// Вие четете...

Управлението

Настъплението на лихварите.

„Малките крадци наказваме, а на големите – сваляме шапка.“

Счита се, че „църковната революция“ във вида на Реформацията е започнал Мартин Лютер, и много автори го считат за „предтеча“ на капитализма. Интересно е да се знае, че този отец основател на протестантизма е бил настроен крайно негативно по отношение на лихварството. По–дълбоко изучаване на историята на Реформацията води към извода: „църковната революция“ е била в не малка степен провокирана от комерсиализацията на католическата църква (в това число от нейната лихварска практика). Така че Лютер в равна степен обвинявал в лихварство и евреите и духовниците на католическата църква:

„Езичниците можаха да разберат, на основата на разума, че лихварят е четирижди крадец и убиец. Ние християните, така ги почитаме, че едва ли не им се молим заради парите им… който граби и краде от другия неговата храна, той извършва убийство (понеже това от него зависи), както ако го беше морил от глад и измъчвал до смърт. Така постъпва лихварят; и си седи спокойно в креслото, вместо, както му се полага по справедливост, да увисне на бесилото, за да кълват такова количество врани, колкото е откраднал гулдени, ако по него има достатъчно месо, че да стигне за всичките врани. А дребните крадци ги бесят… Дребните крадци свършват в пранги, а големите крадци ходят в злато и коприна… затова на земята няма за човека враг по-голям (след дявола), от скъперника и лихваря, тъй като той иска да е бог над всички хора. Турци, воини, тирани — всички те са зли, но все пак са длъжни да дават на хората да живеят и сме длъжни да признаем, че те са зли хора и врагове и могат и даже са длъжни понякога да се смилят над някои. Лихварят и скъперникът обаче искат, целия свят да гладува и се измъчва от жажда, да погива в нищета и печал, и щото само той сам да има всичко, и щото всеки да получава от него като от господ и да стане навеки крепостен… той винаги носи мантия, златни вериги, пръстени, мие муцуната си, дава си вид на човек верен, набожен, хвали се… Лихварят — е грамадно и ужасно чудовище, звяр, опустошаващ всичко, по-лош от Какус, Хернон и Антей (герои на античната митология). Обаче, украсява се, приема благочестив вид, за да не видите къде са изчезнали биковете, които е натикал в леговището си на заден ход. Но Херкулес е длъжен да чуе рева на биковете и виковете на пленените и да открие Какус даже сред скалите и клисурите, за да освободи биковете от злодея. Защото Какус се наричаме злодея, набожния лихвар, който краде, граби и изяжда всичко. И все пак той като че ли не е направил нищо лошо, и мисли, че даже никой не може да го изобличи, защото той е вкарал биковете в леговището си със задницата напред, и от следите им ще личи, като че ли са пуснати навън. По такъв начин лихварят се опитва да излъже целия свят, като че ли той принася полза и дава на света биковете, докато в действителност ги хваща само за себе си и ги изяжда… И ако бият на колелото и обезглавяват разбойниците и убийците, то колко пъти повече трябва да качат на колелото, да четвертоват… да изгонват, прокълнават, обезглавяват всички лихвари.“.

Трудно е да се намери по-остър памфлет против лихварството. Той е не само емоционален. В него има, най-малкото, две важни мисли, които ни помагат да разберем природата на съвременните лихвари банкери.

Първо, Лютер е надникнал надълбоко в душата на лихваря и е разбрал: обогатяването за лихваря е само средство; целта е — да стане като бог („той иска да е бог над всички хора“). Лихварят наистина се стреми да заприлича, но не на бог, а на антипода му — дявола.

Второ, дейността на лихваря е организирана по такъв начин, че тя (дейността) и той (лихваря) външно изглеждат съвсем благопристойно и почтено в очите на народа, даже християнския („ние, християните, така ги почитаме“). И успява, с измама и благодарение на простодушието и доверчивостта на простия народ („по този начин лихварят искал да измами целия свят, като че ли той носи полза и дава на света бикове, докато той ги хваща само за себе си и ги изяжда…“). Днес, навярно, благодарение на интензивната обработка на съзнанието с помощта на СМИ в очите на обикновения човек (до голяма степен отдалечил се от християнството) съвременният лихвар банкер изглежда още по-почтено; разбирането за престъпния характер на банковата дейност до съзнанието на обикновения човек не достига.

Но в живота се случило точно на обратно: М. Лютер разчистил пътя на тези, които люто ненавиждал — лихварите. Как да не си спомним поговорката: „пътят към ада е постлан с добри намерения“.

Друг отец основател на протестантизма — Калвин — в написано от него писмо за лихварството заема позиция, съвършено различна от Лютер. Тази позиция може да наречем диференциран и сдържан подход към лихварството. Той е против най-омразните форми на лихварството, но заедно с това смята за „естествено“ да се печели от дадения заем, особено когато е с цел за получаване на доход от заемополучателя и ако процентът не е извънредно голям (да превишава 5%). На лихварите тази пролука в позициите на християните е била достатъчна, процесът на завоюване от тях на нови плацдарми се ускорил. За това достатъчно подробно е писал Макс Вебер в книгата си „Протестантската етика и духът на капитализма“.

„Щафетата“ от Калвин подхванали появилите се в спекуларизиращия се свят „професионалните философи“, заели се ревностно да защитават лихварството в неговия „реформиран вариант“. Ставало дума за това, че лихварството трябвало да се легализира, но при условие, че заемите ще се насочват не към потребление (на особена критика били подлагани заемите давани на аристократите за придобиване на предмети на разкош и въобще за „подслаждане“ на живота), а към това, което със съвременни думи можем да наречем „развитие на бизнеса“. Това би позволило снижаване на процента при заемите и ускоряване на „прогреса на обществото“ (тоест капитализма). Сред трудовете на тази тема може да споменем трактата на Дж. Лока „Съображения за последствията от понижение на процента на паричния капитал“ и трактата на И. Бентам „В защита на процента“.

Може би, първата банкерска династия от епохата на Реформацията в Европа може да назовем немското семейство Фугер. Банкерския дом Фугер (както и банкерите от южна Италия, например Медичи) изградил своето състояние на това, че предоставял пари в кредит на Папата, на крупни феодали, крале. Кредитирането на крале било много изгодно дело. Паричните заеми се давали под залози като; обширни участъци земя, друго недвижимо имущество, в замяна на концесии. Например Фугер получили достъп до сребърните и медни рудници. Банкерите получавали в аренда източниците за доходи на кралете (събирането на данъците), те фактически управлявали активите на монарси и феодали.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар