// Вие четете...

Начини на манипулиране

На какво вярват хората?

„Гледай със собствените си очи, на чуждите не вярвай.“

Артър Исая Гарднър затвори папката на новия си клиент, постави я внимателно на масата в конферентната зала и я плъзна няколко сантиметра напред, така че да излезе от обсега на значимите за него неща.

Ноа беше израснал с градивен страх от този жест, но едва през последните години бе започнал да оценява колко многозначен можеше да бъде. Той беше универсален израз на дълбоко бащинско разочарование и вършеше работа еднакво добре както при представянето на ученическия бележник, така и при скандалната поява на изтекла информация от президентски брифинг, отпечатана на първата страница на неделното издание на „Вашингтон пост“.

Възрастният мъж леко въздъхна от отегчение и се изправи на стола си. Имаше осанката на достолепен държавник, точно като на огромния портрет, поставен в главното фоайе на долния етаж. За повечето от четиристотинте служители на „D&М“ този маслен портрет щеше да бъде най-близката им среща с патриарха на компанията. Когато не пътуваше, собственикът на компанията прекарваше времето си в кабинета си, до който се достигаше със специален асансьор.

Всъщност, господин Гарднър, мисля, че би било добре, ако екипът преразгледа…

Кой каза това?

Бащата на Ноа вече много рядко проявяваше гнева си открито. Легендарният му избухлив характер беше поомекнал с възрастта и в последните десет години рядко някой го беше чувал дори да повиши глас. Но отровата все още си беше там и с времето бе рафинирана до такава степен, че много често жертвите дори не усещаха смъртоносното убождане. Думите „Кой каза това?“ бяха произнесени с най-искрено удивление, като че ли възрастният мъж се обръщаше към клетка, пълна с лабораторни мишки, една от които най-неочаквано, някъде отзад, беше вдигнала розовата си лапичка в знак, че иска да зададе въпрос.

В залата настъпи гробна тишина.

Аз.

Мъжът, който произнесе тази дума, седеше от далечната страна на дългата маса, там, където бяха местата на клиентите. Носеше хубав костюм, косата му беше подстригана добре, а по бузите му започваше да се появява руменина.

Станете.

Мъжът се облегна назад в стола си, усмихна се смутено и не реагира на заповедта. Огледа се наоколо, търсейки морална подкрепа от хората около него, но никой не срещна погледа му.

Извинете, че ви прекъснах – каза той неуверено.

В отговор на това Артър Гарднър повдигна леко отворената си длан и по този начин напомни на мъжа, че съвсем ясно му е наредил да се изправи. Изминаха няколко дълги секунди, преди онзи да се подчини.

За ваше спокойствие — продължи Артър Гарднър, – искам да ви уверя, че дребният проблем, с който дойдохте днес при нас, вече е решен. Скандалът с историята във „Вашингтон пост“ е потушен, екип от компютърни специалисти упорито работи, за да открие откъде е изтекла информацията, а авторите на документа убедително са отрекли неговото съществуване и са хвърлили цялата вина върху раздутата местна бюрокрация, намираща се някъде из затънтените краища на Средния запад. Този път кой е виновникът, Ноа?

Националната гвардия на щата Илинойс – отвърна Ноа.

Така. Кризата е предотвратена. Още преди десет часа тази сутрин синът ми се справи чудесно със задачата. Ноа е изключително умно момче, казвам го, но съм сигурен, че и той ще се съгласи с мен, че все още не е наследил умението на баща си да преследва жертвата докрай. Въпреки това се справи блестящо с тази не особено трудна задача.

Ноа точно отпиваше от кафето си и при тези думи на шега вдигна чаша за поздрав, с което искаше да покаже, че е приел и оценил похвалата. С крайчеца на окото си забеляза, че мъжът, който стоеше прав в другия край на масата, вдигна пръст, за да привлече внимание.

С цялото ми уважение към вас, господин Гарднър, това може да е точно така, но…

Достатъчно!

С неочакван прилив на енергия за човек на седемдесет и четири години Артър Гарднър блъсна с ръка тежката папка от масата и тя се удари в стената. Представителят на правителството млъкна, очите му се разшириха, а устата му остана да виси отворена, без да довърши думите си. Още преди листовете, изплъзнали се от папката, да паднат върху килима, двама стажанти мигновено се измъкнаха от сянката и като момчетата, които подават топките на Уимбълдън, бързо отнесоха останките.

Преди време един журналист писа в „Уол Стрийт Джърнъл“ — докато говореше, бащата на Ноа подръпна ръкавите на ризата си, за да ги оправи след направеното усилие, — че съм по-богат от самия Господ. Не вярвам в Господ, а както повечето бързо развиващи се млади икономики по света, вече не вярвам и в господството на долара. В момента за мен има само две свети неща. Първото от тях е времето ми и затова ви предупреждавам да не ми губите нито секунда повече. И второто е заветът, който оставям след себе си. Днес възнамерявах да ви дам възможност и вие да станете част от него, но с тези прекъсвания не знам дали това ще бъде възможно. А сега, ако няма други възражения, които да ни отклонят от известния ви дневен ред, бих искал да продължа.

Всички запазиха абсолютно мълчание.

Добре – кимна той. Докато се запознавах с онзи злополучен документ и като знам как стоят нещата при вас, се сетих за две значими събития в живота ми. Първото се случи в началото на 1989 година, когато група бизнесмени дойдоха при мен със задача, която беше истинско предизвикателство. През изминалия век техните предшественици бяха работили здраво и бяха успели да изградят бизнес, който участваше на пазара със стотина милиона долара. Наследниците им бяха доволни от това, което бяха получили, но искаха да го доразвият още малко. Може би да разширят участието си на вътрешния пазар с три до пет процента годишно. Затова дойдоха при мен, стиснали почтително шапките си в ръце, и ме попитаха дали тези безкрайно високи цели са постижими. И те, също като вас, носеха една папка. В нея бяха всичките им страхове и тревоги, скромните им надежди и мечти.

Завъртя се и се обърна директно към мъжа, който все още стоеше прав в другия край на стаята.

Господин Пърсел, ако не греша? Доколкото ми е известно, вие сте бавно изгряваща звезда във всемогъщото Министерство на вътрешната сигурност, нали така?

Единственият отговор, който последва, беше отсечено кимване с глава.

Преди малко горяхте от желание да изкажете мнението си. Ето, на стената ви очаква една съвсем нова дъска за писане, почистена преди малко. На ваше разположение има и няколко цветни маркера. Надявам се, че ще успеем да ви намерим дори и лазерна показалка, която да ви помогне да насочите вниманието ни към интересните примери, които сте ни подготвили. И сега, бихте ли искали вие да водите събранието, или ще ми предоставите възможността да продължа аз?

Пърсел стисна зъби, но не каза нищо. След миг понечи да седне отново на стола си, но едно леко потрепване на ръката на възрастния мъж го възпря. Беше като безмълвен жест, с който треньорът на кучета би възпрял прекалено буйна кучка по време на първата й разходка без нашийник.

Останете така още малко, господин Пърсел. Помогнете ми. Попитайте ме какво продаваха онези мъже и аз ще ви покажа пътя към цял един нов свят, в който всичко е поставено пред вас като на тепсия и чака само да се протегнете и да го вземете.

Възрастният мъж заобиколи масата, застана до Пърсел и му кимна окуражително.

Хайде, попитайте ме.

Какво продаваха? – попита най-накрая Пърсел с тих немощен глас.

В погледа на Артър Гарднър пробягна лека усмивка.

О, не беше нищо особено ценно. Вода.

Старецът постави ръката си върху рамото на Пърсел, стисна го топло и с жест подкани изумения мъж да седне на мястото си. Пърсел седна.

Моля всички да ми простите. Нашият колега, господин Пърсел, беше така добър да ми помогне да ви демонстрирам нещо, към което ще се върна съвсем скоро.

От тавана със слабо жужене започнаха да се спускат прожекционни екрани, които постепенно закриха облицованите с ламперия стени на огромната кръгла стая. Когато екраните бяха спуснати, като по даден знак светлината от лампите притъмня. Остана само кръг от мека светлина, която послушно следваше Артър Гарднър, докато той се върна отново на мястото си.

Ще ви кажа същото, което преди двадесет години в същата тази зала казах на онези мъже, които тогава се занимаваха с бутилиране на вода. Ако в тази папка сте посочили границите на амбициите си, то тогава не сте дошли на правилното място. От двете страни на „Медисън авеню“ е пълно с офиси на рекламаджии. Дори и най-загубените от тях могат да ви помогнат да постигнете нищожните си цели и при това няма да ви искат много пари. Ако това наистина е всичко, което искате да постигнете, отидете при тях. Но те останаха, както се надявам, че ще останете и вие, и не само постигнаха целите си, не само ги удвоиха и учетвориха, а всъщност постигнаха хиляди пъти по-голям ефект от този, който първоначално желаеха. Същото мога да направя и за вас и вашите цели.

Една млада жена с доста сухарски вид, която седеше сред останалите клиенти, плахо вдигна ръка, само на няколко сантиметра над масата. Имаше изражение сякаш сама беше готова да посрещне атаката на цяла армия. Заговори едва след като мъжът на подиума й кимна в знак на позволение.

Не съм сигурна, че разбирам какво имате предвид, господин Гарднър – каза тя. Какво разбирате под „нашите цели“?

Да, точно така, вашите цели. Вашето бъдеще. Бъдещето на правителството, за което работите. Това всъщност означава бъдещото на страната ни и спешната необходимост да работим за благото й. Така достигаме и до втората история, в която, колкото и да е странно, темата за водата продължава. Преди известно време бях на почивка в Шри Ланка, всъщност коя година беше точно? А, да, през 2004, малко след Коледа. Една прислужничка дойде и ме събуди по средата на прекрасен сън. Горкото момиче задъхано ми съобщи, че току-що е пристигнало спешно съобщение за земетресение в близост до Суматра и че трябва да се евакуираме колкото е възможно по-бързо. Докато чаках да ми опаковат багажа и хеликоптерът да пристигне, наредих да ми донесат закуска. След това, когато всички вече бяхме облечени за път, се качихме на покрива на сградата и зачакахме. Нали се сещате, към нас идваше една огромна вълна. Земетресението беше отприщило на дъното на океана енергия, равна на половин милиард атомни бомби, и вълната цунами се разпростираше във всички посоки от епицентъра със скорост от петстотин мили в час.

Хеликоптерът скоро пристигна и всички от компанията започнахме да се качваме в него. Беше такава прекрасна сутрин, като че ли никъде по света нямаше никакви проблеми, а и по всичко изглеждаше, че хората, които се бяха отправили към плажа, нямаха ни най-малка представа какво ги очаква. Тинейджъри караха сърфове, семейства разхождаха кучетата си по плажа или влизаха във водата с лодки, или пускаха хвърчила. Децата играеха на пясъка с кофички и лопатки и събираха мидени черупки. Не можех да откъсна поглед. Стоях като омагьосан – хората там долу или не знаеха, или не разбираха, че една невероятна сила се беше надигнала и скоро щеше да ги унищожи. От покрива наблюдавах как водата бавно се оттегли от брега. Те също наблюдаваха това. Вероятно така ми се е сторило, но имах чувството, че водата се оттегли до средата на хоризонта. Единици се втурнаха да бягат към по-високите части на брега, но имаше стотици, които останаха и като хипнотизирани гледаха как бедствието набира сила.

По-късно ми казаха, че е имало някаква предупредителна система, но тя така и не проработила. Или пък тези, които са отговаряли за сигурността на населението, не са реагирали адекватно на съобщенията по радиото и по червените телефони. Но аз ще ви кажа това, в което съм убеден. Убеден съм, че хората останаха по местата си, защото вярваха, че крехките неща, които са изградили, могат да устоят на всичко. Гледаха вълноломите и напълно им вярваха. Нищо не можеше да разруши тези вълноломи, защото нищо не ги беше разрушавало до този момент. Но когато водата на океана се върна отново, тя изобщо не приличаше на вълна. Като че ли самата Природа въставаше, непоколебима, бушуваща, безмилостна и търпелива и ни най-малко не я беше грижа за крехките творения на хората. Всичко беше пометено. Почивката ми беше прекъсната, а двеста и петдесет хиляди души от тази част на света загубиха живота си.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар