлибер, както и изследването на Лиляна Деянова всъщност позволяват да се разбере как НБУ се оказва един от медиаторите на новия модел за правене на изследвания и за преподаване в България. Този модел, който навлиза във Франция чрез настоящите реформи на образованието и на изследването, всъщност е следствие от една международна доктрина. Тя се формира в периода от 1985 до 1995 г. като един вид консенсус между социолози, привърженици на пост модерния възглед за света, шефове на мулти националните фирми и експерти от различни международни агенции. Тази доктрина, прокарана чрез докладите на международни организации като ОСРЕ, ЮНЕСКО и Световната банка, е приета също и от Лисабонската стратегия на Европейския съюз (Лисабон, 24 март 2000 г.) и Болонския процес, започнат през 1998–1999 г. с цел да се изгради европейско пространство за висше образование преди 2010 г.

Освен мобилността на студентите с помощта на стандартизацията на дипломите, Болонският процес има и идеята, основана на опита на образователната система в Съединените щати, да се насърчи мобилността на учените и на практиците, които временно са събирани в общи екипи по определени проекти (императив на спешността). Скоро тази доктрина ще успее да създаде „общество на знанието“. То ще бъде осъществено чрез децентрализиране, водещо до заместване на финансирането от държавата с финансиране от бизнеса, фондациите и не правителствените организации, според модела на „управление“, който вече е станал официална доктрина на Европейската комисия. Става дума за една неокорпоратистка идеология, при която договорът замества закона. В дългосрочен план тя осъжда автономията на университетската институция, която доминиращият дискурс (медийният) обвинява в неподвижност и в откъснатост от реалността. Статутът на интелектуалците, техните демократични организации, начинът им на действие и на мислене се явяват архаични, неадаптирани и опасни за новия социален ред. Икономическият критерий е доминиращият критерий, който се въвежда в университетското и академичното поле, за да се неутрализират съпротивителните му сили.

Така като пионер на този нов модел на знание, НБУ участва активно в популяризирането и прилагането на тези принципи, в това число и организирайки международна конференция в София през 2006 г. на тема „Образованието и научното изследване в обществата на знанието“. Българските участници, независимо от политическата и дисциплинарната им принадлежност, се съгласиха, че Европа закъснява в състезанието с американските университети на световния пазар на знанието, защото администрацията и националните държави блокират предприемаческата дейност на европейските университети. Те заявиха, че Болонският процес е особено полезен за посттоталитарните страни в преход, защото ги задължава, с политически средства, да отчитат направените реформи.

Наистина българската изследователска и образователна политика и нейният Фонд за научни изследвания са подложени на постоянен международен контрол. Една оценка (2006), направена от International Review Panel, с препоръките си наистина утвърждава практиките и начините на функциониране на дезинституционализираните изследвания, практикувани в НБУ, мозъчни тръстове и други частни институции, които се явяват същинските медиатори на прехода към новия модел на знанието.

Този преход е теоретизиран от един от най-цитираните автори в докладите на международните образователни институции, Майкъл Гибънс. В книги като The New Production of Knowledge той приветства фундаменталната промяна на ролята и на произвеждането на знание, преминаваща от Модел 1 (моделът на Хумболтовия университет, с разграничени дисциплини и йерархична организация) към Модел 2 (характеризиран от интер дисциплинарността, приложимостта на знанията, хоризонталните и гъвкави структури, можещи да бъдат изнесени извън стените на Академията, от системите за контрол и за оценка, водещи до по-голяма социална и икономическа отговорност на актьорите, до икономика на знанието, ориентирана към печалбата).

Преходът към „новото производство на знанието“ обаче не може да бъде изолиран от всички други преходи (икономически, политически и т.н.), които се случват в българското общество и пораждат друга форма на организиране на обществото.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар