// Вие четете...

Начини на манипулиране

Митовете за идващото щастие.

„Ние охотно вярваме на това, което желаем.“

Много трудно се разказва за прехода, защото неизбежно се получава „разказ за разказите“. Следователно това е една непрекъсната „игра на действителност“: ние обявяваме някакви неща за привидности, с което „зад тях неявно, но задължително поставяме нещо, което смятаме за реално, твърдо, съществуващо и окончателно. Такава обаче е цената на изграждането на която и да е привилегирована гледна точка…“.

Антропологът не се интересува от миналото като такова, а от „живата история“ на дадено общество или организация, от поведението и от начина на мислене, които продължават „да живеят“ и които влияят на настоящето, с други думи, от културата. „Спомняното минало“ – това, което всъщност е визията за миналото в паметта на човека – няма нужда да бъде и всъщност не може да бъде реконструирано“.

„Падането на стената“, „краят на комунизма“, „1989 година“, „нежната революция“: това са все понятия за граница, които символично разделят историята на „преди“ и „след“ падането на комунистическите режими в страните в Източна Европа. Те обозначават края на Студената война и началото на периода на демократичния преход в страните от този регион, които трябваше да преминат през „чистилището“ на демократичните и либералните реформи, за да достигнат до „рая“ на демокрацията и на пазарния капитализъм на Западните страни, за да станат „нормални“ и „цивилизовани“ държави, за да се присъединят към европейското семейство, от което са били отделени заради Студената война.

Това кратко резюме илюстрира до каква степен историята на демократичния преход в България, както и в другите Източни страни, далеч не е поредица от факти, а е история, която не може да бъде разграничена от мита или митовете на прехода.

Преходът е едновременно времево понятие (което се отнася до едно настояще, започнало пред 1989 г. и смесено с надежди за неопределено бъдеще) и техническо понятие, което изброява определен брой политически и икономически реформи („горчивият хап, който е необходимо условие“ за достигането до щастието на демокрацията и на просперитета). Техническото понятие и представите за прехода обаче не са напълно разделими. Някои цифри и таблици, които имат за цел да сравняват напредъка на реформите в страните в преход, наукоподобно потвърждават и подсилват митовете за идващото щастие. То, макар и да става почти количествено определимо, остава винаги извън таблиците. Статиите за прехода, публикувани от експертите на мозъчните тръстове като policy papers, които се отнасят до прехода, са добър пример за смесване на митове и данни с научни претенции.

Целта на следващите пубикации е на първо място да се определи понятието преход както в полето на транзитологията (научно поле на политически изследвания, появило се в Съединените щати през осемдесетте години), така и в контекста на присъединяването на България към Европейския съюз. По-нататък, опирайки се на библиографията от последните години и на институционални документи и на разкази, ще се опитаме да опишем събитията и важните политически и икономически промени през този период. Ще опитаме да дадем накратко описание на три процеса, които интегрират страната в евроатлантическите структури и помагат за трансфера на Западните политически и икономически модели в България и на Балканите: влизането в структурите на НАТО, процеса на присъединяване към Европейския съюз и към инициативите за балканско сътрудничество.

Експертите на мозъчните тръстове, които международната общност финансира и насърчава в ролята им на гаранти на реформите, също допринасят за написването на историята на прехода и за нейната интерпретация. Накрая, чрез анализа на техните дискурси ще разгледаме начина, по който те претендират (поне в символично отношение) за всички (положителни) роли в пиесата, наречена „демократичен преход“.

Българският преход тепърва ще се интерпретира в различно по характер културно и научно творчество. Без да претендира за изчерпателност, настоящият преглед на събитията от дистанцията на времето и мястото има за цел да очертае контекста на прехода като контекст на създаването и на работата на мозъчните тръстове в България. Без очертаването на политическото поле не могат да се изяснят нито подходите към прехода, нито интерпретациите или манипулациите на посоката на развитие на страната по време на прехода. Още повече това е необходимо за читатели, отдалечени от случващото се както географски и културно, така и на поколенията.

Понятието преход така, както се използва в България след 1989 г., наследява множество контексти на употреба, в т.ч. и този на транзитологията, чиито основни термини впоследствие се превръщат в работни инструменти на международните организации през осемдесетте и деветдесетте години на миналия век.

Що е транзитология? Това е научно поле, което се образува от няколко дисциплини, родили се в Съединените щати и допринесли за формирането на това, което Гийо, Дезле и Гарт определят с термина интернационал на експертите по демокрация. Става дума за теориите за модернизацията от петдесетте, areas studies (сред които и съветологията), Latin American Studies от седемдесетте (които описват и анализират преходите от авторитарни към демократични режими в Латинска Америка) и democratisation studies (които се развиват пред осемдесетте със силната подкрепа на National Endwoment for Democracy – NED1 от Съединените щати и имат амбицията да създадат едно техническо познание, което да обобщава опита на преходите в Латинска Америка и в Южна Европа).

Така през осемдесетте и деветдесетте години изследванията на демократизацията на авторитарните режими се появяват все по-често на страниците на специализираните списания по социални науки и пораждат това, което наричаме „транзитология“. През 1986 г. излиза Transitions from Authoritarian Rule, което дълго време остава основно съчинение за дисциплината. Авторите на тази публикация – Гилермо О’Донъл, Лорънс Уайтхед, Филип Шмитер, а също и Аренд Липхарт, Хуан Линц, Джовани Сартори и т.н., са считани за „бащите“ на транзитологията. В многобройни публикации те претендират, че обясняват и заедно с това направляват прехода от авторитарен към демократичен режим, „използвайки тази дисциплина“. Според техния подход, който е едновременно сравнителен и подчертано количествен, е възможно демократичният преход в дадена недемократична страна да се обясни и направлява чрез прилагането на сбор от универсални понятия и хипотези. Така транзитологията се стреми да формулира институционални и конституционни препоръки, често под формата на рецепти, на базата на „поуките“, извадени от наблюдението на вече реализирани демократизации.

Тази наука обаче съвсем не е вдъхновена единствено от емпиричен синтез и нейната идеологическа основа води началото си от Доктрината на президента Труман (1947), която оповестява началото на Студената война и противопоставя Съединените щати на Съветския съюз не само като идея за разминаващи се интереси, но и като борба между два цивилизационни и ценностни модела: либералната демокрация и тоталитаризма. Позоването на авторитарния (тоталитарния) режим и настоятелната нужда от неговата промяна са отправната точка на всички транзитолози. Те поставят в перспектива конюнктурата и основните актьори, влияещи на съдбата на дадена страна, разсъждават за начина, по който трансферът на „институционална технология“ би могъл да допринесе за тази промяна. Привързването към промяната всъщност е нещото, което характеризира подхода на транзитологията като „начинание за разкриване и предвиждане на политическото бъдеще“.

През осемдесетте години – епохата, когато науката за демократизацията се идентифицира все повече с икономическите теории за структурни промени (откъдето десет години по-късно произлизат и шоковите терапии в Източна Европа), икономическите реформи започват да се възприемат като основния лост за промяната на властовите отношения. Така, налагайки икономическата доминанта в теориите за прехода, политическите икономисти в Съединените щати успяват да въведат проблематиката на политическата промяна в дискурсите и практиките на международните финансови институции, особено на Световната банка и на МВФ. Тази еволюция се случва паралелно с постепенното връщане, чрез дискурса на американската власт, на анти либералната критика от седемдесетте, в т.ч. и на критиката на държавата, вдъхновена от марксистката теория за класовата борба. Тези течения, заловили се отново с изграждането на Вашингтонския консенсус, повлияват дискурса на транзитологията.

Н. Williamson е събрал всичко, което е сметнал за съвременен консенсус между Конгреса на САЩ, Международният валутен фонд, Международната банка и важни американски мозъчни тръстове. Това е начин да се наложи неокласическият подход в икономиката и да се адаптира политиката на структурирано напасване, водено в Латинска Америка през деветдесетте години, що се отнася до необходимите реформи в бившите комунистически страни от Източна Европа. Десет политически препоръки съставят този консенсус що се отнася до „реформата“ на страдащата икономика: строгият бюджет; напасване на потребителските разходи в посоки, обещаващи едновременно икономическо нарастване и равно възстановяване на приходите; данъчни реформи, съдържащи нисък лихвен процент и силна данъчна стабилност; освобождаване на финансовите пазари; създаване на стабилен и конкурентоспособен обменен курс; освобождаването на търговията; премахване на бариерите за навлизане в национални пазари, освобождаване на директните чуждестранни инвестиции (равенство в Гийо представлява един вид марксизъм на обратно). Действително в специализираната литература откриваме език, свидетелстващ за наличието на обезпокоителен исторически детерминизъм, който, между другото, вдъхновява и тезите на Франсис Фукуяма за „края на историята“ като триумф на демокрацията – единствен хоризонт за всеки политически режим.

Точно както и научния комунизъм (дисциплина, преподавана под различни форми във факултетите на социалистическите страни и в СССР по време на целия период на Студената война), транзитологията също се опитва да генерализира до крайна степен институционалните си теореми, за да достигне до изводи, които са представени като научни дадености. По този повод не без известна ирония Валери Бюнс казва, че сега новите политически режими от Източна Европа – след като са се освободили от „научния социализъм“ – биват информирани от „западни експерти“, че съществува „научна демокрация и научен капитализъм, които се налагат отгоре надолу“.

Транзитологията се опитва да приложи тези рецепти в Източните страни и на Балканите, без да държи сметка за специфичните политически и исторически процеси. Всъщност преди да бъдат приложени в България и в други Източни страни, реформите за преход към демокрация и пазарна икономика вече са изпробвани, систематизирани и анализирани в други страни по света, особено в Латинска Америка и Южна Европа. В началото на деветдесетте многобройни списания по транзитология публикуват специални броеве за прехода на Изток, в които пишат основно специалисти по политическа икономия, без никакъв опит в областта на историята и на културата във въпросната страна.

Този икономически, механичен и сравнителен подход е критикуван от голям брой изследователи. Авторите критикуват механичния подход на транзитологията. Мишел Добри например напомня, че несигурността е определяща характеристика на демокрацията, докато Валери Бюнс се опитва да докаже разликата между модела в Латинска Америка и Южна Европа, от една страна, и пост социалистическия модел, от друга, и т.н.

Така, теоретизирайки, идеализирайки и натурализирайки представителната демокрация такава, каквато я познаваме в момента, транзитологията (която между другото премълчава факта, че самият демократичен модел е продукт на една специфична история) не предлага никаква алтернатива на модела на либералната демокрация и пазарната икономика. Оттам насетне не само транзитолозите, но и „цяла плеяда от институционални и индивидуални актьори“ се заема да произвежда експертиза, която позволява този модел да се наложи и да се разпространи в целия свят с помощта на известен политико – социален инженеринг и без да се подлага на критика. Както отбелязва Гийо, става дума за мозъчни тръстове, филантропски фондации, държавни администрации, международни организации като Обединените нации и Световната банка, частни консултантски фирми, професионални асоциации, активисти, адвокати и, разбира се, за изследователи и университетски преподаватели“. Този възход на „демократическата експертиза“ предполага също така, че „мнозина от наблюдателите на преходите се превръщат в техни актьори“. Ето защо занапред с рецептите на транзитологията си служат не само мозъчните тръстове и американските фондации, чиято цел е да разпространяват демокрацията по света (като „Фрийдъм Хаус“), но и международните организации, включително и Европейския съюз.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар