// Вие четете...

История на българите

Мир и национално обединение, чрез неутралитет.

Бало море„Светлината ще победи тъмата, а мирът – войната.“

Мир и национално обединение, чрез неутралитет.

Една от първите задачи на Борис III за осъществяване на своята цел за българското национално обединение без война, бяха политическите стъпки, които той внушаваше на първите правителства на Кьосеиванов за премахване ограниченията на Ньойския договор по отношение на българската армия. Те се увенчаха с успех чрез подписването на Солунското споразумение от 31 юли 1938 г„ с което се премахваха основните ограничения за армията ни.
Следващата стъпка на царя и българската външна политика беше осъществяване възможността за излаз на Бяло море, което (като икономическа форма) беше заложено в клаузите на Ньойския договор. Царят правеше всичко възможно, за да изтъкне пред балканските страни и пред Европа жизнената необходимост от такъв излаз на България. Страната ни печелеше все повече международен престиж и Борис III използваше всяка възможност, за да го увеличи и затвърди.
Нещо повече. Уверен, че може да служи на мира в Европа (а чрез това и на националните интереси), царят прие през 1938 г. предложението на английския и френски министър-председатели да въздейства върху Хитлер да не прибягва до война с Чехословакия заради Судетските области. В това отношение Борис III успя и отложи почти с година пламването на Втората световна война. Това беше началото на редица дипломатически ходове, които по-късно царят щеше да използва в интерес на родината си. Възможност за връзки, оставащи обикновено в сянка, но с изключително важни по ролята си политически и дипломатически лица. Връзка, която той дискретно щеше да използва отново дори и в последните месеци и дни на живота си.
Политическият живот в страната се очертаваше все повече под влияние на конфронтиращите се международни отношения. Партийните коалиции бяха съвсем лабилни, а животът и дейността им (с изключение на засилващата се, ръководена и щедро подпомагана от Москва, предимно терористична дейност на комунистическата партия) съвсем вяли.
Началото на териториалната ревизия на Версайската система (споразумението в Мюнхен – септември 1938 г.) нанесе окончателен удар върху „Демократическото обединение“, а подписването на германо-съветския пакт (август 1939 г.) и избухването на Втората световна война доведоха до крайна конфронтация довчерашните съюзници.
През лятото на 1939 г. царят отправи в три основни направления дипломатически проучвания. Министър-председателят Георги Кьосеиванов посети Берлин, председателят на XXIV ОНС Стойчо Мошанов гостува в Лондон, а наша парламентарна делегация се отправи за Москва (първо посещение от такъв характер след възстановяване на дипломатическите отношения със СССР от правителството на Кимон Георгиев през 1934 г.). Впечатленията за това, което чу от пратениците и за събитията, чиито приближаващ тътен вече разтърсваше Европа, даваха основания на царя да счита, че войната през настъпващата есен е неизбежна. За него сега по-важно от всичко беше да потърси формулата, чрез която да съхрани неутралитета на страната.
Политическите сили служеха все по-изразено на своите пристрастия и те не можеха да бъдат надеждни съветници на царя.
На 23 август 1939 г. неочаквано бе сключен германско-съветски пакт за ненападение. Силите на тоталитаризма се сближаваха (макар и временно както винаги досега) за нанасяне удар върху традиционните буржоазни демокрации, но заедно с това започваше и ревизията по военен път на несправедливите Парижки договори за мир. Можеше ли България (една от най-засегнатите от Парижките договори страни) да остане извън военния реванш. Цар Борис не знаеше дали това може да се осъществи, но беше твърдо решен да опита всичко за реализирането на такъв вариант. Предстоеше изпитание, неизвестно както по размерите, които щеше да вземе, така и по отношение на времето, в което щеше да продължи. За царя беше важно да запази в този огромен започващ катаклизъм обета, на който служеше от встъпването си на българския престол. Два почти противостоящи принципа (както се очертаваше сега) – запазване на народа и държавата от кръвопролитна схватка и осъществяване на националното обединение. Съдбата на българската държава и на българското население останало под чуждо робство, се поставяше сега отново на карта, заедно с цялата си драматичност.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар