// Вие четете...

Начини на манипулиране

Може ли демокрацията да се мери?

„Не разкривайте вашите грижи на зъл човек, защото никога няма да ви утеши.“

„Фрийдъм хаус“ е американска фондация, чиято цел е да налага демокрацията и да измерва нивото на приложението във всички точки на земното кълбо. Тя е също един от големите донори на проектите на българските мозъчни тръстове. По тази причина нейните рецепти и класирания често са цитирани от експертите по демокрация в България, особено що се отнася до техническите аспекти на българския преход. В статия на „Разум“ (важна трибуна на експертите на българските мозъчни тръстове) Коларова резюмира няколко разработки по транзитология и определя прехода като процес, състоящ се от две фази: демократизация и консолидация. Последната има за цел изграждането на демократични институции, установяването на частната собственост и въвеждането на пазарната икономика. В същия текст авторът се позовава на таблиците, отразяващи напредъка на демократизацията, публикувани ежегодно от „Фрийдъм Хаус“.

В разгара на войната на пропагандата по време на Студената война тази организация изготвя също така доклади за състоянието на демократичните реформи в света, които се консултират най-вече от американското правителство и от бизнес средите. Ето как самата фондация се описва: „„Фрийдъм Хаус“ е водещ защитник на прохождащите световни демокрации, които се подчиняват на отслабващото наследство на държавно планиране, диктат и политически натиск. Тя провежда значителен брой американски и международни проучвания, защитни, образователни и професионални инициативи, които популяризират човешките права, демокрацията, пазарната икономика, върховенството на закона, независимите медии и участието на САЩ в решаването на международни въпроси. „Фрийдъм Хаус“ е политически независима организация с идеална цел, която разчита на освободени от данъци субсидии и дарения“.

След 1998 г. „Фрийдъм Хаус“ прави също и регионално изследване, което сравнява степента на консолидиране на демокрацията в пост комунистическите страни. Според тези данни „вторият преход“ (консолидацията) на българската политическа система привършва към декември 1999 г., а през декември 2001 г. България вече е консолидирана пазарна икономика.

Критериите за приемане в Европейския Съюз.

Критериите, всъщност са подобни на формулираните от Европейския съюз в Копенхаген. През юни 1993 г., когато Маастрихтският договор, основаващ Европейския съюз, е в процес на ратифициране, държавните глави и правителствените ръководители установява критериите, на които трябва да отговарят страните кандидатки за Европейския съюз. Тези критерии изискват демократично функциониране на институциите, спазване на гражданските права и правата на малцинствата, и изграждането на пазарна икономика.

Изграждането на демократичните институции и установяването на пазарната икономика се разглеждат като два паралелни процеса. Този паралелизъм съществува също в транзитологията и в democratisation studies: демократичният консенсус (опростено и лесно възприемано техническо определение за функционирането на демократичните институции) и „Вашингтонският консенсус“ са двете задължителни съставки на всеки демократичен преход в света.

Препоръките на „Вашингтонския консенсус“ също са използвани често от експертите на Европейската комисия в техните предложения и оценки на икономическите политики на страните в процес на присъединяване.

Близостта на критериите за демократизация на Европейската комисия и на „Фрийдъм Хаус“ проличава и в оценките им на положението в България, която през декември 1999 г. е призната и от двете за „консолидирана демокрация“. На срещата на върха в Хелзинки, която се провежда също през декември 1999 г., Брюксел определя февруари 2000 г. като дата за започване на двустранни преговори с Румъния и България. Световната банка и Международният валутен фонд са възприемани като част от същото семейство институции, заедно с Европейската комисия: международни (западни) авторитети, формулиращи препоръки за реформи, които биха приближили България до Европейския съюз. „Подпомагането на демокрацията“ се възприема или е представяно като западна помощ, независимо от конкретните източници: Европейския съюз или американските фондации.

Политическият преход.

Историята на българския преход е предмет на множество борби за легитимност, които непрестанно променят своето съдържание: вътрешни борби в средите на българските политически и интелектуални елити, както и битки за легитимност, които надхвърлят националните граници като да речем „кампанията“ за централно – европейската идентичност, водена от „Вишеградската четворка“, която се опитва да „разграничи (тези страни) от Русия и от другите източни страни в състезанието за присъединяване към Европейския съюз“.

На срещата на високо равнище във Вишеград на 15.02.1991 г. четири страни – Полша, Чехия, Словакия и Унгария – се договарят да водят обща политика за приемането им в евросъюза, политика, базираща се на тяхната централноевропейска културна идентичност, която ги разграничава най-вече от балканските страни. Така се формира неформална група, позната като Вишеградската четворка..

Символичната дата.

В повечето от българските писмени извори относно прехода рядко се споменават събитията, случили се преди символичната дата 10 ноември 1989 г.. Има обаче събития преди 1989 г., които предвещават идващите промени. През юли 1987 г. например БКП провъзгласява началото на поредна голяма реформа на държавата и на социалистическото общество. Под наименованието „Юлска концепция“ се предвижда политическа реорганизация на обществото, подготовка за ограничен политически плурализъм, както и нова конституция. Предвижда се също преход към пазарна икономика и частна собственост.

Въпреки това, всеобщо е прието, че политическият преход е започнал на 10 ноември 1989 г. със съвещанието на Политбюро на Централния комитет на БКП, който вечерта на 9 ноември принуждава Тодор Живков, генерален секретар на Партията и председател на Държавния съвет, да напусне всичките си постове. Макар и днес, с оглед на събитията, случили се в другите социалистически страни, оставката на Тодор Живков да се вписва в логическата последователност на събитията, „българското пробуждане“ от 10 ноември 1989 г. остава в паметта като неочаквано чудо, което се чества – най-вече от партията на демократичната опозиция – СДС – като дата на освобождението от комунизма, в противоположност на 9 септември 1944 г., честващ освобождението от фашизма с помощта на „Големия съветски брат“.

Според някои обаче „нежната революция“ в България е по-скоро дворцов преврат: Тодор Живков е заместен, до 14-ия конгрес на партията, от члена на Политбюро на Централния комитет на БКП Петър Младенов. На този конгрес БКП се отказва от съветския модел и приема социалдемократическа платформа. Той разделя и разпределя ръководните постове в държавата между лидерите на промяната: президент става Петър Младенов, а ръководител на партията – Александър Лилов, бивш член на Централния комитет на БКП; Андрей Луканов става премиер и провежда заедно с опозицията, от януари до май, „българската кръгла маса“.

През февруари 1990 г. комунистическата партия, която се преименува на Българска социалистическа партия (БСП), заявява, че иска да изиграе основна роля в политическия преход на страната. Нейният политически образ дълго след това се идентифицира с проекта за постепенна промяна на системата на по-малка социална цена. Образът на опозицията – която след 1989 г. се организира под наименованието Съюз на демократичните сили (СДС) – се асоциира с опита за едновременното следване на полския модел за „шоковата терапия“ и чешкия пример за декомунизацията.

Първородният комплекс на демократичната опозиция.

Демократичната промяна обаче започва преди съставянето на организирана политическа опозиция. Лидер на опозицията става д-р Желю Желев, изключен от БКП през 1965 г. и лишен от аспирантска стипендия за доктората си по философия заради твърдения, противоречащи на ленинистката дефиниция на материята. От 1975 г. той работи в Института за култура, а през 1982 г. публикува книгата Фашизмът, която е забранена след излизането заради скрит паралелизъм между фашистката и социалистическата държава, което му придава ореола на дисидент на режима. Желев е сред лидерите на Клуба за гласност и преустройство в България, създаден през ноември 1988 г. от интелектуалци, по-голямата част от които са членове на БКП. Този клуб предлага да бъдат обсъдени проблемите на българското общество: икономика, права на човека, екология и т.н., и да се огласят пред обществото.

Но дисидентското минало на Желю Желев и на някои от неговите сътрудници не стига, за да се създаде митология на българското дисидентство. Българската демократична опозиция не е сравнима с чешката, полската или унгарската. В многото разговори и интервюта с лидерите на българските мозъчни тръстове „това първоначално изоставане, което България не може да навакса“ обяснява закъснението на българските реформи в сравнение с чешките, полските и унгарските. Този „първороден“ комплекс на опозицията изостря враждебността и недоверието й спрямо БСП (бившата БКП), считана за зле предрешен вълк, недостоен за „нормалните“ си еквиваленти в Централноевропейските страни.

Скандалите около досиетата на лицата, сътрудничили на тайните служби на партията, създават повсеместна атмосфера на шантаж и подозрения, която продължава да съществува и досега. Демократичната опозиция страда от тях точно колкото и бившата Комунистическа партия, защото подозрението за сътрудничество с репресивния апарат на бившия режим тежи на кадрите и на двете формации, БСП и СДС.

Липсата на „истинско българско дисидентство“ пречи за кристализирането на мита за чистото и героичното минало: българското общество, което не е платило за свободата си с „истински жертви“, не би могло да оцени правилно стойността на демокрацията. За разлика от Румъния, където зрелищният процес и екзекуцията на семейство Чаушеску отбелязват рязко скъсване с миналото, България оставя Тодор Живков да доживее старините си в луксозната си вила. Въпреки мерките и законите за декомунизация, приложени по времето на правителствата на СДС (Филип Димитров, ноември 1991 – ноември 1992 г. и Иван Костов, май 1997 – юни 2001 г.) – в това число и закона Панев за декомунизацията в областта на науката, – опозицията така и не получава пълно удовлетворение и дълго основава кампаниите си върху нуждата от по-голяма декомунизация на българското общество чрез наказване на виновните. Голяма част от българския електорат счита това послание за неадекватно на българските условия и го интерпретира като липса на конструктивни идеи. Това води до няколкократни изборни провали на СДС.

Нуждата от „прочистване“ на държавата от скрити комунистически елементи е непрестанно повтарящ се популистки мотив в България. Двайсет години след началото на прехода той отново влиза в обръщение в изказванията на премиера Б. Борисов, който обещава да изчисти веднъж завинаги администрацията от ненадеждните елементи от миналото.

От двупартийната система до завръщането на „царя“.

Провалът на СДС на първите демократични избори от 17 юни 1990 г. травматизира опозицията, а също и голяма част от българския народ, който чувства, че радостта му от промените е предадена от изборната победа на старата Комунистическа партия. Този провал поражда един интелектуален дискурс, който обвинява българския народ, че е политически незрял, предмодерен и неспособен да се ръководи сам – мотив, който често се използва в публичните изказвания и статиите на експертите на цитираните мозъчни тръстове.

Така историята на парламентарната демокрация в България след 1989 г. започва с парламент със социалистическо мнозинство. Между 1990 и 2001 г. в България се изреждат девет правителства и пет демократично избрани парламента. Заместването на еднопартийната система с тази на демократичния плурализъм предизвиква процъфтяването на плеяда от малки партии. Все пак политическата баница от този преходен период е поделена основно между БСП и СДС, с участието на Движението за права и свободи (ДПС), развито от турското малцинство, което на изборите редовно печели по около 10 % от вота на гласоподавателите. През юни 2001 г., изтощен от непрестанната конфронтация на двете големи партии, българският електорат изненадва Европа като избира за премиер наследника на българския трон Симеон Сакскобургготски. Неговото политическо движение, създадено по време на двумесечна изборна кампания, печели 42,74% от гласовете. Множеството коментари за това неочаквано събитие поставя въпроса в българските и в чуждестранните медии за „зрелостта“ на българската демокрация и за шансовете за успех на прехода в тази страна. Някои лидери на мозъчни тръстове, като Евгений Дайнов и Огнян Минчев, активно ангажирани в предизборната кампания на СДС, обявяват, че този изборен резултат („свлачището“) е „опасност за програмата за модернизиране и европеизиране на България“. Все пак правителството на Симеон Сакскобургготски продължава политическата линия на предишните правителства, без да постави под въпрос демократическото функциониране на страната, подготвяйки активно приемането й в Европейския съюз и в НАТО. Икономическата политика на правителството не променя посоката на реформите на предишното правителство и продължава да поддържа Валутния борд, въведен през 1997 г.: обвързване на българската валута с германската марка (1 лев = 1 DM) и подчиняване на икономическата политика на страната на правилата, постановени от Международния валутен фонд. Всъщност България приключва преминаването си към пазарна икономика по време на правителството на Симеон Сакскобургготски.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар