// Вие четете...

Роли в живота

Новите господари на Константинопол.

„Крал без поданици няма власт.“

С превземането на Константинопол „братското“ съгласие сред кръстоносците отново се разваля. Избухват дълго прикриваните недоверия и вражди. Кой да стане император на „Романия“? — около това се въртят препирните. Редно е на императорския престол да седне водачът на „войните христови“ — маркиз Бонифаций Монфератски. Но не става така. Републиката на „свети Марко“ се опасява от честолюбивите амбиции на италианския феодал. Владенията му са близо до Венеция. Дали той, след като стане латински император, не би пожелал да ги разшири за нейна сметка? Енрико Дандоло отдалеч предвижда какво може да стане и отрано бърза да го предварди. Той с безброй машинации и уговорки успява да отстрани опасния Бонифаций. Венецианските представители налагат за император фландърския граф Балдуин.

За духовен глава на новата държава венецианците поставят пак свой човек. Константинополски патриарх става иподяконът Томазо Морозини.

На 9 май 1204 година гръмва възторженият вик на рицарското кръстоносно сборище: — Да живее император Балдуин! Слава.

По стар франкски обичай знатните барони пренасят новия владетел на щит в ограбената и полуразрушена „Света София“. Поставят го на престола на Константин Велики.

Не е леко на император Балдуин. Владенията му са нищожни. Цялото гръцко население го мрази. Венецианските „лисици“ му отнемат най-тлъстите парчета от плячката. Против него се опълчва онеправданият Бонифаций. Между двамата се разгаря борба за владеенето на Тесалоника (Солун), вторият по важност ромейски град. Но Балдуин го изпреварва. Озлобен от двойния неуспех, Бонифаций Монфератски с дива ярост се нахвърля върху Адрианопол (Одрин). Неговите свирепи немски и ломбардски дружини заливат града с кръв. Предават го на огън и опустошение. Още не са заглъхнали стоновете на жертвите, когато пред Адрианопол се явява императорът със своите французи и фламандци. Двете войски застават една срещу друга настръхнали, готови за кръвопролитие… Но една взаимно изтребителна война би била фатална за „войните христови“. Към враждуващите бързо се отправят Енрико Дандоло, Жофроа дьо Вилардуен, граф Луи дьо Блоа и други първенци. Придумват императора да отстъпи на Бонифаций Тесалоника (Солун) и така страстите временно се успокояват.

Дворът на император Балдуин в Константинопол е точен образец на френския кралски двор. Запазват се същите длъжности и звания както във Франция. За конетабъл (военен предводител) назначават граф Хуго дьо Сен Пол. Маршал (заместник на конетабъла) става Жофроа дьо Вилардуен. Сенешал (заведущ финансите и правосъдието) е Тиери дьо Ло. Длъжността камерхер поема Конон дьо Бетюн. Той управлява императорския дворец с всичките му церемонии.

Императорът щедро раздава благороднически титли. Суетните завоеватели се перчат с гръмки титли — херцог Атински Филипополски, граф Никейски, Тесалоникски, Адрианополски. Но повечето от тях са без съдържание. Някои завинаги ще си останат така. Защото не цялата империя покоряват латинците. В планините на Северна Гърция се запазва самостоятелното гръцко Епирско деспотство. В Мала Азия се образува Никейската империя, а в далечния Трапезунд — Трапезундската империя. Те създават много грижи и неприятности на завоевателите.

Маркиз Бонифаций Монфератски завладява Тесалия, Беотия и Пелопонес. Тези области влизат в състава на обширното Солунско кралство, подвластно нему. В най-южната част на Пелопонес се основава Ахейското княжество, владение на Жофроа дьо Вилардуен, племенник на бележития маршал и летописец. На остров Евбея се разполага френският сеньор Жак д’Авен. Господар на Пловдив става херцог Рьоне дьо Три. Но никой не може да се мери с венецианците. В техни ръце попадат Босфорът и Златният рог, Адрианопол и Аркадиопол (Люле Бургас) в Тракия; Родосто, Хераклея и Галиполи на брега на Пропонтида (Мраморно море); Корона и Модона в Пелопонес. Те купуват от Бонифаций Монфератски остров Крит, като за него воюват с генуезците. Отнемат от Жак д’Авен Евбея. В Егейско море завладяват островите Андрос, Наксос, Парос, Кос. Във всички градове на Латинската империя те обсебват най-хубавите квартали. Енрико Дандоло приема титлата „Повелител на четвъртината и полу четвъртината на Ромейската империя“. Всъщност той е повелител на цялата Латинска империя.

Папа Инокентий III може да се смята за щастлив. Византия не съществува. Вековният съперник е премахнат. Но „светият отец“ прибързано се радва. Мечтаната уния си е все така далечна както и преди. Той утвърждава Томазо Морозини за константинополски патриарх. Но венецианецът съвсем няма намерение да изпълнява волята на римския първосвещеник. Той служи на своите венециански господари. Това налага папа Инокентий III да изпрати в Константинопол свой специален легат — кардинал Бенедикт.

Много години са нужни на кардинал Бенедикт и папа Инокентий III, за да се убедят в безплодността на своите усилия. Най-напред кардиналът се опитва да приобщи гърците с убеждение. А като не успява — с църковни диспути. Но къде могат невежите католически прелати да се състезават с високо образованите гръцки архиереи!… Те винаги замлъкват сконфузени и посрамени. Начетените православни свещеници с лекота им затварят устата. Разбиват на пух и прах всичките им доводи. „Варварите-латинци не са в състояние да разберат древните автори даже и в превод“ — с ядовита насмешка пише атинският архиепископ Михаил Акоминат, брат на видния сановник и писател.

Това от една страна. От друга — ромейското население на собствения си гръб е изпитало „преимуществата“ на католическата вяра. То се струпва и винаги се намесва в горещите спорове. Не че го интересуват отвлечените богословски въпроси, а за да изрази своята неприязън към латинските поробители. С опитите си да приобщи гърците към католицизма папа Инокентий III постига обратен резултат. През 1213 година кардинал Бенедикт отстъпва мястото си на жестокия и енергичен испанец, кардинал Пелагий Албински.

При Пелагий Албински няма диспути и увещания. Има тъмница, измъчване с огън и смърт. Щом упоритите „схизматици“ не се прекланят с добро, тогава със зло! Монасите се прогонват от манастирите. Черквите се запечатват. На папския легат усърдно помагат сеньорите и братята тамплиери и хоспиталиери. Но никакъв резултат. Колкото са по-жестоки насилията, толкова по-твърдо става ромейското упорство. Цялото гръцко население мрази грабителската латинска църква. В края на краищата папа Инокентий III се признава за победен. Той признава на гърците правото да изпълняват своите православни обреди. И въпреки това — пак нищо. Гърците упорито отказват да го признаят за свой духовен глава.

„Всеки сеньор започна да твори зло на своята земя, един повече, друг по-малко“ — съобщава Вилардуен.

Друг хронист, италианецът Марино Санудо, разказва за двора на ахейския княз Жофроа II Вилардуен: „живееха осемдесет рицари със златни шпори, на които князът даваше всичко, каквото поискваха, освен редовното възнаграждение. Затова към него се стичаха рицари от Франция, от Бургундия и освен това от Шампан. Някои пребиваваха тук да се поразвлекат, други — да избягнат наказанието за престъпления, които са извършили в родината“.

Гръцките селяни и отпреди знаят какво значи да си крепостен парик и да се повинуваш на жесток и алчен господар, да му даваш половината от урожая, да му работиш ангария, да храниш и поиш с дни и седмици императорската войска, като премине през селото. Но при латинските господари миналото крепостничество изглежда леко. При тях селският живот е жестока и нетърпима мъка. Според „Романските асизи“ — законника на Ахейското княжество — париците са собственост на своя сеньор както добитъка и всички останали вещи. Всеки рицар може да убие крепостник, стига да обезщети неговия господар с друг парик. Селянинът може да търси справедливост само при своя сеньор. Само с негово разрешение той може да се ожени. Сеньорът е единствен наследник на своите крепостни — серви (поставени в най-тежко положение крепостни безимотни селяни). Той може да им отнеме цялото имущество. Може да им го остави. Негова воля.

Поради това „гърците започнаха да изпитват към тях (латинците) ненавист и затаиха в своите сърца злоба“ — отбелязва Вилардуен.

Срещу жестоките поробители се вдига цялото гръцко население. Селяните страдат от черната робия. Православните духовници въздишат по ограбените си богатства. Аристократите негодуват от високомерието на завоевателите и че са им отнели предишното влияние и власт.

Още в първата година на латинското господство ромеите подготвят въстание. В градовете на Тракия възникват съзаклятия. Те призовават на помощ гърците от Епирския деспотат, от Никейската и Трапезундската империя. Но най-много се осланят на помощта от север, на българския цар Калоян.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар