// Вие четете...

Календарът на българите

Методиевите ученици и тяхното верую.

„За да предвидиш бъдещето, трябва да познаваш миналото.

Методиевите ученици и тяхното верую.

Веруюто на тракоилирийците, или на Евсевий, Улфила, македонеца Демофил, когото император Теодосий свали от цариградския владишки стол, за да постави гърка Грегор, бе относно Св. Дух, че Св. Дух излиза от Отца, а се предава от Сина. Това верую беше според Фотий веруюто на българските епископи, както вече беше изложено. Поради същото верую и Римската църква критикуваше Методий и учениците му. В писмото си до княз Свентополк папа Стефан (885 – 891 г.), като излага учението на Римската църква, пише следното против веруюто на Методий и учениците му: „Не съгласно с това е да се вярва, че Св. Дух излиза от Отца в Сина и от Сина в създаването за освещаване, като че ли преминава някакви степени, но щом излиза от Отца, той същевременно произлиза и от Сина”.
За същото и Фотий критикува българските епископи (преди Методий, разбира се), като казва, че българските епископи учили, че „причината на Сина и на Духа бил Отец, после пък, че причината на Духа бил Синът”.
Вижда се, че и Фотий е критикувал веруюто на Методий, от което пък излиза, че Методий не е бил нито грък, нито пък представител на гръцката църква, както някои твърдяха и твърдят. Работата тук е, че докато папа Стефан правилно посочи българското верую и изтъкна срещу него становището на Римската църква, Фотий, не можейки да възрази нещо съществено, си криви по-нататък душата по следния начин: „Не само че те (българските епископи) извождат Светия Дух от Сина, но лишават и Отца от това”.
Това означава, че според българите Бога-Отец от производството на Духа (!), та Фотий вика до бога, за да спаси православието от неверните българи.
След смъртта на Методий римското духовенство в Панония започнало остро да напада Методиевите ученици, защото не учили, че Св. Дух произлизал от Отца и Сина, на което те под водителството на Климент отговорил: „Ние постоянно сме вярвали, че Духът произлиза от Отца: че негов причинител и дарител е родителят на Сина, но че той принадлежи и на Сина, от когото във всяко време се раздава на достойните, обаче има разлика между произлиза и се раздава. Вижте как разбираме ние Духа: не излиза от Сина, а се предава от Него”.
Това верую са критикували папа Стефан и патриарх Фотий. Това верую Фотий нарече клеветническо елинско суеверие и безбожие!
Въпреки безогледната критика на Фотий, въпреки решението на Цариградския събор българите запазиха апостолската християнска вяра на своите деди; те не се подчиниха на решението на Цариградския събор. Те запазиха тази своя вяра не само докато бе жив цар Михаил, но и след него, даже и след попадането на българите под гръцка власт, защото Теофилак, който след падането на българите под Византия бе охридски архиепископ, е поддържал и защитавал това верую. В своите трудове той се мъчи да докаже на латинците, че има разлика между излизане и раздаване. „Вие считате, пише той, че излизане е равно на снабдяване и предаване. Понеже намирате, че Духът се изпраща, предава и раздава от Сина, вие мислите, че не правите грешка, като наричате това: излиза от Сина”.
Теофилакт, както виждаме, е защитавал българското верую, което се оспорваше от Фотий. В гръцкото верую не се казва, че Дух Свети се раздава от Сина.
Когато през 1019 година Василий II покори Самоиловото македонско царство, той издаде указ, че запазва самостоятелността на българската македонска църква, като изброи и епархиите, които спадаха към нея. В този указ между другото се казва: „Разделилите се части се събират в едно, като се поставят под една управа. Границите и особеното битие (на българите), които тъй добре бяха определени от царуващите преди нас, в нищо не се накърняват”.
Понеже границите, които Василий II определи за Охридската архиепископия, почти съвпадат с тези на Първа Юстиниана, Василий е разбрал Първа Юстиниана, когато е казал, че не иска да нарушава тъй добре установеното от царстващите преди него граници и пр. А като казва, че иска да съедини разделилото се в едно, той с това е мислил за възстановяването на Източната римска империя, която българите бяха разпокъсали.
Опирайки се на този закон, Теофилакт, който след това стана охридски архиепископ, можа да изповядва българското верую. А когато цариградския патриарх започнал да се меси в работите на охридския архиепископ, Теофилакт енергично се противопостави на това, като каза: „Но каква общност има България с цариградския патриарх, който нито има право на ръкополагане в нея, понеже признава архиепископа й за автокефален (независим), нито пък е наследил някоя друга привилегия над нея”.
Това свидетелство на Теофилакт е важно не само за това, защото от него се вижда, че Охридската архиепископия си е била запазила своята независимост и по време на византийското владичество в България, но главно затова, че от него се разбира, как цариградския патриарх не е бил наследил никаква привилегия над Охридската архиепископия, и че тя никога не е стояла под диоцеза на цариградския патриарх и че тя не е имала никаква връзка с Цариград. И този факт опровергава тезата, че българите били покръстени от гърците, защото иначе Охридската архиепископия щеше да се счита за архиепископия на Цариградската църква. Тя се създаде от Юстиниан с права, равни на правата на римския папа, което се потвърди от Василий II, затова Теофилакт сега се чуди как цариградският патриарх си позволява да се меси в работите на независимата Охридска архиепископия.
Много са съображенията, които ни карат да считаме Теофилакт за българин. Тук нека изтъкнем само едно: един грък никога не би си позволил, не би приел да изповядва и да защитава българското верую. Веруюто се приема с кръщението. Един възпитан и отрасъл в гръцкото верую грък няма да напусне веруюто на народа си и да приеме да защитава едно верую, което гърците хулеха. Той е бил българин и затова е назначен за архиепископ в Охрид, затова написа житието на св. Климент, в което той много пъти се проявява като българин. По Климент, Теофилакт и други може да се съди за културата на българите по онова време. Тя бе равна на онази на гърците и римляните. Когато Методиевите ученици бяха принудени да напуснат Панония, те се върнаха в Охрид, в седалището на архиепископията Първа Юстиниана, а не в Цариград или в Преслав, където тогава бил господствал някакъв си „прабългарски хан”, а това показва, че те са били хора на Охридската архиепископия. Тук Климент стана най-достойният ученик на Константин и Методий и сътрудник на цар Михаил, който продължи и затемели започнатото църковно и народно обновление на българския народ.
Трябва още да се каже, че проследявайки развитието на българската църква, човек по-ясно вижда и разбира, че българите са не само стари християни, но и стари тракоилирийци или по-добре тракомакедонци.
По времето на цар Михаил българите достигнаха до най-висока степен на национално и културно развитие.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар