// Вие четете...

Управлението

Лихварите излизат от нелегалност.

„Печалбата за един е загуба за друг.“

Средновековна Европа. Етапът на пълна легализация на лихварството започнал още в средните векове и се простира във времето до наши дни. И в този етап е имало не малко приливи и отливи, тоест изменения по посока на либерализация на дейността на лихварите и по посока на втвърдяване на забраните и ограниченията. Тези „колебания“ се изразявали в изменение на пределните величини на взиманите проценти; видове кредити, по които се е допускало взимане на проценти; строгост на наказанията за нарушаване на предписанията и т.н.

Обикновено в учебниците е написано, че забраните за взимане на лихва законодателно са били снети в епохата на Реформацията или дори по-късно, в епохата на буржоазните революции: „Законодателната отмяна на забраната за взимане на проценти в Англия е станала през XVI век, а във Франция едва в края на XVIII век в периода на френската революция“.

Обаче по наше мнение легализацията на лихварството е станала съществено по-рано.

Първо, следва да си спомним, че известния католически Орден на тамплиерите е имал официално разрешение от Папата да се занимава с финансови операции. Първоначално тамплиерите, които са били крайно бедни рицари, сами са заемали пари от евреите лихвари. По-късно Папата ги освободил от необходимостта да връщат тези дългове. Постепенно тамплиерите сами започнали да дават пари в заем, при това при по-нисък процент, отколкото евреите лихвари; затова те достатъчно бързо започнали да заемат доминиращо положение на паричните пазари в Европа и Средиземноморието. В началото на XIV век Ордена на тамплиерите бил обявен от френския крал Филип IV Красивия извън закона, а главните му ръководители били екзекутирани.

Второ, в католическа Европа вече през X–XI век се оформили своеобразни „офшорни зони“, където на християните им е било позволено да се занимават с лихварство. Става дума за такива градове — държави в Италия като: Венеция, Генуа, Флоренция, Ломбардия, Сиена и Лука.

Вече в началото на XIII век две известни флорентински фамилии — Барди (Bardi) и Перуци (Peruzzi) били толкова богати, че можели да дават заеми и други финансови услуги на феодалните държави и Папата. Наричали ги банкерите на Папата. В началото на XIV век (особено след като тамплиерите слезли от сцената) тези банкерски фамилии разгърнали свои мрежи навсякъде по Европа. Така, домът Барди имал филиали в Барселона, Севиля, на Майорка, в Париж, Авиньон, Ница, Марсилия, Лондон, Брюге, Константинопол, Йерусалим, на Родос, на Кипър и др. Краят на банковите къщи на Флоренция дошъл през 40-те години на XIV век. Перуци и Барди дали през 1340 г. кредит на огромната по това време сума от 1,5 млн. златни форинта на английския крал Едуард III. Тези пари му трябвали за да води война с Франция (която война по-късно прераснала в Стогодишната война). През 1345 г. кралят обявил за своята неплатежоспособност (дефолт), и двете банкерски къщи се разорили.

На смяна на разорилите се банкерски къщи във Флоренция дошли нови, от тях най-богати и влиятелни били фамилията Паци (Pazzi) и Медичи (Medici). През XV век в Европа домът Медичи бил най-богатият, а банка Медичи — най-голямата. Кланът Медичи бил тясно свързан с Папите, те постоянно използували услугите на тяхната банка.

Южно италианските лихвари активно паразитирали върху стопанството на най-богатата по ония времена държава — Византия. Венецианските и други южно италиански лихвари и търговци имали особен, привилегирован статут (както сега се казва — „режим на най-облагодетелствувана нация“) във Византия в епохата на разцвета й и заработвали добри пари. А градовете – полюси, ако се изразим на съвременен език, били своеобразни офшорни зони, където са се стичали печалбите на лихварите и търговците. Главен източник на богатства на Византия били митата, които взимали при преминаването на морските съдове през Босфора и Дарданелите.

Най-голям стопански и финансов разцвет Византия достигнала при император Василий II (975–1025 г.), когато годишните доходи на империята изчислено в злато достигали 90 тона. При това генуезките кораби имали имунитет от митнически контрол, затова генуезците активно се занимавали с контрабандна търговия. На тях им се разрешавало свободно да внасят и изнасят ценни метали, а за сметка на различия в пропорциите на цените във Византия и другите държави те получавали тъй наречената „арбитражна“ печалба. Без да споменаваме печалбите от лихварската им дейност.

Постепенно големите финансови потоци започнали да се изместват от Византия към Юга на Италия. След известно време дейността на венецианските лихвари в християнска Византия влязла в противоречие с религиозно нравствените и правови норми на тази държава, започнало да възмущава както простия народ, така и представителите на властта. Всичко завършило с това, че през 1181 г. в Константинопол настанало клане на чужденците. Дошлият на вълната на тези събития на власт император Андроник Комнин изгонил извън пределите на своето царство венецианските лихвари.

Последните решили да се реваншират и взели активно участие в подготовката на тъй наречения „кръстоносен поход“, който завършил с разграбването на Константинопол през 1204 г.

Плячката, която заграбили кръстоносците, била равна на 1 млн. келски марки, което е еквивалентно на 30 т. злато. По онези времена това е било несметно богатство. Достатъчно е да споменем, че даже след две столетия (през 1400 г.) годишните бюджети в златен еквивалент в отделните градове републики и държави били равни на: Венеция 5,4 т, Франция 3,4 т, Милано 3,4 т, Флоренция 2 т, Португалия 1,35 т, Генуа 0,8 т.

След време всичкото злато и ценности преминали в ръцете на лихварите, които „обслужвали“ кръстоносците. По мнението на някои историци, именно тези несметни (по онова време) богатства и били онова „първоначално натрупване на капитал“, което дало тласък на развитието на капитализма. Злато и сребро от Америка (епохата на тъй наречените „велики географски открития“) се появило в Европа след три столетия. Позициите на лихварите от Венеция и други градове на Южна Италия станали още по-силни, те започнали да разпространяват своето влияние по цяла Европа и даже се опитвали да поставят под свой контрол и Русия.

Ето какво казва за тези времена архимандрит Тихон Шевкунов, създател на известния филм „Гибелта на империята. Византийски урок“: „Именно с несметните богатства на Константинопол е било отгледано чудовището на лихварската банкова система на съвременния свят. Този малък сега град в Италия, Венеция, е бил Ню Йорк на XIII век. Тук тогава са управлявали съдбите на народите. В началото по-голямата част от награбеното спешно се извозвало по море във Венеция и Ломбардия (оттам тръгнала думата «ломбард»). Като гъби след дъжд започнали да се появяват първите европейски банки. По-малко любопитните, отколкото тогавашните венецианци, немци, холандци и англичани се включили малко по-късно; от тях на основата на нахлулите в Европа византийски пари и съкровища започнал да се създава оня същия знаменит капитализъм с неговата неутолима жажда за печалба, която по същество се явява генетическо продължение на опиянението на военния грабеж. В резултат от спекулации с константинополските реликви са се образували първите крупни еврейски капитали“.

Византия след този кръстоносен поход така и не могла да се възстанови, а след две и половина столетия престанала да съществува. Както пишат историците, — в резултат на завземането на Константинопол от турците. Но ако се поразровим по-надълбоко ще видим, че зад турците са стояли все същите лихвари.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар