// Вие четете...

Роли в живота

Нека Бог спаси душата му.

„Добрата слава е по-добра от богатство.“

През август 1192 година Ричард не издържа вече. Тежко болен, изоставен от мнозина рицари, които го укоряват, че не се е опитал да си възвърне Ерусалим, обвинен в убийството на Конрад, притискан от приятелите си незабавно да се върне в Англия, той не може повече да отлага заминаването. Почти умолява Саладин да му остави Аскалон. Но отговорът е отрицателен. Тогава изпраща ново послание, в което повтаря молбата си като уточнява, че ако приемлив мир не бъде сключен в близките шест дни, ще бъде принуден да изкара зимата тук. Прикритият ултиматум кара Саладин да се усмихне. Той приканва пратеника да седне и се обръща към него с думите: „Ще кажеш на краля, че що се отнася до Аскалон, аз няма да отстъпя. Колкото до намерението му да прекара зимата в тази страна, мисля, че това е неизбежно, защото земята, която е завзел, ще му бъде отнета веднага щом си замине и той знае това. Дори е вероятно тя да му бъде отнета още докато е тук. Нима наистина възнамерява да прекара зимата тук, на два месеца път от семейството и родината си и то сега, когато е в разцвета на силите си и когато може да се възползва от удоволствията на живота? Колкото до мен, аз мога тук да прекарам зимата, след това лятото, след това нова зима и ново лято, защото това е моята страна, аз съм сред децата и близките си, които се грижат за мен, имам армия за лятото и друга за зимата. Аз съм стар човек, комуто вече са ненужни удоволствията на живота. Така че ще остана да чакам докато Бог отреди победата на един от нас“.

Очевидно впечатлен от тези думи, Ричард съобщава през следващите няколко дни, че е готов да се откаже от Аскалон. В началото на септември 1192 година е сключен петгодишен мир. Западняците си запазват бреговата зона от Тир до Яфа и признават властта на Саладин над останалата част от страната, включително и над Ерусалим. Западните воини, получили от султана коридор, се втурват към Свещения град, за да се помолят на гроба на Христос. Саладин вежливо приема най-знатните измежду тях, като ги кани дори да споделят трапезата му и им заявява твърдото си намерение да запази свободата на вероизповедание. Но Ричард отказва да посети града. Той не желае да влезе като гостенин там, където е дал обет да влезе като завоевател. Месец след сключването на мира той напуска земята на Изтока, без да е видял нито Божи Гроб, нито Саладин.

В края на краищата султанът излиза победител от мъчителния сблъсък със Запада. Разбира се, западняците са си възвърнали контрола над няколко града, като са постигнали по този начин отсрочка за близо сто години напред. Но повече никога те няма да имат сила да налагат волята си на арабския свят. От тях вече не ще зависят истински държави, а само образувания на книга.

Въпреки успеха Саладин се чувства уязвен и до известна степен унижен. Това вече не е харизматичният герой от Хитин. Властта му над емирите е отслабнала, отрицателите му стават все по-язвителни. Физически се чувства зле. Здравето му, разбира се, никога не е било отлично и от години той редовно се съветва с придворни лекари, било то в Дамаск или Кайро. В египетската столица е назначил на служба при себе си един виден „табиб“, полуевреин, полуарабин, дошъл от Испания, на име Муса Ибн Маймун, повече известен като Маймонид. Към това следва да прибавим и факта, че през годините на най-яростната борба срещу кръстоносците той често става жертва на пристъпи на малария, които го приковават към леглото в продължение на дълги дни. Но през 1192 година лекарите са разтревожени не толкова от еволюцията на определена болест, колкото от едно общо отпадане, подобно на преждевременно остаряване, което установяват всички, доближили се до султана. Саладин е едва на петдесет и пет години, но самият той се чувства сякаш е стигнал предела на дните си.

Последните дни от живота си Саладин прекарва тихо в любимия си град Дамаск, заобиколен от близките си. Бахаеддин е неотлъчно край него и с любов описва всеки жест на господаря. В четвъртък, 18 февруари 1193 година, той отива при него в градината на двореца в цитаделата:

Султанът беше седнал на сянка, заобиколен от най-малките си деца. Попита кой чака да влезе. „Западняшките пратеници, му отговориха, както и група емири и първенци“. Той накара да доведат кръстоносците. Когато те застанаха пред него, султанът държеше на коленете си един от най-малките си синове, емир Абу Бакр, когото много обичаше. Като видя кръстоносците с техните голобради лица, прически и странни дрехи, детето се изплаши и заплака. Султанът се извини пред западняците и сложи край на срещата, без да е изслушал онова, което имаха да му съобщят. След това ми рече: „Ял ли си нещо днес?“ По този начин канеше на трапезата. И прибави: „Донесете ни нещо за ядене!“ Сервираха ни ориз с кисело мляко и други също така леки ястия и той яде. Това ме успокои, защото мислех, че напълно е загубил апетит. От известно време се чувстваше натежал и не можеше нищо да сложи в устата. Движеше се мъчително и се извиняваше за това пред хората.

През онзи четвъртък Саладин дори се чувства достатъчно добре и потегля на кон да посрещне керван с поклонници, връщащи се от Мека. Но два дни по-късно не успява да стане от леглото. Малко по малко изпада в състояние на летаргия. Моментите, в които е в съзнание, стават все по-редки. И тъй като новината за болестта му се разпространява из града, дамаскчани започват да се страхуват, че столицата скоро ще потъне в анархия:

Платовете бяха махнати от суковете поради страха от грабежи. И всяка вечер, когато напусках възглавието на султана и се прибирах у дома, хората се скупчваха по пътя ми и се опитваха да отгатнат по изражението ми дали неизбежното вече се случило.

На 2 март вечерта стаята на болния се изпълва с жени от двореца, които едва сдържат сълзите си. Състоянието на Саладин е толкова критично, че най-големият му син ал-Афдал помолва Бахаеддин, както и един друг от близките сътрудници на султана, кадията ал-Фадил, да прекарат нощта в цитаделата. „Би било непредпазливо, отговаря кадията, защото хората от града, ако не ни видят да излизаме, ще си помислят за най-лошото и могат да започнат грабежи“. За да бди над болния е повикан един шейх, който живее вътре в цитаделата:

Той четеше стихове от Корана, говореше за Бог и за отвъдното, а султанът лежеше в несвяст. Когато се върнах на сутринта, той вече бе мъртъв. Бог да се смили над него! Разказаха ми, че когато шейхът прочел стиха: „Няма друг бог освен Аллах и на него се осланям“, султанът се усмихнал, лицето му светнало и издъхнал.

Щом се разчува новината за смъртта му, множество дамаскчани се отправят към цитаделата, но стражите не им разрешават да влязат. Само великите емири и главните улеми имат право да поднесат съболезнованията си на ал-Афдал, най-големия син на починалия султан, седнал в една от залите на двореца. Поетите и ораторите са приканени да запазят тишина. Най-малките деца на Саладин излизат на улицата и се смесват, хълцайки, с тълпата:

Тези неудържими сцени, разказва Бахаеддин, продължиха и след обедната молитва. Сетне измиха тялото и го покриха със саван. Наложи се всички предмети, използвани за целта, да бъдат взети назаем, защото султанът не притежаваше нищо лично. Въпреки че бях поканен на церемонията по умиването, извършено от богослова ал-Даулахи, нямах смелостта да присъствам. След обедната молитва изнесоха тялото навън в ковчег, обвит с платно. Щом забеляза траурния кортеж, тълпата нададе жални викове. След това хората заидваха на групи да оплачат тленните му останки. Накрая султанът бе отнесен към дворцовите градини, там, където бе лекуван по време на болестта си, и бе погребан в Западния павилион. Положиха го в земята в часа на следобедната молитва. Нека Бог спаси душата му и освети гроба му!

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар