// Вие четете...

История на българите

Мобилизация на руските войски 1877-1878.

„Началници много, а полза малко.“

Преди откриването на военните действия Русия е провела редица частични мобилизации.

Първата мобилизация била обявена на 13 ноември 1876 година: по нея са били мобилизирани двадесет пехотни дивизии както и Кавказката гренадирска, с нейните пеши артилерийски бригади и подвижни лазарети, четири стрелкови бригади, седем кавалерийски дивизии, с техните конни батареи, две сапьорски бригади, Донската казашка дивизия, редица казашки полкове и други отделни части.

Втората мобилизация е била проведена на 15 април 1877 година; при нея са били мобилизирани още седем пехотни дивизии, с тяхната артилерия, две кавалерийски дивизии, с тяхната артилерия, една сапьорна бригада и редица отделни части.

Попътно с мобилизацията на полевите войски е била проведена и мобилизация на тилови войски. Мобилизацията всеки път е продължавала от 9 до 26 дни и като цяло успешно; всичко по първите две мобилизации са били извикани 372000 войници и унтер офицери; болшинството от запасните са служили през 1864-65 година – те не са били дълго в запас, поради това тяхната военна подготовка е била все още свежа; войниците служили през 1855 година били единици, но сред запасните е имало и не малко не строеви, не умеещи да боравят с оръжие. На пехотен полк се падало по 1400-1500 човека запасни. Унтер офицери от запаса е имало в излишък.

Артилеристи в запаса до щата не достигали, тях ги замествали с кавалеристи.

По такъв начин, с мобилизацията на редови и унтер офицерски състав работата е била благополучна. Много по-зле стояла работата с достигането до щата за военно време на офицерския състав. Даже за частичното развръщане на цялата руска армия по този щат са били необходими 11000 офицера, а такива в запаса не е имало. В предвид на това, за удовлетворение на потребностите от офицери по щата за военно време военното министерство е взело редица мерки: било е прекратено уволнението на офицери; започнал е прием на служба на офицери в оставка; произведени били в офицери портупей-юнкери, които са били на стаж във войските; допуснати били към производство в офицери без изпит унтер офицери, служещи по набор, за бойни отличия; произведени ускорено били и випуските от военните и юнкерските училища.

От количествена страна всички тези мерки удовлетворително решили въпроса с комплектуването на офицерския състав – в армията се влели около 6000 човека офицери, за цялата война – 11500 човека.

Но качеството на офицерския състав е било неудовлетворително. Особено лош контингент дали офицерите в оставка (всичко до 4000 човека). Те не удовлетворявали даже най-ниските изисквания, тъй както съгласно отчета на полевия щаб на Дунавската армия не само изоставали от съвременните изисквания на военното дело, но е имало и още в „престаряла възраст, телесни недъзи и глупава нравственост”.

След провеждането на първата мобилизация са били създадени шест армейски корпуса, а през февруари 1877 година – още осем армейски корпуса. Всеки армейски корпус се състоял от две – три пехотни и една кавалерийска дивизии; гвардейските и гренадирските корпуси имали особена организация.

Не влизали в състава на корпусите десет пехотни дивизии и три кавалерийски.

Дунавската армия, предназначена за действие на Балканския театър на военни действия се създавала постепенно в съответствие с развитието на плановите съображения за войната. През лятото на 1876 година, когато вместо война се считало възможно да се ограничи само със заемането на България на север от Балкана, в състава на Дунавската армия било определено да се въведат само два корпуса. През септември на 1876 година руското правителство решило в състава на Дунавската армия да се включат вече четири корпуса с резерв за тях от Киевския военен окръг. В края на април в състава на Дунавската армия, в съответствие с новите планови наметки, са били допълнително включени три корпуса. Във войната Дунавската армия встъпила в състав от четири корпуса и редица други части; трите допълнителни корпуса фактически влезли в състава на Дунавската армия малко по-късно.

От гледна точка на организацията Дунавската армия имала редица съществени недостатъци. Така например, в резултат на закъснялата организация корпусите от войската не успели да се запознаят със своите началници, а началниците – с войските. Цялата конница се оказала разпределена между корпусите, вследствие на което в разпореждане на командването на армията не се оказала конница за решаване на армейските задачи. Недостатъчното количество на инженерни войски не могло да не окаже отрицателно влияние при действията в планински местности, пресечени от много реки.

При разпределение на войските по отряди организационната цялост на съединение е била много силно нарушена.

Управлението на Дунавската армия е било организирано на основата обявена през 1876 година в „Положения за полевото управление на войските във военно време”.

Начело на армиите стоял главно командващ, чиито права били доволно широки. В областта на водене на военни действия той бил самостоятелен в пределите на утвърдения план за войната.

Само в определянето на състава на армията и някои други въпроси той се съветвал с военния министър, основно главно командващия се подчинявал само на царя. По отношение на подчинените му войски главно командващия се ползвал с право за назначение на началниците на отделните части, началниците на отряди и военните губернатори е можел да премества и да отстранява от армията, лицата, които не се съобразявали с техните чинове и длъжности, имал широко право за награждаване. Особено значително право се давало на главно командващия в стопанско отношение вътре в армията, а също така по отношение на подчинените му окръзи и завзетите от руските войски територии.

За главно командващ на Дунавската армия е бил назначен братът на Александър II, генерал адютант Николай Николаевич (старши). Той се родил през 1831 година. В младостта си, в периода на Кримската война на значително отдалечение от полето на боя, присъствал за два часа в района на Инкерманското сражение, за което получил Георгиевския 4-та степен; в мирно време командвал кавалерийски дивизии и гвардейски корпус; пред началото на войната е бил главно командващ на войските от гвардията и Петербургския военен окръг, генерал инспектор по кавалерията и по инженерските части.

Фактически Николай Николаевич не е имал нито боен опит, нито широк военен кръгозор. По характер той бил упорит, но не притежавал твърда воля, бързо преминавал от крайни увлечения към упадък на духа, в работата бил не систематичен, нямал военен авторитет, не понасял критики за своята дейност. По своите политически убеждения Николай Николаевич бил яростен реакционер, към войските се отнасял по крепостнически. Николай Николаевич не притежавал мъжество и чувство за отговорност, но обичал да играе ролята на смел, самостоятелен и прям човек.

Назначаването на Николай Николаевич е можело да се разбере, ако си спомним, че войната в единоборството с Турция, царя и неговото обкръжение смятали работата за лесна, а победата – за сигурна. По мислите на царя, такава лесна, победоносна война под ръководството на „особа от царската фамилия” е трябвало още повече да издигне авторитета на царизма. Поради това начело на Дунавската армия е бил поставен Николай Николаевич, а за главно командващ на Кавказката армия бил назначен другия брат на царя, Михаил Николаевич. В тези лица били съсредоточени всички типични недостатъци на представителите на реакционните управляващи кръгове на царския режим.

При такава сива и бездарна в политическо отношение фигура, каквато се явява Николай Николаевич, е бил нужен енергичен и образован началник щаб. Разбирайки това, Милютин препоръчал на длъжността началник на щаба на Дунавската армия генерал Обручев, човек във военно отношение, несъмнено, талантлив. Явявайки се един от главните автори на плана за войната, Обручев, като никой друг, подхождал към ролята на началник на щаба. Но Николай Николаевич отхвърлил кандидатурата на Обручев, за което му помогнало това обстоятелство, че Обручев минавал за „червен”. Някаква част от истината е имало в това. Обручев, както и много други офицери от генералния щаб, слушатели и професори от военната академия, взели участие през 60-те години в организацията на кръговете на революционерите демократи.

Дори той и да не е бил в състава на революционна организация „Земя и воля” през 60-те години, то във всеки случай е бил участник в някаква революционна организация, която предшествала първата „Земя и воля”. В последствие той се отдръпнал от революционна дейност и избягнал репресиите, но репутацията на „червен” за него останала. И това е било достатъчно, за Александър II да уважи протеста на брат си, макар че към 1877 година Обручев вече е бил нищо повече от либерален монархист.

За началник на щаба на Дунавската армия, по молба на Николай Николаевич бил назначен генерал Непокойчицки. По това врем той е бил на 63 години. През младостта си той е взел участие в Кримската война; пред войната 1877-1878 година той двадесет години е служил на административни длъжности и през последно време е бил председател на военно кодификационната комисия. За времето на продължителното му пребиваване на чисто канцеларска работа Непокойчицки силно се откъснал от войските. Не способен за оперативна работа той напълно се предоверил на своя помощник генерал Левицки, който както ще се види по нататък към такава работа също съвършено не бил пригоден.

Отрицателна фигура се явява и втория помощник на Непокойчицки, генерал Кучевски.

Главен недостатък в организацията на полевото управление на Дунавската армия е било отсъствието на ясно функционално разпределение на задълженията между влизащите в неговия състав лица. При слабо развито разчленение на щаба и управлението на армията по отделните видове работи е имало значително количество лица, предназначението на които е било да изпълняват епизодични заповеди.

Николай Николаевич, Левицки и Непокойчицки съвършено не умеели да използват офицерите от генералния щаба, най-способните и подготвените в цялостното полево управление на армията; те не са имали определени задължения, използвали се от случай в случай, към техния глас малко се вслушвали. За това пък огромна група адютанти и ординарци блаженствали; не били даже в сферата на огъня, тези хора се изхитрявали и получавали награди и чинове.

По този начин, главно командващия на Дунавската армия и върхушка в неговия щаб явно не са били на своите места. Безобразното и даже престъпно ръководство са били причина за голяма част от неудачите на тази армия по време на войната.

В периода на съсредоточаването на Дунавската армия в Бесарабия се провели мероприятия по организацията на тила на армията. Но при организацията на тила на Дунавската армия са били допуснати огромни грешки и не разчети.

Основно те се коренили в самия порядък в устройството и службата на тила на действащите войски, определени от „Полево управление на войските”. Този порядък бил не доработен и е имал сериозни грешки.

В Дунавската армия, например, тила се разполагал на територията на своята страна (Бесарабия), на територията на съюзна страна (Румъния), а по прехода на руските войски през Дунав те неизбежно е трябвало да бъдат разполагани и на територията, отнета от противника (България). Такива не еднородни състояния на армейския тилови район не е можело да не окаже влияние по най-отрицателния начин на военните съобщения на армията, особено на железопътните.

В началото на кампанията от Бесарабия към Дунав водели през Румъния две железопътни линии : 1) Унгени, Ясьй, Роман, Бухарест, Журжево и 2) Бендери – Галац. Основната маса от войските на Дунавската армия се снабдявали по първия път. Пътя Унгени – Журжево е бил положен много неудовлетворително, технически лошо оборудван, с недостатъчен подвижен състав. По силата на тези обстоятелства пропускателната способност на пътя в най-добрия случай не превишавала седем парни влака за денонощие, на практика е била и по-ниска. Освен това румънските железни пътища се отличавали от руските с по-малко разстояние между релсите; Само на участъка Унгени – Ясъй ширината между релсите е била равна на руската. Част от тази железопътна линия е принадлежала на частна румънска, част – на австрийска общност, а част се явявала собственост на румънската държава и поради това превозите по цялата железопътна линия е трябвало предварително да се съгласува с тримата стопани. И накрая, за снабдяването на основната маса от войските на Дунавската армия, разположени в Зимница – Ситово, пътя Унгени – Ясъй – Журково е можел да бъде използван само до Фратешти, от където започвал сухопътния превоз.

Пътя Бендери – Галац макар и да е бил свободен от много от недостатъците, свойствени за румънската железница, но по своето разположение е можела да бъде използвана само за изхранване на крайните ляво фронтови групи от войските на Дунавската армия, която била не многочислена и е играела второстепенна роля.

В първия период по обявяването на мобилизация, когато се предполагало за Дунавската армия да е в относително не голям състав, руското командване не предавало сериозно значение на румънската железница и поради това за нея не били известни нейните данни. Считало се, че изхранването на не голямата армия румънската железница ще има скромни изисквания, че те с тях лесно ще се справят. С целия си ръст на значението на недостатъците на румънските железници се изправили пред руското командване едва преди самото обявяване на войната, когато от пълна определеност се изяснило значителното увеличение на първоначалната численост на състава на Дунавската армия,

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар