// Вие четете...

История на българите

Най-тежкият атентат в Европа.

Sv_N„Да си по-добър от най-лошия, не значи да си добър.“

Най-тежкият атентат с терористична цел в историята на Европа.

Кулминацията на комунистическата терористична дейност бе варварският атентат в катедралния храм „Света Неделя“, при който загиват или са осакатени десетки и стотици невинни хора. По същество и по брой на жертвите той е най-тежкият атентат с терористична цел в историята на Европа. Планът на атентата е подготвян със сатанинска последователност. След провалилия се опит в Арабаконак на анархистична група на 14 април 1925 г. да се извърши покушение срещу цар Борис III (при което загиват двама от спътниците на царя), комунистите убиват запасния генерал Коста Георгиев, надявайки се, че на неговото опело в църквата „Света Неделя“ ще присъства царят и цялото правителство. С убийството на държавния глава и по-голяма част от правителството терористите (и по-точно техните инспиратори) се надяват да предизвикат невъобразим хаос в страната и намеса на техните емигранти от Югославия.
На 16 април 1925 г. в 15 ч. и 20 мин. адски взрив разрушава централния купол на катедралата, в която току-що е започнало опелото на убития генерал. Поради присъствие на погребението на убития в колата му ентомолог на Природонаучния музей при нападението на Арабаконак, царят е закъснял с няколко минути и не е в църквата, а на път към нея.
Огромен облак дим се издига над разрушената църква, изпод развалините пълзят останалите живи ранени и осакатени, облени в кръв. Писъците им създават зловеща картина на площада. Единични полицаи се суетят объркано, без да знаят какво могат да направят. Никой не знае има ли останал жив от министрите в църквата. По всичко изглежда, че комунистите са успели да създадат неспасяем хаос. Успели да намерят пролуки сред развалините един по един излизат министрите с разкъсани дрехи, окървавени лица и се събират на заседание в Министерския съвет. Незабавно е обявено военно положение. Призивите за благоразумие и национално помирение, които цар Борис е отправял месеци наред към двете страни, са вече безполезни. Разправата с тези, които са подготвяли унищожаването на държавата, започва още през нощта.
През двумесечния срок на военното положение, въпреки многократни настоявания на царя пред отделните министри и целия състав на кабинета, да не се дава повод за незаконни действия на органите на властта, на неотговорни фактори и групи, покрай истинските терористи и виновници загиват не малко нямащи пряко отношение към събитията лица, между които и някои забележителни български интелектуалци с леви убеждения – като поета Гео Милев, Христо Ясенов, журналистът Йосиф Хербст и др.
Царят, ставал сам прицел на тероризъм, не скрива отвращението си от разправата на правителството, което, предизвикано от атентата в „Св. Неделя“, стоварва отмъщението си и върху невинни хора, само заради техните убеждения. На 1 юни 1925 г. при посещение на стария български дипломат Иван Станчов и неговата съпруга, царят възбудено негодува срещу „контра насилието“: „Всеки, който е бил в земеделската партия е неумолимо преследван – казва той на гостите си – по този начин те ще ги направят комунисти. Те проливат кръвта на моя народ и го правят в мое име… Но аз ще се опитам да ги надживея. И може би ще успея… Има още останали почтени хора, които сега се предпазват. С такт, издръжливост и търпение аз може да успея, след две-три години, да събера едно правителство…“
Катарзисът на отмъщението, предизвиквано в продължение на години от легалната и нелегална дейност на комунистическата партия ще приключи едва през юли 1925 г. Оттук нататък задачата на цар Борис е да омиротвори страната и да подготви смяната на неприятното му, още от самото начало, превратаджийско правителство на Александър Цанков, което събитията през пролетта на 1925 г. е компрометирало съвсем.
Настъпилата през есента на 1925 г. стабилизация на положението в страната дава възможност за прегрупиране на политическите формации. „Демократическият сговор“ остава докрай хетерогенна политическа комбинация. Привържениците й следват своите лидери „сговористи“. Ал. Малинов (демократи) и Стоян Костурков (радикалдемократи) отказват подкрепата си на правителството още през пролетта на 1924 г. В „Сговора“ обаче остават значителен брой демократи, предвождани от Андрей Ляпчев. Радикалдемократическата партия също е разцепена през 1924 г. Част от нея (начело с Тодор Влайков) остава в поддръжка на правителството. Под натиска на Социалистическия интернационал през февруари 1924 г. БРСДП (о) напуска правителството.
В края на 1925 г. Ан. Ляпчев и Атанас Буров (начело на „народно прогресистите“) се налагат над Ал. Цанков и предизвикват правителствена криза. Времето, за което цар Борис се надява, идва дори по-рано отколкото се е надявал. На 3 януари 1926 г. цар Борис по конституционен път натоварва демократа Ан. Ляпчев да състави ново правителство. Един кошмарен период от историята ни е преминал.
Новото правителство (януари 1926 – юни 1931 г.) е посрещнато с облекчение от широката общественост и българския народ като цяло. То получава още в самото начало доверие и съживителни за страната заеми от големите демокрации на Запад. Изглежда, че и там са разбрали колко скъпо могат да струват „експериментите“ наблюдавани отстрани. „Со кротце и со благо“ Андрей Ляпчев започва либерализацията на управлението.
Започва период на конституционно стабилизиране на страната. Това далеч не значи, че комунистите и сътрудничещите им „леви земеделци“ са преустановили напълно подривната си дейност. Получили инструкциите на „Витошката конференция“, повтарящи непрекъснато внушената им от Москва идея за „нова революционна вълна“, поставени да живеят сега обаче в едно законно и конституционно общество (единствената възможност народът да се спаси от кошмара на братоубийствената конфронтация), адептите на комунизма постепенно се откъсват от живота и въжделенията на народа и се превръщат (в периода 1926 – 1934 г.) в шепа кресливи оратори и терористи, напълно изолирани от българското общество. Правителството дори дава възможност на онези комунисти, които имат желание да водят легална борба със своите идеи, да създадат през февруари 1927 г. (т.е. само две години след метежите, с които бяха окървавили България) своя Работническа партия, която изпрати представители в Народното събрание и дори възприе тактиката за привличане на „леви“ земеделци и социалдемократи в т.нар. „Трудов блок“. За никого не беше тайна, че Работническата партия е подразделение и легален параван на комунистическата партия, че се ръководи от директивите на зловещия Московски Комунистически интернационал, но в една демократична и конституционна страна, в каквато се бе превърнала сега България, всяка идеология не проповядваща тероризъм, можеше да има своето свободно съществуване. С целия си цинизъм, комунистическата „историография“ след 9. IX. 1944 г. включва този период в парадоксалното понятие „монархофашизъм“.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар