// Вие четете...

Роли в живота

Нравите и всекидневния живот на кръстоносците.

„За жестокия човек и за пушека няма прегради.“

Още през 1138 година Унар изпраща в Ерусалим своя приятел, летописеца Усама Ибн Мункиз, за да проучи възможността за франко-дамаско сътрудничество срещу господаря на Алеп. Усама, приет както подобава, постига принципно споразумение. Следват нови посланичества и в началото на 1140 година хронистът тръгва за свещения град с конкретни предложения: западняшката армия ще принуди Зинки да се отдалечи от Дамаск; силите на двете държави ще се обединят в случай на нова опасност; Моинуддин ще заплати двадесет хиляди динара за военните действия; ще бъде организиран общ военен поход под предводителството на Унар за превземане на крепостта Баниас, владяна от известно време от васал на Зинки, и предаването й на ерусалимския крал. Като доказателство за добрите си намерения дамаскчани ще предадат на западните заложници, избрани измежду най-знатните семейства в града.

На практика това означава живот под западняшки протекторат, но населението на сирийската столица се примирява. Изплашено от зверските методи на атабека, то единодушно одобрява договора, сключен от Унар, чиято политика се оказва неизменно ефикасна. Като се страхува да не бъде обкръжен, Зинки се оттегля в Баалбек, поверява града на един сигурен човек, Аюб, и тръгва заедно с армията си на север, но обещава на бащата на Саладин скоро да се върне и да отмъсти за претърпяното поражение. След заминаването на атабека Унар превзема Баниас и предава града на кръстоносците съгласно съюзническия договор. След това прави официално посещение в Ерусалимското кралство.

Придружава го Усама, станал в известен смисъл големият специалист в Дамаск по западняшките въпроси. За наше щастие емирът летописец не се ограничава само с дипломатическите преговори. Този любознателен дух и проницателен наблюдател ще ни остави незабравимо свидетелство за нравите и всекидневния живот от времето на кръстоносците:

Когато отивах в Ерусалим, имах навика да се отбивам в джамията ал-Акса, където се бяха настанили моите приятели тамплиерите. От едната страна имаше малък кът за молитва, превърнат от франките в параклис. Тамплиерите ми отстъпваха това място за моите молитви. Един ден влязох, изрекох „Аллаху акбар!“ и тъкмо се готвех да започна молитвата, когато един западняк се втурна насреща ми, сграбчи ме и изви лицето ми на изток с думите: „Така се молят хората!“ Веднага дотичаха тамплиери и го отдръпнаха от мен. Отдадох се на молитвата си, но този човек, възползвайки се от момент невнимание, отново се нахвърли върху мен и изви лицето ми на изток като повтори: „Така се молят хората!“ Отново дотичаха тамплиери, отдръпнаха го и ми се извиниха с думите: „Чужденец е. Току-що пристига от страната на рицарите и никога не е виждал някой да се моли, без да се обърне на изток“. Отговорих, че съм свършил молитвата си и излязох поразен от държането на онзи демон, който се бе ядосал до такава степен, виждайки ме да се моля по посока на Мека.

Ако емир Усама не се колебае да назове тамплиерите „свои приятели“, то е защото смята, че варварските им обичаи са се шлифовали при допира им с Изтока. Измежду западняците, обяснява той, има такива, които са се установили сред нас и които са възприели обществото на мюсюлманите. Те са доста над онези, които току-що пристигат във владените от тях територии. За него случилото се в джамията ал-Акса е „пример за недодялаността на западняците“. Той цитира и други подобни случки, на които е станал свидетел по време на честите си посещения в Ерусалимското кралство:

Един ден се намирах в Тивериада, където кръстоносците празнуваха някакъв свой празник. Рицарите бяха излезли вън от града, за да помятат копия. Водеха със себе си две немощни старици, които поставиха в единия край на хиподрума; в другия край имаше прасе, окачено на една скала. Рицарите организираха надбягване между двете старици. Всяка от тях вървеше напред, заобиколена от конници, които й препречваха пътя. На всяка крачка стариците падаха и ставаха всред неописуемия смях на зрителите. Накрая една от жените, пристигнала първа, сграбчи прасето като награда за своята победа.

Един изтънчен и образован емир като Усама не може да оцени подобни дебелашки шеги. Но снизходителната му усмивка се превръща в гримаса на отвращение, когато наблюдава как кръстоносците раздават правосъдие:

В Наблус, разказва той, имах възможността да присъствам на едно прелюбопитно зрелище. Двама души трябваше да водят необичаен бой. Причината бе следната: мюсюлмански разбойници бяха завзели едно от близките села и един от селяните беше набеден, че им е помогнал. Той бе избягал, но скоро се върнал, защото крал Фулк наредил да затворят децата му. „Бъди справедлив към мен, помолил го селянинът, и ми позволи да премеря сили с онзи, който ме набеди“. Тогава кралят казал на сеньора, на който било дадено селото: „Докарай противника“. Сеньорът избрал един ковач, който работел в селото, и му казал: „Ти ще идеш да се биеш на двубой“. Владетелят на селото не искал в никакъв случай някой от селяните му да загине от страх да не пострада селскостопанската работа. Аз видях този ковач. Той беше млад, силен мъж, но имаше навика като върви или седи все да иска нещо за пиене. Що се отнася до обвинения, то той беше един храбър старец, който щракаше с пръсти в знак на предизвикателство. Виконтът, управител на Наблус, се приближи, даде на всеки по копие и щит и нареди в кръг около тях зрителите. Боят започна, продължава Усама. Старецът притискаше ковача назад, отблъскваше го към тълпата и се връщаше обратно в средата на арената. Последваха толкова яростни удари, че съперниците заприличаха на общ кървав стълб. Боят продължи, въпреки призивите на виконта, който искаше да приближи развръзката. „По-бързо!“, им подвикваше той. Накрая старецът бе изтощен, а ковачът се възползва от опита си в работата с чук и му нанесе такъв удар, че го преобърна и накара да изпусне копието. След това се наведе над него и се опита да забие пръсти в очите му, но не успя заради кръвта, която шуртеше. Тогава ковачът стана и довърши противника си с копието. Веднага завързаха трупа с въже през шията и го завлякоха до бесилката, където го обесиха. Съдете от този пример какво е правосъдието у западняците!

Нищо по-естествено от възмущението на емира, защото през XII век правосъдието е сериозно нещо за арабите. Съдиите — кадии — са високоуважавани личности, които, преди да произнесат присъдата си, са задължени да следват строга процедура, установена от Корана: обвинителна реч, защитна реч, свидетелски показания. „Божият съд“, към който западните пришълци прибягват така често, им се струва мрачен фарс. Описаният от хрониста двубой е само една от формите на ордалия. Изпитването с огън е друга такава. Съществува и мъчение с вода, както с ужас открива Усама:

Бяха поставили голяма бъчва, пълна с вода. Заподозряният младеж бе вързан, провесен през ключиците на едно въже и спуснат в бъчвата. Ако е невинен, говореха те, ще потъне във водата и ще го извадим с помощта на въжето. Ако е виновен, ще му бъде невъзможно да потъне. Щом го хвърлиха в бъчвата, нещастникът започна да се мъчи да стигне дъното, но не успя и трябваше да се подчини на жестокия им закон, Господ да ги прокълне! Тогава допряха до очите му нажежени сребърни клещи и го ослепиха.

Мнението на сирийския емир за „варварите“ не се променя, дори когато говори за знанията им. През XII век западняците са силно изостанали от арабите във всички области на науката и техниката. Но изостаналостта между развития Изток и примитивния Запад е най-голяма в областта на медицината. Усама наблюдава разликата:

Един ден, разказва той, западняшкият управител на Мунейтра, в Ливанската планина, писа на чичо ми Султан, емир на Шайзар, с молба да му бъде изпратен лекар, който да се занимае с няколко спешни случая. Чичо ми избра един лекар християнин на име Табет. Той отсъства само няколко дни, след това се върна при нас. Всички бяхме крайно любопитни да разберем как е успял толкова бързо да излекува болните и го засипахме с въпроси. Табет отговори: „Доведоха при мен един рицар с абсцес на крака и жена, жертва на изтощение. Сложих мушама на рицаря; туморът се отвори и състоянието се подобри. На жената предписах диета, която да съживи духа й. Но тогава дойде един западняшки лекар и каза: «Този човек не знае как да ги лекува!» И като се обърна към рицаря го попита: «Какво предпочиташ — да живееш с един крак или да умреш с два?» Пациентът отговори, че предпочита да живее с един крак и лекарят нареди: «Доведете ми някой рицар здравеняк с добре наострена секира». Видях скоро да идва рицар със секира, западняшкият лекар постави крака върху един дръвник и рече на новодошлия: «Удряй хубаво, за да го отрежеш отведнъж!» Пред очите ми мъжът нанесе един удар, после втори, тъй като кракът не падаше. Костният мозък се разхвърча и раненият умря начаса. Що се отнася до жената, западняшкият лекар я прегледа и каза: «В главата си има демон, който е влюбен в нея. Отрежете косите й!» Отрязаха ги. Жената започна да се храни с тяхната храна, която е с чесън и горчица, и изтощението й се засили. «Значи дяволът е влязъл в главата й», твърдеше техният лекар. И като сграбчи един бръснач той й направи разрез във формата на кръст, оголи костта на главата и я натърка със сол. Жената умря начаса. Тогава попитах: «Имате ли нужда още от мен?» Отговориха ми, че не и се върнах, научил за медицината на кръстоносците доста неща, които не знаех“.

Възмутен от невежеството на западните рицари, Усама е в много по-голяма степен скандализиран от нравите им. Западняците, възкликва той, нямат чувство за чест! Ако някой от тях излезе на улицата със съпругата си и срещне друг мъж, другият мъж хваща за ръка жената, дръпва я настрани, за да й говори, а съпругът се отдалечава, за да изчака тя да довърши разговора си. Ако той продължи прекалено дълго, съпругът я оставя със събеседника й и си тръгва! Емирът е развълнуван: Помислете малко какво противоречие. Тези хора не изпитват ни ревност, ни чувство за чест, въпреки храбростта си! А нима храбростта не идва от чувството за чест и презрението към всяко зло?!

Колкото повече научава за западните рицари, толкова по-лоша представа добива за тях Усама. Той се възхищава единствено на воинските им качества. Затова разбираме реакцията му, когато веднъж един от новите му „приятели“, рицар от армията на Фулк, предлага да отведе младия му син в Европа, за да го посвети в правилата на рицарството. Емирът вежливо отклонява поканата, промърморвайки на себе си, че „предпочита по-скоро синът му да отиде в затвор, нежели в страната на западняците“.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар