// Вие четете...

Начини на манипулиране

Обожавани и мразени.

„Празна ръка не ближат.“

След „втората демократична революция“ експертите Огнян Минчев и Евгений Дайнов и в по-малка степен Иван Кръстев стават известни в публичното пространство. Телевизионните зрители ги наричат „сините гурута“, или „сините шамани“.

През периода 1997–2001 г. „шаманите“ се появяват почти всяка събота вечер в най-гледаните предавания като „Панорама“ и разпространяват своите анализи за събитията през седмицата всяка неделя на вълните на „Неделя 150“, както и на страниците на големите всекидневници и седмичници като „Демокрация“, „24 часа“, „Капитал“, „Сега“ и т.н.

Независимо от темите, по които се говори – външна политика, приватизация, корупция, бюджет, конфликти в партиите и т.н. – повечето от тях свързват изказванията си пред медиите за периода 1995–2001 г. с „обяснения, оправдания или хвалби на политиката на СДС“, от една страна, и с „оценки, критики и негативни мнения за политиката на БСП“, от друга. „Генчо не спира да твърди, че БСП не се реформира добре, че са русофили и комунисти“. Огнян Минчев е цитиран в множество разговори като „ревностен противник на БСП, който непрестанно критикува връзките на БСП с Русия“.

Това изключително ангажирано идеологическо позициониране предизвиква възхищение сред привържениците на СДС и сатирата или бурната критика на тези „сини експертчета“ от привържениците на БСП или от наблюдателите, които се определят като „независими“. Привържениците на СДС не изпускат нито една медийна изява на „шаманите“, които казват „истината за машинациите на ченгетата“ и „помагат на страната да се спаси“, докато тези, които се чувстват накърнени или заплашени от политиката на СДС, характеризират експертите ту като „момченцата“, ту като „гениите политолози“. Тези присмехулни наименования показват желанието на тези фигури, които са станали прекалено силни в медиите, едновременно да бъдат и свалени от пиедестала, и осмени. Квалификациите „шамани“ и „гурута“ едновременно иронизират и легитимират привилегированата позиция на „сините експерти“.

Свидетелствата привличат вниманието върху усилването на политическото поляризиране на българското общество по това време. „Гурутата“ се идентифицират като защитници на интересите на една част от обществото: тази на реститутите. Реституциите и приватизациите, които усилват бедността и безработицата, са усетени като несправедливи от голяма част от населението. Свързаните с тях заплахи за приемане на закони за лустрация, подобни на тези в Чешката република, галванизират антипатията към „шаманите“ през първите години на прехода.

Когато през 1999 г. кризата в Косово разделя още повече българското общество, този път по въпроса за НАТО, „сините експерти“ заемат челните места в официалните трибуни, от които насърчават българския народ „да извърши правилния цивилизационен избор“ (за НАТО и срещу сърбите, за демокрацията и срещу комунистите). Те поддържат решението на правителството на СДС да подкрепи въздушните удари и се обявяват срещу „левите идеолози, които използват политическата ситуация, за да хвърлят отново българското общество в съмненията, присъщи на слабия човек…“.

За Огнян Минчев се говори, включително от страна на неговите колеги-експерти от мозъчните тръстове, като за „американско мекере“, което „изпълнява всякакви поръчки на американското посолство“. „Той дори нападна Европейския съюз в медиите, когато стана ясно, че европейците ще запазят визовия режим за България“. Нека отбележим, че квалификациите „американско мекере“ и „мекере на СДС“ често се използват като синоними. „Сините гурута“, политиците на СДС и чуждестранните донори на мозъчните тръстове участват в един колективен образ на „чуждестранните сили“, които целят да „направят по-беден българския народ и да го подчинят“.

Въпреки че противопоставянето СДС – БСП отслабва след появата на политическата сцена на Симеон, „сините гурута“ продължават да се обявяват в подкрепа на идеологията на СДС. В нощта на парламентарните избори през 2001 г. от студиото в Националния дворец на културата Огнян Минчев и Евгений Дайнов говорят на народа пред телевизионните екрани за загубата на СДС като че ли те самите са кандидати на изборите. След това организират и участват в голям брой конференции и дискусии, които анализират загубата на СДС като „загуба за демокрацията“. Публикуват в пресата серия от критики срещу „популисткия“ вот на избирателите.

Генчо и Огнян са ревностни противници на царя. Минчев го напада от републикански позиции. Генчо напада, както си знае. Той навсякъде вижда „ръката на Москва“, но не напада министър Паси, защото той е с американците. Всичко това са политически поръчки. Човек се пита дали наистина става дума за идеологически избор. Иван винаги остава най-умерен.

Мандатът на правителството на Симеон все пак променя безвъзвратно конюнктурата на двупартийния идеологически конфликт. Приемането на България в клуба на бъдещите членове на Европейския съюз нормализира имиджа на страната, който вече не е „заплашен“ от старите комунисти. Вътрешната криза в СДС също отразява тази криза на дискурса. Десницата трябва да намери ново място в политическата игра, в която внезапно се появява партията Национално движение Симеон Втори (НДСВ), като заема част от либералното политическо пространство вдясно. Кризата на СДС е отразена също като „криза на мозъчните тръстове“, които вече не получават финансиране от чуждестранните донори, за да защитават либералната програма в страната. Пазарът на проекти се променя, но мозъчните тръстове вече са се професионализирали и могат да се адаптират към променящата се конюнктура на изискванията на донорите, които „поръчват музиката“.

В изказвания на лидерите на мозъчните тръстове вече се изразява отказ да определят институциите, ръководени от тях като партийни или като свързани изключително с една политическа партия – СДС. Те подчертават, че те не зависят от ресурсите на партията. И наистина ресурсите и легитимността на тези организации идват „от другаде“.

Институт „отворено общество“ в София и българското гражданско общество. В повечето от страните от Източна Европа има малко неща за наблюдаване и за избиране. Изборът продължава да е един-единствен: Сорос. Субкултурите от края на осемдесетте години не успяха да се наложат трайно и загинаха през последните години. Алтернативната икономика в малък мащаб не беше истинска опция, основно поради малкото налични парични средства. Повечето от инициативите бяха твърде малки, твърде слаби, за да се превърнат незабавно в жизнеспособни начинания. Без да е част от опозиционното движение или от субкултурата „НПО life style-ът“, изглежда, е единствената опция, която оцелява.

Една американска фондация, посрещната от българските социалисти. Институт „отворено общество“ има статута на частна фондация със седалище в Ню Йорк, създадена през 1993 г. от финансиста и мецената Джордж Сорос. Този институт координира мрежата от фондации на Джордж Сорос, които от 1984 г. започват да се налагат по целия свят. Тяхното разпространение (в повече от 50 страни към днешна дата) започна от Изток „с цел да се подпомагат бившите комунистически страни по пътя на прехода им към демокрация“.

Днес фондации „Отворено общество“ съществуват в Африка, Латинска Америка, в Карибите, в Монголия, в Югоизточна Азия, в Русия. Навсякъде тяхната дейност има за цел да „подпомага отвореното общество, определено от философа Карл Попър като „форма на социална организация, която не е идеална, но която винаги е готова да се подобри“. Сорос заема това понятие, за да го асоциира трайно с понятието „гражданско общество“, което той поддържа, а понякога дори създава в различни части на света чрез програми в областите, отнасящи се до обществото като цяло: „развитие на НПО, образование, медии, изкуства, но също и здравеопазване, правосъдие, човешки права, права на жените и на малцинствата или пък икономически, административни, социални и юридически реформи“.

Институт „Отворено общество“ в Ню Йорк и институт „Отворено общество“ в Будапеща – създаден в родния град на Джордж Сорос и функциониращ като контролен пулт за фондациите му в Източна Европа – са двата големи центъра на мрежата по света. Те осигуряват финансова, административна и техническа помощ на различни фондации, които съществуват като независими НПО, но въпреки това зависят изцяло от волята на техния благодетел Джордж Сорос.

Фондацията „Open Society Institute“ в София (OSIS) се установява в България през юли 1990 г. с подкрепата на социалистическото правителство на Андрей Луканов – обнародва се държавен указ, за да „осигури подходящите условия за развитието и функционирането на фондацията“. Българската държава предоставя материалната база (сграда и офиси) и освобождава фондацията от данъци и от митнически такси, като едновременно с това се ангажира да подпомага нейното развитие с фиксирана годишна субсидия. През 1991 г. институт „Отворено общество“ получава от българското правителство 13,6 милиона лева и 1,1 милиона долара от Институт „Отворена общество“ в Ню Йорк. Българското правителство продължава да финансира фондацията със солидни суми до 1995 г. (идването на власт на правителството на Жан Виденов). След тази дата главно OSI (Ню Йорк) поема разходите на българския си клон. От бюджета от 10 милиона долара през 1996 г. той дава близо 9 милиона. Тази промяна на бюджетната политика по всяка вероятност се дължи на лошите отношения, които се установяват между Джордж Сорос и социалистическото правителство, което подозира американския финансист в намеса във вътрешните политически и икономически работи на страната.

И все пак, триумфалното посрещане и голямата финансова помощ, дадена на институт „Отворено общество“ от правителството на бившия комунистически лидер Андрей Луканов, привлича за пореден път вниманието върху инициативността на старите комунистически елити, и по-специално на Андрей Луканов, в процеса на прехода. Оказва се, че фондация „Open Society“, която дълго време е повсеместно идентифицирана като главна квартира на либералната партия СДС, е подпомогната от Българската социалистическа партия при навлизането си в България: политическата партия, срещу която Институтът ще се бори, обявявайки я за комунистическа и анти модернизационна, особено по време на политическата криза от 1996 г. Фондацията променя политиката си едва през 2000 г., когато започва да подкрепя множество проекти на леви мозъчни тръстове.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар