// Вие четете...

Начини на манипулиране

Невъзможното „гражданско общество“.

„Открития враг не е така страшен, както фалшивия приятел.“

Англофоните и „другите“. Един друг разказ, на един преподавател по политология, близък до тематиката на първия, очертава друга граница на света на проектите и на мозъчни тръстове: тази на езика и на социалния произход.

В катедрата по политология има неофициална разделителна линия между англофоните и „другите“. Тези, които говорят английски, могат да участват в различните проекти на американските фондации, те са „in“, докато ние, другите, сме „out“, все едно че сме „малоумни“. Аз говоря руски и немски и сега започвам да уча английски. Ако не искам да се пенсионирам, това е задължително. Ако погледнем отблизо, ще видим, че повечето англофони, искам за кажа, че това все пак е обобщаване, с много малко изключения са американофили, те са „културните предаватели“ на американските идеи… В курсовете им в университета е същото – книгите, които цитират, авторите, понятията, всичко. Ние, „другите“, сме смятани за националисти, защото сме интровертни, обърнати към страната, както и проевропейски и по-скоро антиамерикански настроени. Никой от нас не е ходил например на специализация в Съединените щати. В. е изключение, отделен случай. За нас Европа и Съединените щати не вървят заедно. Всъщност не става дума за това дали сме леви или десни. Например Х.Х. минава за ляв експерт, но е внук на генерал, говори английски, френски, дава си мнението навсякъде, използват го непрекъснато, медиите също, канят го на много срещи с експерти на самите мозъчни тръстове.

Този разказ се отнася повече до ситуацията във факултета, но може да бъде сравнен с начина, по който други описват езиковата специализация и социалния произход на членовете на мозъчния тръст майка ЦИД. Езикът се явява парола за достъп до различни идеологически сфери (книги, пътувания) и сам по себе си се превръща в идеологически критерий. Липсата на езикови компетенции по английски език не е просто пречка за интеграцията в света на проектите, но и професионален недостатък, критерий за изключване. Опозицията дясно – ляво е заместена от опозицията англофон / не-англофон, проамериканец / проевропеец, екстровертен / интровертен (обвинен в национализъм), дете на бившата номенклатура, считащ се за изключен от света на привилегиите отпреди и след 1989 г.

Невъзможното „гражданско общество“. Разказът, който следва, задълбочава представата за света на мозъчните тръстове като зависим елит, който се подчинява на новите идеологически правила. Според (П.М., преподавател по политология) провалът на списанието „Bulgarian Quaterly“ се дължи на липсата на воля за изграждането на алтернативни центрове, които да са финансово и политически независими от тези, които защитават „определена идея“ за прехода.

Нашият колега Г.Г., истински и много известен дисидент, беше избягал в Съединените щати преди падането на стената, заедно със сина си. През 1991 г. той ни обеща, че ще намери пари за да направим нещо в България. Беше открил някакъв бизнесмен, който се интересува от туристическия бизнес в България и иска да купи туристически терени. После отиде и в Румъния, където изостави напълно идеята да инвестира на Балканите.

Идеята беше да популяризираме България, да предизвикаме интерес. Мисля, че излязоха осем броя… Когато Огнян Минчев замина за САЩ със стипендия Fullbright, аз и Стойко продължихме да правим списанието. Изпращахме го на две хиляди адреса: библиотеки, университети, дипломатически представителства. Идеята беше да представим реалистично прехода през призмата на различни културни, политически и исторически процеси. В него пишеха много професори, известни хора, които подкрепяха демократичните идеали, без обаче да са много идеологизирани: Генчев, Пантев, Знеполски. Основните автори бяхме ние и Искра Баева, Диана Мишкова. Трябваше да дадем реална представа, алтернатива на всичките врели-некипели за демокрацията, които навремето се срещаха под път и над път… да представим България като страна, която има традиции и история зад себе си, а не само като бивша тоталитарна държава, в която всичко трябва да се срине и да се започне отначало. У нас има хора, които живеят, интелектуалци, които размишляват, потенциал, който трябва да се развие. Издавахме списанието на четири езика, за да предизвикаме интереса на света към България… Изданието беше луксозно и престижно, включително и от съдържателна гледна точка. Плащахме по 100 долара на статия, за да поддържаме независимите ни интелектуалци… да оцеляват. Стойко, който днес е заместник-главен редактор на „Монитор“ (вестник, считан за националистически), работеше като луд… През 1990 г. O. M. започна с много ентусиазъм и искреност, всички бяхме зажаднели за демокрация… беше опияняващо… той се опита и беше разочарован… така през 1997 г. той започна да прави пари на всяка цена, да върви с главата напред… Списанието спря, защото в България нищо не върви, всичко крета, нищо не се приватизира. Бизнесменът казваше, че ще е сред първите, които ще приватизират хотели по Черноморието, но после разбра, че нищо не върви. Беше ни казал, че ще ни дава пари в продължение на две години и че после ще трябва да се самофинансираме. Но никой не се абонира, никой в чужбина не показа и грам интерес, а ни трябваха поне сто абонати. О.М. направи няколко опита да го продаде на едни български емигранти, но и това не стана. Така списанието спря през 1993 г…

Списанията в България се финансират от проекти и от донори на американските фондации. „Разум“ е финансирано от Сорос и от американците… Но те си избират съдържанието… Докато в нашия случай спонсорът не се интересуваше от съдържанието.

През 1991 г. българският преход още е в началото си и всичко изглежда възможно. Публичното пространство е изпълнено с вестници и списания, които освобождават словото и създават впечатлението, че се слага началото на независимо от държавните структури гражданско общество. Българската интелигенция масово гласува за опозиционния СДС и празнува възможността да създаде автономно поле за изява. Много групи проучват начините на финансиране в чужбина. Мозъчните тръстове още не присъстват като отделна среда.

Както и в първия разказ, историята на списанието започва с пионерски ентусиазъм. Откриваме също и мотива на приятелската група, както и позоваването на дисидентството, характерно за разказите за първите стъпки на мозъчните тръстове. Прилагателното „истински“, отнасящо се към „дисидент“, отбелязва претенцията за автентична легитимност на демократичните идеи на списанието. По-нататък човекът отстоява „демократичните идеи“ на „известните хора, които пишат в него“. Те обаче се опитват да защитават „реалистична представа за прехода“, различна от всичките идеологически „врели-некипели за демокрацията, които се срещаха под път и над път навремето“. Тази визия се възпротивява на доминиращия образ за страната в преход: tabula rasa, където всичко трябва да се започне отначало, без да се държи сметка за традициите и съществуващите структури. Така той определя разликата между Bulgarian Quaterly и списанията на по-късно създадените мозъчни тръстове като „Разум“, чието съдържание е подсказано, поръчано и платено от донорите.

Отказът или невъзможността да влезеш в мрежите за финансиране, които „поръчват музиката“, в действителност изглежда е основната причина за провала. Иначе икономическата му формула поема по един съвсем класически път за финансиране на инициативите на западното гражданско общество: първо се иска първоначална помощ от бизнеса, а после се намира начин за трайно само финансиране на пазара на идеите (необходими са минимум сто абонамента, за да се прави списанието). Както и повечето продукти на българските мозъчните тръстове, „Bulgarian Quaterly“ се списва на английски (превод) и е предназначен за чужбина (библиотеки, университети, дипломатически представителства). Списанието инвестира в луксозно издание и в качествени публикации, с което поддържа интелектуалната продукция в страната. И все пак през 1993 г. еуфорията отстъпва мястото си на реалността на провала на приватизацията и на реформите: вече не съществува никакъв интерес за инвестиции в страната. Гражданското общество не може да разчита на разностранно и независимо финансиране от страна на местния бизнес и от чужбина, и не може да се конституира в климата на свободна конкуренция на идеи (идеалната либерална представа за появата на гражданското общество).

И все пак, въпреки провала на списанието, през 1993 г. една от основателките на „Bulgarian Quaterly“ малко след това възобновява, под друга форма, опита си да създаде мозъчен тръст. Този нов опит се оформя като същински мозъчен тръст, който се появява на базата на консултантска фирма. Преходът от бизнеса към неправителствените организации свидетелства за пореден път, че неправителствената субсидирана форма е единствената, която работи за този тип дейности през деветдесетте години на миналия век.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар