// Вие четете...

Защита от манипулации

Манипулиране чрез обвинения.

„Забрадката на снахата винаги виси по-близо до вратата.

Най-голямото й желание: „Ще построим голяма къща и аз ще живея на горния етаж.“ Но аз знам, че няма да го направя. Не бих могла да го понеса.

Мъжът ми е лекар. Майка му е госпожа доктор. Тя е вечно недоволна. Мъжът й е починал рано. Най-малкият й син, моят мъж, е бил изцяло зависим от майка си още от най-ранното си детство. Любимото й дете. Зеницата на очите й. Макар че има по-голям брат, той е вършел всички мъжки работи в къщата след смъртта на бащата. Изпълнявал е всички задачи, които по-рано са били за баща му.

В училище винаги е бил най-добрият. Общ успех 5.90. Изкарал е следването си, без да повтори нито един семестър. Винаги казва: „Дължах го на мама. Тя направи толкова много за мен. Не исках да й тежа нито месец повече.“ А тя не пропуска да спомене, че образованието му й е струвало много пари. Успяла да ги намери, макар и с много трудности, и сега черпи от спомените си.

Майка му е живяла много пестеливо. Вложила е всичко в сина си. Това е оправданието й за постоянните посещения у нас. При това подробно ми обяснява каква прилежна майка и домакиня е била. Как пестеливо е живяла, как добре е водила домакинството. Аз изобщо не се вмествам в представите й за добра съпруга. Често съм й казвала: „Не съм готова да живея само за детето си.“ Това я докарва до лудост. Непрекъснато се меси, често ни обвинява, че не пестим. Упражнява истински натиск и всеки път представя нещата така, сякаш съм виновна само аз. Създава ми чувство за вина към мъжа ми. Аз съм харчела парите му с пълни шепи! Макар че и аз работя. Тя смята, че синът й е длъжен да живее така, както му е показала тя и че сигурно щеше да го направи, ако не бях аз.

Упреците просто бликат от нея, отново и отново, има истински пристъпи. Обвинява ме в какво ли не. Аз съм единственият пречещ фактор, непрекъснато пръскам пари за глупости, синът й работи упорито, за да ме издържа. Обвинява ме, че имам много дрехи. Че все купувам скъпи неща. Можела съм да мина и с половината от тези скъпи дрехи. Тогава й отговорих: „Не желая постоянно да седиш в дома ми и да се месиш в работите ми.“

По Коледа пак имаше избухване. Дойде и каза: „И двамата получихте коледни заплати. Сигурна съм, че сте си внесли по-голямата част от тях на книжка.“ Това ме вбеси и отговорих: „Съвсем не, похарчихме всичко и не знам как ще изкараме следващия месец.“ Тя само ме погледна, но не каза нито дума. В действителност ние бяхме внесли доста пари в спестовните книжки, но това изобщо не я засяга. Вечерта между мъжа ми и майка му се разрази истинска буря. Тя го обвини във всички смъртни грехове, а той насочи обвиненията към мен. Държа се по начин, който ме накара да се оправдавам.

Очаквах мъжът ми също да й каже, че това не я засяга. Да й заяви: стой си вкъщи и си гледай твоята работа, вместо да си пъхаш носа в чужди. Но той имаше чувството, че е длъжен да дава сметка на майка си. Обясни й, че е внесъл доста пари в книжката си. Според мен постъпи глупаво. А накрая ме изкара виновна, което беше напълно излишно.

Наскоро отново й казах някои неща и тя се разрева. Искала само малко признание, не било чак толкова ужасно. С какво е заслужила такава дръпната снаха. Ако на времето тя се била държала така със свекърва си, сигурно щели да я изхвърлят на улицата. И това, въпреки че правела всичко за децата си – защо я мразя толкова? Зарадвах се, когато мъжът ми бе преместен в друг град. Иначе бракът ни нямаше да просъществува още дълго. Защото мъжът ми непрекъснато се измъчва от чувство за вина. Все ме обвинява, че той е посредник между нас, че трябва да оправя кашите, които съм забъркала. Не можел да й посочи вратата. Постоянно има угризения на съвестта, макар че непрекъснато се кара с нея. „Тя ми е майка“ – казва всеки път той и това според него е извинение за непоследователното му поведение.

И тъй като не може да заеме ясна позиция, продължава да стои между нас и да гледа тъпо. Все това ми повтаря: „Тя е направила толкова много за нас, не можем да я отблъснем.“ Не вижда, че сам се поставя между двата стола. Мъжът ми е доста избухлив. Мисля, че крещи само защото толкова време не е успял да намери начин да се разграничи от майка си. Тя му е попречила да стане самостоятелна личност. Когато й ходим на гости, винаги казва: „Деца, вие седнете и си починете. Аз ще направя всичко.“ Ако взема думите й насериозно и разтворя вестника, мога да бъда сигурна, че само след три минути ще ме повика: „Ела тук, направи това… помогни ми да… хвани тук.“ Мъжът ми се мръщеше, но никога не възразяваше, позволяваше й да го командва, подчиняваше се неохотно, но един ден му писваше и избухваше. Когато е бесен от гняв, той наистина не знае какво прави. Тя се плаши до смърт и заявява, че вече не разбира света. Никой от двамата не заема ясна позиция. Мъжът ми може спокойно да й каже: „Само преди минута ти ме покани да седна и да не правя нищо.“ Но той се втурваше да й помага, после избухваше, а тя се плашеше като малко дете, на което крещят, а то не осъзнава вината си. И аз го осъзнах доста по-късно.

Свекърва ми никога не ми прости, че съм издържала матура, но не съм следвала, а съм станала секретарка. Така я лиших от снаха, с която може да се хвали. Постоянно ми го повтаря.

Мъжът ми често се опитва да ме успокоява: „Ти я виждаш твърде рядко. Малкото пъти, когато сте заедно, трябва да се стегнеш и да издържиш. Стой настрана. Тя е вече стара.“ Винаги се старае да замазва конфликтите. И непрекъснато ми обяснява, че съм по-младата. Че само от мен зависи как се развиват отношенията ни. Че не бива да бъда твърдоглава. След като се преместихме, се разбрахме да се виждаме веднъж на четири седмици, но според мен и това й беше много. Ако можех да се измъкна…

Не мога да я търпя, тя ще ме довърши. Искам да бъда ясна. Искам тя да приема мнението ми. Искам да уважава живота, който водя. Не е длъжна да го одобрява, но трябва да ме уважава.

Още сватбата беше ужасна. Трябваше да се оженим в църква, заради роднините – а аз изобщо не съм вярваща. За мен тази женитба нямаше стойност. Протестирах енергично и накрая успях да се наложа. Мъжът ми застана изцяло на моя страна – за пръв и последен път. Свекърва ми не можа да ми прости, че развалих мечтаната сватба с ината си. Разбира се, тя смята, че аз съм насъскала сина й. Че съм упражнила вредно влияние върху него.

Очаквах мъжът ми да отстоява ясна позиция в конфликтите с майка си и да не се оправдава постоянно за моя сметка. Поне веднъж трябваше да ме увери, че е на моя страна. Имаше време, когато ми доставяше злобна радост да се разхождам пред свекърва си в старите си изтъркани дънки. И да разправям на всички познати, че едва съм се справила с матурата, че възпитавам детето си авторитарно. Бях непрекъснато в опозиция. Тази жена предизвиква у мен детински инат.

Тя непрекъснато сравнява децата на девер ми и нашето. Естествено те винаги са по-добрите. Защото са по-добре възпитани. Следва допълнение: Щефан – така се казва братът на мъжа ми, – казал същото. Това ме подлудява и мога да го понеса само от далечно разстояние.

Свекърва ми постоянно повтаря, че децата на другите хора са благодарни и мили. Само нейните не са – разбира се, това важи и за снахата. И непрестанно стене: „С какво съм заслужила това?“

И тези проклети сравнения, още с бебетата беше така. Това бебе има вече три зъбчета, защо вашето няма нито едно? Това бебе ходи на цукало, защо вашето още ходи с пелени? Еди-кое си говори ясно и разбираемо, защо твоето само фъфли?

За нея беше ужасно, когато наскоро повторно отказахме да си построим голяма къща и да живеем всички заедно. Тя предложи да дойде при нас, отново се разрази буря и тя се разпищя, че сме неблагодарни. Цял живот се жертвала за децата си, а те се готвели да я пратят в старчески дом. Тъкмо бях преодоляла себе си и се готвех да прекарам една седмица с нея. Не защото много исках, а заради сина си. Според мен той не бива да страда заради лошите ни отношения. За кой ли път заговорихме за строежа на къщата. Накрая й казах ясно и категорично, че не държа да имам собствена къща, че не желая да живея в разрушен брак, да работя цял живот заради четири стени и да прекарвам всяка отпуска в собствената си градина. Че искам да си позволявам разни неща, да се храня навън и т.н. И най-вече, че нямам никакво желание да живея под един покрив с нея. Тя не каза нищо и аз приключих темата с думите: „По-добре да живея с мъжа си в 50 квадратни метра и да съм щастлива, отколкото да плащам цял живот за една къща, да живея със свекърва си и да съм нещастна.“ Тя го прие мълчаливо и аз си помислих, че сме приключили окончателно с темата.

Още същата вечер мъжът ми ме попита по телефона: „Какво си наговорила на мама?“ Явно беше предала своята версия на разговора. „Защо си казала на мама, че сме решили да не строим къща?“ – попита мъжът ми и отново заваляха горчиви обвинения.

Наскоро брат му си купи къща и това е тема на разговор номер едно. Редовно ни втълпяват, че трябва да последваме примера му. Първият въпрос винаги е: „Е, какво смятате да правите? Помислихте ли вече за собствена къща?“

Свекърва ми много обича злобните номера. Една вечер – бяхме й на гости, – наминахме за малко при брат му, който живее наблизо. Той попита спонтанно: „Не искате ли да останете на вечеря?“ Съгласихме се и й се обадихме да кажем, че няма защо да ни чака за вечеря. На излизане й бяхме казали, че вероятно ще се върнем късно.

Тя обаче настоя да вечеряме с нея. Братът на мъжа ми – той е доцент и има докторска титла, – поговори с нея и тя направи нещо много глупаво. „Но ти трябва да си подготвиш лекциите. Нямаш време.“ Опита се да му втълпи, че ние само ще му пречим, а той я скастри здравата. Въпреки това останахме.

Прибрахме се вкъщи към 21 ч. Влизаме и какво да видим: тя наредила тържествена маса за трима души, легнала си и отказва да ни погледне. Било й зле, боляла я главата. Не искала да говори с нас. Украсената, но непобутната маса беше замислена като обвинение. Наредена като за празник, но гостите не бяха дошли. „Какви са тези глупости?“ – попитах сърдито аз. Мъжът ми отиде при нея и отново започна караница. Тя плачеше, обвиняваше го… Накрая си събрахме багажа и си заминахме. Мъжът ми отново се измъчваше от угризения на съвестта. И днес не смее да й каже ясно и точно какво иска. Майка му не престава да го тормози. Аз обаче се научих да я гледам отстрани, като непозната. Днес разбирам, че тя никога не е била наясно със себе си. Че боледува от самата себе си. Постоянно е недоволна, хленчи, поглежда как реагират другите, завижда на хората, които имат повече от нея. Тя не може да се приеме такава, каквато е. Опитва се да от реагира на проблемите си чрез нас. Като тормози нас, иска да успокои себе си. Ние сме длъжни да отговаряме за проблемите й. Но аз отдавна престанах да участвам в тази детска игра. Изключих се и край.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар