// Вие четете...

Роли в живота

Медиите под контрол.

„Често очите и ушите на тълпата са лоши свидетели.“

Медиите под контрол.

„Медиите под контрол“ е стенограма от политическа лекция на лингвиста Ноам Чомски, изнесена през март 1991 в Калифорния. Тя е реакция срещу конформисткото отношение на американското общество и милитаристичното поведение на медиите по време на операцията „Пустинна Буря“. В разгара на кампанията в Залива, когато цяла Америка е накичена с жълти панделки и патриотични лозунги в подкрепа на войските, когато популярността на генерал Шварцкопф чупи рекордните рейтинги на всички американски политици за всички времена, изнасянето на лекция като „Медиите под контрол“ е откровена провокация спрямо стандартите и стереотипите на мислене на американеца. Тя предлага една обърната перспектива на американската демокрация, отричаща основните представи на обществото за себе си, и се стреми да предизвика съмнение в истинността на много от смятаните за безспорни „американски“ ценности.
Възприеман самостоятелно, текстът губи част от стойността си. Той е събитие в конкретната атмосфера на всеобщата и ентусиазирана подкрепа на войната в Залива, генерирана от институциите на властта, стимулирана от медиите и възпроизвеждана в непрестанно нарастващ мащаб в публичното съзнание. Текстът е истинско предизвикателство за една аудитория, която с готовност облича военни якета, купува си джипове с маскировъчен цвят, гордо носи значки с лика на генерала и с особен апетит поглъща новини за свръх точни лазерни насочващи устройства, за бомбени килими, за прецизни ракетни попадения и за стотици хиляди затрупани под пясъците „републикански гвардейци“. За това масово съзнание лекция като „Медиите под контрол“ звучи светотатствено. „Средният“ американец, без да се замисли, би нарекъл Ноам Чомски предател, агент на Саддам и комунист. „Средният“ американец обаче практически няма шанс изобщо да научи за хора като Чомски, за да ги нарече както и да било. За това става дума в „Медиите под контрол“.
Ноам Чомски не е професионален политик, публицист или социолог. Името му е безспорна величина единствено за хората, които се занимават с лингвистика. Оттам и подчертаният му интерес към анализ на политическото послание и комуникацията. Езикът и технологията на общуването заместват реалността. Те са единствена реалност в публичното пространство, анализирано от Чомски. Той, повече от читателя, си дава сметка за това как звучи, какво значи и какви послания носи терминът „объркано стадо“, адресиран към широка аудитория, като синоним на „общественост“. Честата употреба на фрапиращо остри изрази в никакъв случай не е случаен емоционален изблик от автор, чиято професионална мисия е анализ на езика и общуването.
От друга страна, „Медиите под контрол“ не е само научен експеримент. Тази лекция е интегрална част от ясна политическа позиция, защитавана години наред от Чомски и сравнително ограничен кръг американски интелектуалци. Последната им формално не структурирана организация се нарича „Нелегално движение за не-опосредственост“ (терминът си е негов) и си поставя за основна цел освобождаването на информацията и медиите от държавен и корпоративен контрол. Левичарското й име идва от аналогията между революцията и „не-опосредствеността“. Докато революцията е свалянето на правителството от насилените му поданици, „не-опосредствеността“ според Чомски е завладяването на медиите от тяхната пленена аудитория. Ноам Чомски обяснява всички проблеми на реалността с политическия език и посланията на медиите. Затова напълно логично е да търси и решенията им само в сферата на публичното комуникиране и медиите.
„Медиите под контрол“ е една от редките срещи на читателя с алтернативната политическа култура на Америка, често непозната и на самите американци. Въпреки нарочната, предизвикателна претенция за истинност от последна инстанция, „Медиите…“ е най-вече съмнение в съществуването на такава окончателна истина и покана за размисъл върху считаните за очевидни ценности. Независимо от унищожителния си нихилизъм спрямо установеностите, „Медиите…“ е всъщност непряко доказателство за жизнеността на демократичния организъм на обществото. Без търпимост и вслушване в радикалните критици на системата, дори и най-напредналата демокрация е заплашена от застой и разложение.
От много години ме занимават два проблема на човешкото познание, казва Ноам Чомски. Първият е да се обясни как може да се знае толкова много, след като разполагаме с толкова ограничена фактическа информация. Вторият проблем е да се обясни как може да се знае толкова малко, след като разполагаме с толкова много фактическа информация. Първия проблем бихме могли да наречем „проблем на Платон“, а втория — „проблем на Оруел“ — аналог в областта на обществения и политически живот на това, което би могло да се нарече „проблем на Фройд“.
Същността на „проблема на Платон“ е добре изразена от Бертран Ръсел в неговите по-късни работи. Там той повдига въпроса: „Как става така, че хората, въпреки краткотрайните си, лични и ограничени контакти със света, са в състояние да знаят толкова много, колкото наистина знаят?“.
… Подобно на много други интелектуалци на двадесети век, Оруел е впечатлен от способността на тоталитарните системи да насаждат убеждения, които се поддържат решително и се приемат широко, макар и изцяло лишени от каквито и да било основания и често в пълен разрез с очевидни факти за света около нас.
… При „проблема на Платон“ въпросите опират в основата си до науката. … Проблемът е да се открият обяснителни принципи, често прикрити и абстрактни, които да придадат някакъв смисъл на феномените, изглеждащи на повърхността хаотични, противоречиви, лишени от каквато и да била вътрешна структура. Изследването на „проблема на Оруел“ е съвсем различно. Структурите, които са в основата на най-важните феномени на политическия, икономическия и обществения живот, не са чак толкова трудни за разпознаване, въпреки че се полагат доста усилия за завоалиране на фактите. Следователно, изследването на „проблема на Оруел“ се състои преди всичко в събирането на факти и примери, които да илюстрират неща, напълно очевидни за рационалния наблюдател дори при повърхностен преглед, да затвърдят извода, че властта и привилегията функционират така, както очаква всеки един рационален ум, и да покажат действащите механизми, довели до наблюдаваните резултати.
… „Проблемът на Платон“ е дълбок и интелектуално вълнуващ за разлика от „проблема на Оруел“. Но ако не успеем да стигнем до разбирането на „проблема на Оруел“, до признаването на неговата значимост в собствения ни обществен и културен живот и да го преодолеем, шансовете на човешкия род да оцелее достатъчно дълго, за да открие отговора на „проблема на Платон“ или на други въпроси, които подлагат на изпитание интелекта и въображението, са малки.
Нека да започнем с противопоставянето на две различни концепции за демокрацията. Едната концепция твърди, че демократично е онова общество, в което хората имат възможността да участват по някакъв смислен начин в управлението на собствените си дела и където средствата за информация са достъпни и свободни. Алтернативната концепция за демокрацията гласи, че хората трябва да бъдат държани настрана от управлението на собствените им дела, а средствата за информация трябва да са с ограничен достъп и под строг контрол. Може да звучи малко странно като концепция за демокрация, но е важно да разберем, че това е по-разпространената концепция. Тя не само действа отдавна, а е развита и като теория. Това е дълга история, водеща началото си от ранните демократични революции от седемнадесети век, които широко са проповядвали този възглед.
Нека обаче се придържаме към съвременността и да кажем няколко думи за това как се развива тази идея за демокрация и защо и как в този контекст се намесва проблемът за медиите и дезинформацията.
Да започнем с първата съвременна правителствена пропагандна операция. Била е по времето на Удроу Уилсън. Удроу Уилсън е избран за президент през 1916 г. с предизборната платформа „Мир без победа“. Това става точно по средата на Първата световна война. Населението било изключително пацифистки настроено и не виждало никакви причини за въвличането на САЩ в Европейската война. Правителството на Уилсън обаче е било за включване във войната, затова трябвало да направи нещо. Създава се правителствена пропагандна комисия, наречена комисията Крийл, която само за шест месеца успява да превърне едно миролюбиво население в истерична, призоваваща към война тълпа, копнееща да разруши всичко германско, да разкъса немците на парчета, да се бие докрай и да спаси света. Това е изключително постижение и то има по-нататъшно развитие. Същата техника се използва за раздухване на истерията с така наречената Червена опасност. По подобен начин бяха разрушени профсъюзите и се елиминираха такива проблеми като свободата на пресата и свободата на политическата мисъл. Средствата за масова информация и бизнесът в действителност организираха и извършиха голяма част от работата. Успехът е голям.
Сред тези, които вземат активно и ентусиазирано участие, са прогресивните интелектуалци, хора от кръга на Джон Дюи (1859–1952) — американски философ, един от водещите представители на прагматизма, идеолог на „американския начин на живот“. Както може да се съди от собствените им писания по онова време, те много се гордеят с факта, че са показали как наричаните от тях „по-интелигентни членове на обществото“, т.е. те самите, са съумели да вкарат едно пасивно население във война, като са го наплашили и са предизвикали шовинистичен фанатизъм. Използваните средства са били изключителни. В много случаи са фабрикувани „хунски“ жестокости като белгийски бебета с отскубнати ръчички и куп други ужасяващи неща, които все още може да се прочетат в историческите книги. Всичко това е изобретено от британското министерство на пропагандата, чиято цел по онова време е, както то самото заявява на секретни съвещания, „да контролира мислите на целия свят“. Но още по-жизнено важно за тях е да контролират мисълта на по-интелигентните членове на американското общество, които да разпространят скалъпената пропаганда и да тласнат миролюбивата страна към истерията на войната. Този механизъм се оказва успешен. И то доста успешен. И дава един урок: държавната пропаганда, когато е подкрепена от образованите хора и когато не е разрешено никакво отклонение от нея, може да има огромен ефект. Това е урок, научен от Хитлер и от много други, и той се следва до ден – днешен.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар