// Вие четете...

Роли в живота

Монголска заплаха за оцеляването на исляма.

„Който не вярва в победата не ти е съперник.“

Онова, което е любопитно, е, че блестящата победа на новия аюбидски султан не само че не заздравява авторитета му, но и довежда до падането му от власт. Съществува конфликт между Тураншах и главните мамелюкски офицери от армията му. Последните смятат не без основание, че Египет дължи спасението си именно на тях и настояват да играят определена роля в управлението на страната. В същото време султанът иска да се възползва от спечеления авторитет и да постави свои хора на най-отговорните места. Три седмици след победата над кръстоносците, група мамелюци, събрани по инициатива на един блестящ четиридесет годишен турски офицер, Байбарс, стрелец с арбалет, решава да премине към действия. На 2 май 1250 година, след пиршество, дадено от монарха, избухва бунт. Тураншах, ранен в рамото от Байбарс, се спуска към Нил с намерението да избяга с лодка, но преследвачите му го настигат. Той ги моли да пощадят живота му като обещава да напусне завинаги Египет и да се откаже от властта. Но последният аюбидски султан е убит безжалостно. Дори се налага да се намеси пратеник на халифа, за да се съгласят мамелюците да погребат своя бивш господар.

Въпреки успеха на държавния преврат офицерите – роби не се решават да посегнат директно на престола. Най-мъдрите измежду тях успяват да намерят компромисно решение, което да придаде на новородената им власт отсянка на аюбидска законност. Изнамерената от тях формула ще пребъде в историята на мюсюлманския свят, както отбелязва Ибн Уасел, недоверчив свидетел на странното събитие:

След убийството на Тураншах, разказва той, емирите и мамелюците се събраха край павилиона на султана и решиха да издигнат на власт Шаджарат ад-Дур, съпруга на султан Аюб, която стана царица и султанка. Тя взе в ръце държавните дела, направи си собствен царски печат, върху който пишеше „Ум Ха-лил“, майката на Халил, едно от децата й, което бе умряло още невръстно. Във всички джамии петъчната молитва бе прочетена в името на Ум Халил, султанка на Кайро и целия Египет. Това бе безпрецедентен факт в историята на исляма.

Малко след възкачването си на престола Шаджарат ад-Дур се омъжва за един от мамелюкските водачи, Айбек, и му дава титлата султан.

Замяната на Аюбидите с мамелюци отбелязва явното радикализиране на мюсюлманския свят спрямо нашественика. Наследниците на Саладин са се показали твърде примирителни по отношение на западняците. Още повече, че отслабващата им власт не е вече в състояние да се противопоставя на грозящите исляма опасности както на Изток, така и на Запад. Революцията на мамелюците ще се превърне твърде бързо в начинание за военно, политическо и религиозно обновление.

Извършеният в Кайро преврат с нищо не променя съдбата на краля на Франция, за когото е сключен договор по принцип още по времето на Тураншах. Според този договор Людовик ще бъде освободен в замяна на изтеглянето на всички западняшки войски от територията на Египет, тоест от Дамиета, и заплащането на откуп от един милион динара. Няколко дни след идването на власт на Ум Халил френският монарх е действително освободен. Но първо е нахокан от египетските посредници: „Как мъж разумен, мъдър и начетен като тебе може да се качи на кораб, за да отиде в страна, населявана от безчет мюсюлмани? Според нашия закон човек, пресякъл така морето, не може да свидетелства в съда“. „Защо да не може? — пита кралят“. „Защото се смята, че не е с всичкия си“.

Последният западняшки воин ще напусне Египет преди края на май.

Повече западните рицари не ще се опитат да покоряват страната на Нил. „Русата угроза“ ще бъде бързо засенчена от много по-страшна опасност — потомците на Чингиз хан. След смъртта на великия завоевател империята му е до известна степен отслабена от борбите за наследството. Мюсюлманският Изток е получил неочаквана отсрочка. Но през 1251 година степните конници са отново обединени под властта на трима братя, внуци на Чингиз хан: Монгка, Кубилай и Хулагу. Първият е избран за безспорен владетел на империята с престолен град Каракорум в Монголия. Вторият царува в Пекин. Третият, установил се в Персия, има амбицията да завладее целия мюсюлмански Изток, чак до бреговете на Средиземно море, а може би и до Нил. Хулагу е сложна личност. Страстен почитател на философията и науките, търсещ компанията на образовани люде, по време на походите си той се превръща в кръвожадно животно, алчно за смърт и разруха. Отношението му към религията е не по-малко противоречиво. Силно повлиян от християнството — майка му, любимата му жена и много от сътрудниците му принадлежат на несторианската църква, той не се отказва докрай от шаманизма, традиционната религия на народа му. В териториите, които владее, тоест в Персия, е познат с търпимостта си спрямо мюсюлманите, но воден от волята да руши всяка политическа структура, способна да му се противопостави, той води унищожителна война срещу най-цветущите градове на исляма.

Първата му цел ще бъде Багдад. На първо време Хулагу поисква от абасидския халиф ал-Мутасим, тридесет и седми поред от династията си, да признае монголското сюзеренство както в миналото неговите предци са признали това на Селджукидите. Твърде опиянен от собствения си авторитет, повелителят на правоверните поръчва да кажат на завоевателя, че всяко нападение срещу престолния град на халифата би вдигнало на крак целия мюсюлмански свят, от Индия до Северна Африка. Ни най-малко впечатлен, внукът на Чингиз хан обявява намерението си да превземе града със сила. Начело сякаш на стотици хиляди конници в края на 1257 година той напредва към абасидската столица, като по пътя си разрушава свещеното убежище на асасините в Аламут, където е унищожена безценна библиотека — така всяко задълбочено изследване върху учението и дейността на сектата ще бъде завинаги затруднено. Осъзнал мащабите на опасността, халифът решава да преговаря. Той предлага на Хулагу да споменава името му в багдадските джамии и да му даде титлата султан. Твърде късно е. Монголският вожд определено е избрал пътя на силата. След няколко седмици храбра съпротива повелителят на правоверните е принуден да капитулира. На 10 февруари 1258 година той отива лично в стана на победителя и го накарва да обещае, че животът на всички граждани ще бъде пощаден, ако те сложат оръжие. Напразно. Веднъж разоръжени, мюсюлманските бойци са незабавно избити. Сетне монголската орда плъзва из великолепния град, руши сгради, опожарява квартали, коли безмилостно мъже, жени и деца. Загиват близо осемдесет хиляди души. Единствено християнската общност в града е пощадена благодарение намесата на жената на хана. Повелителят на правоверните ще бъде удушен няколко дни след поражението си. Трагичният край на абасидския халифат вцепенява мюсюлманския свят. Вече не става въпрос за битка, чиято цел е да бъде овладян даден град или страна, а за отчаяна борба в името на оцеляването на исляма.

Още повече, че татарите продължават триумфално да напредват към Сирия. През януари 1260 година армията на Хулагу обсажда Алеп — градът е бързо превзет въпреки героичната съпротива. Подобно на Багдад древният град, чиято единствена вина е, че се е противопоставил на завоевателя, е подложен на клане и разрушения. Няколко седмици по-късно нашествениците се озовават пред вратите на Дамаск. Аюбидските царчета, които все още владеят различни сирийски градове, са, разбира се, безсилни да спрат вълната. Някои от тях решават да признаят сюзеренството на Великия хан, като дори замислят — връх на безумието! — да се присъединят на страната на завоевателите срещу египетските мамелюци, врагове на династията им. При християните, били те източни или западни, мненията се различават. Арменците, в лицето на своя цар Хетум, както и княз Боемунд Антиохийски, негов зет, застават на страната на монголите. За сметка на това западняците от Акра заемат неутрална позиция, клоняща по-скоро към мюсюлманите. Но впечатлението, което преобладава както на Изток, така и на Запад, е, че монголската кампания е нещо като свещена война, насочена срещу исляма, и като такава допълва кръстоносните походи. Подобно впечатление се подкрепя и от факта, че главният наместник на Хулагу в Сирия, генерал Китбука, е християнин несторианин. Когато на 1 март 1260 година Дамаск е превзет, трима християнски князе — Боемунд, Хетум й Китбука — влизат в града като победители за най-голямо възмущение на арабите.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар