// Вие четете...

Начини на манипулиране

Ляво – Дясно.

„Лошо е да паднеш в блатото, но още по-лошо е да останеш там.“

Според експертите на мозъчните тръстове опозицията комунизъм / капитализъм, разположена на същата тази ос минало – бъдеще, се олицетворява от политическото противопоставяне ляво – дясно. До 2001–2002 г. доминиращата теза в тези среди е, че „не съществува ляв преход“.

Проф. Георги Фотев, социолог и експерт в много проекти и дебати на българските мозъчни тръстове, резюмира аргументацията, която върви заедно с тази визия за прехода:

Преходът може да бъде само десен, защото става въпрос за приватизация на национализираната собственост, защото става въпрос за слагане на край на централизираното управление на икономиката и за пренасочване към пазарните механизми; партията – държава отстъпва мястото си на демократичната правова държава, а гражданското общество се счита за субстанцията и за главната движеща сила на обществото; радикалните реформи засягат всички сфери на живота и на обществото.

Така БСП става символ на опасна утопия: Те карат избирателите да вярват, че съществува алтернатива на либералния преход към пазарна икономика, хем „онова“ до края, хем душата в рая.

Всяка социална политика, която поставя под въпрос шоковата терапия, е отхвърлена като нереалистична и безотговорна в условията на прехода. Обещанията на БСП да изработи социален модел за реформи са обвинени в иреалистичен популизъм, в един вид егоизъм, който отказва да плати цената на демокрацията: Хората не искат да разберат, че демокрацията изисква жертви. Всичко, което ние се стремим да правим, е да им обясняваме, че грешат, когато чакат БСП и държавата да им раздават хляб и да им разрешават проблемите. Този етап вече е отминал, трябва да се вземем в ръце, трябва да вярваме в себе си, а не във всемогъщата държава.

Бившата комунистическа партия е считана за отговорна за закъсненията на реформите в сравнение с другите страни от бившия съветски блок, „които не са се поколебали да направят ясен цивилизационен избор и не са се впуснали в полуреформи, поукрасени със социален елемент“. Несъвместимостта между реформите и социалната политика всъщност често е аргументирана с липсата на примери и теории, които да могат да докажат обратното. Социалното ще бъде „черешката на тортата“ на прехода, след като всичко останало си отиде по местата според предписанията.

В дискусията с политици и експерти на мозъчните тръстове на страниците на списание „Разум“ Р. Коларова отбелязва: Връщам се на въпроса за левия и за десния преход, за да изясня един важен аспект, оценявайки класическата парадигма за прехода на О’Донъл, Шмитър и Уайтхед. Според тази теория политическият преход се осъществява на три етапа: либерализация, демократизация и едва след това „социализация“… Следователно има последователни стъпки, които всеки преход трябва да измине една след друга.

Следователно БСП, която според експертите „не е реформаторска партия за разлика от някои бивши комунистически партии в Източна Европа“, няма политическа легитимност в процеса на прехода. Декомунизацията на обществото трябва да премине през непрекъснато противопоставяне на нейната политика. Но тази ситуация не е специфична само за България. Говорейки за демократичните преходи в Източна Европа, Никола Гийо отбелязва, че теорията на прехода, свеждайки всяка политическа промяна до прехода от тоталитаризма към демокрацията и приписвайки му предварително институционално съдържание, отхвърля всички партии, които не се вписват в либералната утопия. Така тя се превръща в „инструмент за теоретична декомунизация (внасяне на либерален и дори ултралиберален модел), както и за практическа декомунизация (прилагане на процедурите на лустрацията, чистки, забрани…)“.

Така БСП се превръща в символ на миналото, а също и на невъзможното ляво бъдеще. Обществото „трябва да се научи на прагматизъм, да избира между възможните неща и да спре да мечтае“, твърди в един разговор експертът от ЦЛС Г. Ганев.

Опитите на БСП да говори за специфичен национален модел на прехода са окачествени като демагогия и национализъм. Понятията патриотичен капитализъм, национално отговорен капитал, вкарани в употреба от бившия председател на БСП Александър Лилов през 1995 г., са остро критикувани от директора на ЦСП, който изобличава опитите на социалистите да обвинят международните организации, МВФ и Световната банка. Той цитира с възмущение Стефан Продев, главен редактор на социалистическия всекидневник („Дума“, 29 май 1996 г.):

Играта на международните финансови институции с България не е само от икономическо естество, а преследва политически цели. Техните заеми имат конкретни задачи в политическата и социалната сфера. Големите изборни успехи на БСП трябва да бъдат анулирани чрез огромен финансов натиск… скършване на националната воля за успех… някъде там на Запад (това правителство) вече е осъдено да си ходи.

Според експерта Е. Дайнов политиката на социалистическото правителство, предназначена да стимулира „конструктивния капитал“, а не „обирджиите на нацията“, прикрива поддръжката й на мафиотските групи и на приятелските кръгове на лидерите на партията, както и опита да се възвърне моделът на държавното управленство.

В множество разкази на водещите експерти имплицитно или експлицитно се споменават мафиотските аспекти на икономическата политика на социалистическото правителство на Жан Виденов. Според тях БСП олицетворява идеята за мафиотската държава, която отказва да се подчини на изискванията на международните институции и претендира, че адаптира институциите на демокрацията спрямо специфичните очаквания на „душата на българския народ“.

Този тип опити отклоняват дебата, отнасящ се до внасянето на политическите механизми и на институциите за вземане на решения и отварят възможности за поемане по „руския“ или по „сръбския“ път, т.е. изграждането на социален модел според идеята за уникалния характер на всеки народ.

Така мозъчните тръстове за пореден път са на страната на международните институции (МВФ, НАТО и т.н.), за да защитават парадигмата за прехода като декомунизация. Техният медиен и политически принос за падането на социалистическото правителство през 1996 г. допринася за „победата на капиталистическото бъдеще над комунистическото минало“:

През 1996 г. също е приключен доста дълъг цикъл на колебания. Той може сравнително лесно да бъде проследен в колебанията на тема „за“ и „против“ капитализма в икономическите отношения, както и по свързаната с нея тема за „лявост“ (държавна собственост и управление на икономиката, казано най-просто) и „дясност“ (частна собственост и частно управление на икономиката):

…гигантският сблъсък между сините и червените, между ляво и дясно, между про и анти западни позиции е наистина трайно завършил с победа на синята опозиция.

Близо 15 години след банковата криза от 1996 г., сегашната икономическа криза ясно разкрива манипулативните и спекулативни стратегии на мощни финансови играчи като Джордж Сорос, Мерил Линч и др. В България обаче никой все още не поставя под съмнение мита за втората победа на демокрацията през 1996–1997 г., когато страната най-вероятно попада под финансовите удари на западните вложители като Сорос, които целят да провокират политическа криза, така че да осигурят приемането на валутния борд при неизгодни за държавата условия. Надяваме се, че в най-скоро време този период ще бъде изследван и обсъден от историците на съвремието.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар