// Вие четете...

Чувства и власт

Мюсюлманска свещена война срещу Русия.

„Войната руши това, което мирът създава.“

Като се започне от 1979 г., първо Съветският съюз, а после Русия се ангажира с три големи войни по линията на разлома с мюсюлманските си съседи на юг: Афганистанската война от 1979–1989 г., последвалата война в Таджикистан от 1992 г. и войната в Чечня през 1994 г. След разпадането на Съветския съюз на власт в Таджикистан дойде комунистическо правителство. През пролетта на 1992 г. срещу това правителство се изправи опозиция, съставена от съпернически регионални и етнически групи, включващи и секуларисти и ислямисти. Тази опозиция, подкрепена с оръжия от Афганистан, прогони проруското правителство от столицата Душанбе през септември 1992 г. Правителствата на Русия и на Узбекистан реагираха енергично, предупреждавайки за разпространението на ислямския фундаментализъм. Руската 201-ва моторизирана дивизия, останала в Таджикистан, осигури оръжие за проправителствените сили, а Русия изпрати допълнителни войски да охраняват границата с Афганистан. През ноември 1992 г. Русия, Узбекистан, Казахстан и Киргизстан се споразумяха да се извърши узбекско – руска военна интервенция под претекст да се запази мира, а всъщност търсейки намеса във войната. Благодарение на тази подкрепа, както и с помощта на руското оръжие и пари, силите на бившото правителство успяха да си върнат Душанбе и да установят контрол над по-голямата част от страната. Последва процес на етническо прочистване, а бежанците и военните части на опозицията са оттеглиха в Афганистан.

Мюсюлманските държави от Близкия изток се противопоставиха на руската военна интервенция. Иран, Пакистан и Афганистан оказаха подкрепа на все по ислямизиращата се опозиция с пари, оръжия и военна подготовка. Според различни сведения през 1993 г. хиляди бойци преминават военно обучение при афганските муджахидини, а през пролетта на 1993 г. таджикските бунтовници предприеха няколко атаки през афганистанската граница, избивайки множество руски граничари. Русия отговори чрез разполагане на повече войски в Таджикистан, чрез „масивен артилерийски преграден огън“ и с въздушни атаки срещу цели в Афганистан. Арабските държави обаче осигуриха на бунтовниците средства за закупуването на противосамолетни ракети „Стингър“. Към 1995 г. Русия бе разположила в Таджикистан около 25-хилядна войска и даваше повече от половината средства за поддръжката на правителството. Бунтовниците, от друга страна, разчитаха на активната подкрепа на Афганистан и на други мюсюлмански държави. Както посочва Барнет Рубин, неуспехът на международните институции или на Запада да окажат сериозна подкрепа на Таджикистан или на Афганистан ги постави в състояние на пълна зависимост от Русия, докато двете мюсюлмански държави станаха зависими от своите мюсюлмански сродници. „Всеки афгански командир, който днес се надява на чуждестранна помощ, трябва или да се съобразява с желанията на арабските и на пакистанските благодетели, които желаят джихадът да се разпространи в Средна Азия, или да се включи в търговията с наркотици.“

Третата анти мюсюлманска война на Русия — с чеченците в Северен Кавказ — имаше своя пролог в сраженията между съседните православни осетинци и мюсюлманите ингуши през 1992–1993 г. Заедно с чеченците и с други мюсюлмански народи по време на Втората световна война ингушите са депортирани в Средна Азия. Осетинците остават и присвояват имотите на ингушите. През 1956–1957 г. на депортираните народи им е разрешено да се върнат, с което започват и споровете за собственост върху имотите и за контрола над територията. През ноември 1992 г. ингушите предприемат атаки, за да си възвърнат Пригородненския регион, предоставен от съветското правителство на осетинците. Русия отвръща с масирана военна интервенция в подкрепа на православните осетинци. Както казва един външен наблюдател, „през ноември 1992 г. селата на ингушите в Осетия бяха обградени и обстрелвани от руски танкове. Оцелелите след бомбардировката бяха избивани или вземани в плен. Клането беше извършено от части на осетинския ОМОН, но подсигурявани от руски войски, изпратени за «запазване на мира» в региона“. Трудно е да се повярва, пише списание „Икономист“, „че за по-малко от седмица могат да бъдат извършени такива разрушения“. Това беше първата операция за етническо прочистване в рамките на Руската федерация. След това Русия използва този конфликт, за да стресне чеченските съюзници на ингушите, което на свой ред „доведе до незабавната мобилизация на Чечня и на (предимно мюсюлманската) Конфедерация на народите от Кавказ (КНК). КНК заплаши, че ще изпрати 500 000 доброволци срещу руските войски в случай, че те не се оттеглят от територията на Чечня. След първоначалното напрежение Москва се отдръпна, за да се избегне ескалацията на конфликта между Северна Осетия и ингушите в пределите на целия регион.“

Много по-интензивно и широкообхватно огнище на конфликт пламна през декември 1994 г., когато Русия предприе мащабна военна атака срещу Чечня. Лидерите на двете православни републики, Грузия и Армения, подкрепиха действията на Русия, докато президентът на Украйна прояви „дипломатическа умереност, призовавайки просто за мирно уреждане на кризата“. Действията на Русия получиха одобрението на православното северно осетинско правителство и на 55–60% от жителите на Северна Осетия. За разлика от тях мюсюлманите в Руската федерация и извън нея в огромното си мнозинство заеха страната на чеченците. Ислямският интернационал незабавно изпрати бойци от Азербайджан, Афганистан, Пакистан, Судан и от други страни. Мюсюлманските държави подкрепиха чеченската кауза, а Турция и Иран оказаха материална помощ, давайки по този начин на Русия нови мотиви да се опита да спечели благоразположението на Иран. Установи се постоянен приток на оръжие за чеченците от Азербайджан, което накара Русия да затвори границите си с тази страна, като с това прекрати и доставките на лекарства и на други доставки за Чечня.

Мюсюлманите в Руската федерация застанаха без колебание зад чеченците. Макар призивите за мюсюлманска свещена война на цял Кавказ срещу Русия да не доведоха до желания от ислямистите резултат, лидерите на шестте републики по поречието на Волга и Урал призоваха Русия да прекрати военните си действия, а представители на мюсюлманските кавказки републики апелираха за гражданско неподчинение срещу руското управление. Президентът на Чувашката република изтегли чувашките военни от служба, насочена срещу техните братя мюсюлмани. „Най-големите протести срещу войната“ се разразиха в съседните на Чечня републики Ингушетия и Дагестан. Ингушите нападаха руските войски по пътя им към Чечня, което принуди руския министър на отбраната да декларира, че правителството на Ингушетия „всъщност води война срещу Русия“. В Дагестан също имаше нападения над руски войски. Руснаците отвърнаха на това, като бомбардираха села в Ингушетия и Дагестан. Изравняването със земята на село Первомайское от руснаците след чеченски терористичен акт в град Кизляр през януари 1996 г. още повече засили враждебните настроения срещу руснаците в Дагестан.

Чеченската диаспора, до голяма степен породена от руската агресия срещу кавказките планински народи през XIX в., също подкрепи каузата на Чечня. Диаспората осигури средства за набиране на доброволци и закупуване на оръжие за чеченските войски. Тя е особено многочислена в Йордания и в Турция, което принуди Йордания да заеме твърда позиция срещу Русия и укрепи готовността на Турция да подкрепя чеченците. През януари 1996 г., когато войната отекна и в Турция, общественото мнение в тази страна подкрепи завземането на ферибота с руски заложници от членове на диаспората.

С помощта на чеченските лидери турското правителство успя да намери разрешение на кризата по начин, който още повече влоши и без това вече напрегнатите отношения между Турция и Русия.

Рейдът на чеченците в Дагестан, руската реакция и завземането на ферибота в началото на 1996 г. бяха сигнали за възможно прерастване на конфликта в конфликт между руснаците и планинските народи по линията на сраженията, продължили десетилетия наред през XIX в. „Северен Кавказ е като буре с барут — предупреждава Фиона Хил през 1995 г., — и там конфликтът в една република има потенциал да разпали регионален пожар, който ще се разпространи отвъд границите й към останалата част от Руската федерация и ще погълне Грузия, Азербайджан, Турция, Иран и техните северно кавказки диаспори. Както показва войната в Чечня, конфликтът в региона не може лесно да се потуши… и сраженията се разпростират в съседните на Чечня републики и територии.“ Един руски коментатор се съгласява с това, заявявайки, че се създават „неформални коалиции“ на цивилизационен принцип. „Християнските Грузия, Армения, Нагорни Карабах и Северна Осетия се съюзяват срещу мюсюлманските Азербайджан, Абхазия, Чечня и Ингушетия.“ Вече сражаващата се в Таджикистан Русия е изправена пред риска да бъде въвлечена в продължителна „конфронтация с мюсюлманския свят“.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар