// Вие четете...

История на българите

Народният съд.

Soc2„Който щади лошите, вреди на добрите.“

Народният съд.

В продължение на кървавите септември и октомври 1944 г., та дори и до края на годината, „изчезнаха“, или казано с разбираеми думи – бяха избити – над 26 000 души (само тези преброени по обявленията на наследниците им в „Държавен вестник“). Касае се само за хора, които са имали наследници и се е налагало обявление в „Държавен вестник“. В това число обаче не влизат още хиляди и хиляди, които не са имали наследници и не се е налагало обявление в „Държавен вестник“. Всеки, който желае да провери тези данни, може да стори това от течението на „Държавен вестник“ през годините непосредствено след „деветосептемврийската победа“.
Някои от избиваните без съд и присъда бяха по-късно включвани в списъците на получилите смъртна присъда от т.нар. „народен съд“ (всъщност „партийни трибунали“), които произнасяха присъдите си въз основа решения на партийните и ОФ комитети. Целта на това „включване“ на „мъртви души“ в съдебни процеси беше да се обсеби имота им.
Наредбата-закон за „народния съд“ бе издадена в края на септември 1944 г. далеч преди да бъде сключено примирие (на чиито клаузи се обосноваваха по-късно за създаването на такава институция), преди да приключи войната и съдебните дела започнаха да бъдат разглеждани (по бързата процедура) още от 1 януари 1945 г., за да се предотврати намесата на световната общественост, заета по това време с бурните събития от края на войната. Създадени бяха 68 състава на „народния съд“ – 4 върховни и 64 областни. Тези народни съдилища на малка и фактически не воювала България издадоха и изпълниха 2730 смъртни присъди само в някакви 2-3 месеца – преди приключване на войната. На смърт бяха осъдени и бяха разстреляни регентите, „дворцовите съветници“ (мнозинството от които обикновени чиновници в Двореца, изпълняващи канцеларска или протоколна дейност със заплата не по-висока от средната на банков чиновник), цели правителствени кабинети, 67 народни представители, 47 генерали и полковници, както и редица други по-дребни и от местна величина служебни лица (интелектуалци, търговци, учители, свещеници, дори обикновени занаятчии). Оправданието на инициаторите и изпълнителите на съдебната разправа под формата на „народен съд“ обикновено се позовава на обстоятелството, че е имало клауза в съглашението за примирие, подписано на 28 октомври 1944 г. в Москва (Наредбата-закон за „народен съд“ е издадена преди това – в края на септември 1944 г.) за „задържане и съдене на лица, обвинени във военни престъпления“. Всъщност клаузата е: за „съдействие за задържане и съдене“ на лица, извършили военни престъпления“. „Военните престъпления“ са квалифицирани ясно и точно в международното право и съответните международни конвенции. В големия Нюрнбергски процес, проведен тъкмо въз основа на тази клауза и то както се изисква, след приключване на войната, беше поставена на подсъдимата скамейка цялата хитлеристка партийна и военна върхушка и бяха произнесени и изпълнени „всичко на всичко“ 12 смъртни присъди.
Така наречените „народни съдилища“ в България нямаха нищо общо с тази клауза, както искат да оправдаят гузната си съвест някои понастоящем. Те имаха за цел кървава разправа с инакомислещи интелектуалци, обезглавяване на българското общество. Другата основна цел беше страхът, който трябва да смрази всеки опит за свободно мислене и да превърне нацията и обществото в послушно и безропотно народонаселение. Страхът, започнал от есенните месеци на 1944 г. и продължил под една или друга форма през следващите години на тоталитаризъм, създаван с всички допустими и недопустими средства, беше и остана и до края най-мощното оръжие на диктатурата.
При произнасяне на 9155 присъди на „народните съдилища“ обаче имаше и една чисто меркантилна цел за определени управляващи елементи. Почти при всяка присъда фигурираше и конфискуване на голяма част (а в повечето случаи на цялото) движимо и недвижимо имущество, глоба от 5 милиона (да му мислят наследниците откъде ще ги съберат) и други допълнителни постановления. Именно конфискуването на недвижимите имоти на осъдените (някои от тях избити тъкмо заради това) ставаха месеци или години по-късно (срещу смешно ниско „заплащане“ на държавата) собственост на „силните на деня“, някои от които бяха участвали в произнасянето на присъдите и изпълнението им. Това обстоятелство е и едно от основните, поради което през 1989 г. техните наследници и приемници се стремят с всички сили да не допускат анулиране на наредбата-закон за т.нар. „народен съд“.
През тези месеци българската войска, след тежки сражения при Страцин и Бяла паланка, се насочи към Скопие и Ниш, през където се изтеглиха и последните германски части на „Егейската армия“. Давайки хиляди жертви по пътя си, българските полкове се придвижваха към целите си не за друго, а за да предадат властта в Македония на титовите партизани. Цялата комунистическа и прокомунистическа пропаганда по това време заблуждаваше народа ни, че това се налага за признаването ни като „съвоюваща страна“ срещу Германия, въпреки че самите съветски военно командващи не даваха никакви уверения за това.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар