// Вие четете...

История на българите

Надежди за скорошно освобождение.

„Който е откъснал розата на свободата, той няма да изтърве листенцата й.“

Надежди за скорошно освобождение.

След покоряването на българската държава, в последните години на XIV в. на Балканския полуостров с изключение на Цариград, запазили известна независимост жителите на Босна, Черна гора, Албания, Морейското деспотство в Пелопонес и васалните Сръбско и Влашко княжества. Това давало надежда на българското население за скорошно избавление от турското робство. Надеждата добила обаче още по-реални основания след първото голямо поражение нанесено на турските войски на 20 януари 1402 г. при Анкара от монголския пълководец Тамерлан. В това сражение бил пленен и султан Баязид. Вестта за поражението на „непобедимата“ турска армия разпалила дейността на български хайдушки чети, особено в западната част на страната.
През 1404 г. подпомогнати от Унгария, Влашкото и Сръбското деспотство, българските князе Фружин и Константин – съответно синове на Иван Шишман и Иван Срацимир, вдигнали на въстание населението между Дунава и Стара планина. Въстанието първоначално имало голям успех; българската власт била възстановена на значителна територия. През 1409 г. Баязидовият син Сюлейман обаче успял да изтласка въстаналите войски към долината на река Морава, където им нанесъл поражение.
Според други източници въстанието продължило доста по-дълго и било потушено през 1413 г. край река Темска (приток на р. Българска Морава). Така или иначе, въстанието на князете Константин и Фружин е първото антитурско въстание в сърцето на завладените от османците Балкани. При това то избухнало в най-подходящия исторически момент – период на тежка междуособна криза в турската държава след пленяването на султан Баязид от Тамерлан и борбата за наследяването на престола между синовете му. В този решителен период, когато византийци, генуезци, венецианци и родосци сключвали мирни споразумения така благоприятни за стабилизацията на турците, единствено князете Константин и Фружин, подпомогнати от влашкия войвода Мирчо Стари, а по-късно от босненския крал Остоя и унгарския владетел Сигизмунд, въстават в единствения удобен период на криза в турското управление, с надежда да възстановят българското царство.
В първите две десетилетия на XV в. надеждата за освобождаване на България се подхранвала и от метежните действия на мюсюлманските секти, които водели упорити борби с официалната власт. Постоянно подкрепяна от българското население, съпротивляваща се на султанската власт секта е била и тази на Махмуд Бедредин, наричан още Бедредин Симави, чието учение представлявало смесица от българското богомилство и мюсюлманския мистицизъм.
През този период на размирици и метежи голяма част от оцелялата и не приела мюсюлманството българска аристокрация избягала във Влахия, Сърбия, Унгария, Молдова и Русия. Не малък брой знатни българи потърсили убежище и във Венеция и Западна Европа.
Въпреки активната дейност на Фружин, установил се в Унгария, през почти цялата първа половина на XV в. българите не успели да подемат широко и организирано движение за възвръщане на своята независимост.
През 1439 г. сръбският деспот Георги Бранкович избягал в Унгария, прогонен от турците. Балканските народи виждали възможност за спасение единствено с помощта на папството и католическите народи на Унгария и Полша, пряко заплашени от насочващата се към сърцето на Европа инвазия на турците. Това създало възможност за организиране на кръстоносен поход срещу османските нашественици за освобождаване на покорените християнски земи. Начело на този поход застанал младият полско-унгарски крал Владислав III Ягело и прочутият унгарски пълководец Янош Хуниади. Организатор на похода обаче бил в действителност папа Евгений IV.
През есента на 1443 г. войската на похода, която нараствала непрекъснато от присъединяващи се към нея унгарци, поляци, чехи, немци, власи, сърби и българи освободила значителна територия от западната част на Балканския полуостров и достигнала Златишкото поле. Суровите условия на зимата обаче принудили похода да прекрати настъплението си. Едва на следващата 1444 г. походът продължил, но сега вече през Северна България. Целта била да се съедини по предварително договаряне с генуезката флота, за да нанесе общ удар по суша и море към Цариград. Султан Мурад II обаче успял да прехвърли своевременно значителни войски от Мала Азия и посрещнал сборната християнска армия край Варна. Отначало битката започнала благоприятно за християните, но след убийството на деветнадесетгодишния крал Владислав Ягело настъпило объркване, което турците използвали, за да нанесат решителен удар и тежко поражение на кръстоносната армия.
Спасилите се полски и унгарски войски заедно с Янош Хуниади се оттеглили на север от Дунава. Заедно с тях потърсили спасение отвъд голямата река нови десетки хиляди български семейства.
Поражението на християните в битката при Варна се оказал ключов момент за падането на Цариград и окончателното покоряване на Балканския полуостров от турските нашественици.
Ново възкачилият се на турския престол Мехмед II през 1451 и 1452 г. завзел последователно всички останали все още под византийска власт пристанища на Мраморно и Черно море и в пролетните месеци на 1453 г. започнал масирания удар по суша и море срещу вселенската столица. Цариград паднал на 29 май 1453 г., с което се сложило край на Византийската империя и на цял раздел от европейската история.
В следващите години били последователно покорени планинските райони на Босна и Черна гора, паднало и Морейското деспотство в Пелопонес, а след двадесетгодишна упорита съпротива (1444 – 1468) била сломена борбата на албанците за запазване на своята независимост под водителството на легендарния народен герой Георги Кастриоти – Скендербег.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар