// Вие четете...

Управлението

Лихвари и балами.

„Да вземеш заем е лесно, трудно е да го върнеш.“

Ако погледнем на депозитно кредитните операции на банките като на процес на изграждане на „пирамида“, ще прогледнем, че банковата дейност не е нищо друго освен „хазартна игра“. В тази игра винаги печелят банкерите. Що се касае до вложителите, то те в началото получават стабилни доходи, но след това с голяма вероятност ще се лишат от своите пари. Средната доходност на клиентите като цяло в тази игра има устойчиво отрицателно значение (отделни клиенти от рода на „Леня Голубков“ може да имат и положително значение на доходността, но всички клиенти, разглеждани в цялост като „клас“, — само загуби). Не вземаме под внимание случая, когато загубите на всички клиенти се покриват от държавата — например с помощта на системата на „застраховане на влоговете“ (когато загубите се прехвърлят на цялото общество, което плаща „застраховането на влоговете“ с платените от него данъци).

Ако, все пак, законодателите и политиците от всички страни по света с една или друга степен на ентусиазъм се борят против такива „хазартни игри“, като борсови спекулации, или финансовите производни инструменти (дериватите), то по отношение на банковата дейност всички те, по правило, проявяват лоялност. Целият им ентусиазъм, в случая, се свежда до това, че да се внесат някои усъвършенствувания в „хазартната игра“ наречена „банкова дейност“, но самият принцип на играта не се променя. Фактически, строителството на „дълговата пирамида“ в банковия сектор не само, че не се осъжда, но даже се поощрява от законодателите. Например, създаването на система за „застраховане на влоговете“. Или мощните „наливания“ на държавни пари в банковите пирамиди; последен ярък пример — „наливането“ през 2008 г. от федералния бюджет на САЩ съгласно „плана Полсон“ (Полсон — министър на финансите на САЩ в администрацията на Дж. Буш-мл).

За да бъдат последователни до края законодателите, би следвало да окажат морална и материална подкрепа и на „пирамидите“ от типа МММ. Обаче, реализацията на такива проекти не е в състояние да осигури толкова огромни приходи, а законодателите не се интересуват от „стотинки“. Затова авторите на такива проекти (като Мавроди и Ко.) — са явно „външни“, те не влизат в „клуба на лихварите“. За сметка на аферисти от типа на Мавроди законодателите могат да демонстрират своята „принципност“.

Както казахме по-горе, банките преминали от взимане на такса за депониране на пари към изплащане на проценти на своите клиенти. За чия сметка става това плащане? За сметка на това, че обема на дадените кредити („създадените“ нови пари) превишава многократно обема на привлечените „истински“ пари. А съвсем не за сметка на това, както мислят много хора, че процентите по активните операции са по-високи, отколкото на пасивните операции. Даже ако процентите по влоговете са по-големи, от процентите по даваните кредити, пак банките ще имат големи възможности за печеливш бизнес. Освен това банките винаги се стараят да не изплащат лихвите в „живи“ пари, а начисляват („рисуват“) проценти и ги прибавят към сумата на влога — тъй наречената „капитализация на лихвата“. По този начин сметката на клиента нараства с „нарисувани“ пари, създавайки илюзията, че той богатее подобно на лихваря. Лихварите са заинтересовани в това, че клиентите колкото се може по-дълго да държат влоговете си в банката и колкото се може по рядко да се обръщат към банката за теглене на „истински“ пари.

Затова те, първо, предлагат на своите клиенти такива „инструменти за управление“ на депозитните пари, като чекове, пластмасови карти, които позволяват рязко снижаване на използуването на „истински“ пари. Второ, за максимално удължаване на срока на оставане на клиентките пари в банките, те предлагат повишени проценти по срочните депозити (тоест влог с предварително уточнен срок на възможното изтегляне на парите); при това, като правило, процентът при дългосрочните влогове е значително по-висок от този при краткосрочните.

„Частичното резервиране“ потенциално се явява мощен фактор на инфлацията. Преди, всичко лихварите днес са се научили да създават повече пари, отколкото е необходимо за оборота на стоки*.

* По-голямата част на „паричната продукция“ на банките постъпва не на пазара на стоки и услуги, а на финансовите пазари, където паричните знаци се използуват в качеството на инструменти на хазартни игри.

Тук трябва да отбележим, че печелят от инфлацията лихварите, които „създават“ пари, а губят, преди всичко, обикновените хора. Защо? Защото новосъздадените пари, преди всичко се оказват в ръцете на самите лихвари и онези лица, които са близки до тях. Те (хората от кръга на лихварите) с помощта на тези нови пари придобиват стоки и активи по онези цени, които са се установили на пазара преди появата на новата партида пари. А след това парите започват да се движат с различни скорости по различни „вериги“, и пазара започва да реагира на повишеното парично предлагане с ръст на цените. До обикновения човек новите пари пристигат най-накрая, когато инфлацията вече е набрала скорост. Подобна неравномерна динамика води до преразпределение на богатствата в полза на лихварите за сметка на народа. Този механизъм на преразпределение е добре описан в трудовете на много автори. Например, Ротбард пише:

„Както при всеки случай на фалшифициране на пари за такова дълго време, както и при складовите разписки в качеството си на заместител на истинските пари, в резултат ще се увеличи паричната маса в обществото, ще се повишат цените в долари, ще се преразпределят парите и богатствата в полза на първите получатели на новите пари (на първо място в полза на самата банка, след това в полза на банковите дебитори и по-нататък тези, които им продадат стоки) за сметка на онези, които получават новите пари по-късно или въобще не получават“.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар