// Вие четете...

Начини на манипулиране

Лидери и експерти – деца на привилегировани комунисти.

„Няма защо да учиш подлизуркото, как да угоди на началника.“

Българските мозъчни тръстове не могат да бъдат „разказани“ само като институции. Те съществуват на първо място въплътени в индивиди (техните лидери са по-познати в публичното пространство, отколкото институтите, които представляват), след това като професионални структури с екип от експерти и администратори и най-накрая като пресечни точки на национални и международни мрежи.

Историята и стратегиите на институциите са неразделими от личните истории на лидерите, които са развили огледални (нарцистични) и бащински връзки със своите „бебета“. Говори се по-малко за Центъра за либерални стратегии (ЦЛС), за Центъра за изследване на демокрация (ЦИД), за Центъра за икономическо развитие (ЦИР), за Центъра за социални практики (ЦСП) или за Института за регионални и международни изследвания (ИРМИ), отколкото за „института на Иван“, на Шентов, Божков, Дайнов или Минчев.

Повечето от лидерите на мозъчни тръстове постоянно практикуват изкуството да разказват сами за себе си като упражнение, което е „част от работа на самоанализ, на поставяне под въпрос и на непрекъснато репозициониране сред движещите се пясъци“. По време на разговори те избягват „необработените“ теми и въпроси. Например личните и семейните връзки с комунистическия режим са табу, което повечето от тях прикриват, афиширайки видима незаинтересованост по темата. За „преди“ винаги се разказва като за претекст на „след“ – така правят дори тези, които признават, че са били облагодетелствани от семейната си среда на привилегировани комунисти. Разказът за прехода непрекъснато е намесван в биографичния наратив и структурира биографичното време като време на идеите и на реализацията на тези идеи. Това добре шлифовано режисиране на личните съдби (материали в пресата, интервюта, лични писания) довежда до относителна прилика между разказите. Серия от повтарящи се мотиви позволява да се изгради групова картина.

На първо място историята на институтите винаги започва като „приключение“, възникнало по волята на всеки един от основателите. Макар и да се възползва от моментните обстоятелства, то никога не е следствие на външно решение. Интерпретация, която е диаметрално противоположна на това, което говорят хората, но също и на някои анализи (Д. Минев, К. Киряков и т.н.), които твърдят, че всички мозъчни тръстове са основани по волята на чуждестранни инвеститори, и най-вече на институт „Отворено общество“. Единствено лидерът на наскоро създадения мозъчен тръст (един от малкото леви) посочва открито, че институцията му е създадена по инициатива на „Отворено общество“ през 2001 г.

Независимостта и волунтаризмът се явяват преобладаващ мотив: лидерите на мозъчни тръстове описват, всеки по свой начин, стратегиите, които са им позволили да защитят индивидуалния си и оригинален избор на профила и на проектите на своето създание. Като че ли те са тези, които избират донорите, а не обратното. Изборът на независимостта „на всяка цена“ е представен тъкмо като резултат на вътрешна сила, подхранвана от чувството, че си изключителна личност, избрана да живее в изключителна епоха. Всички разкази описват „времето на първите стъпки“ като време на политическа и институционална криза, когато е имало нужда от хора с редки умения, способни да блеснат и дори „да спасят“ останалата част от обществото. „Трябваше да открием всичко! Бяхме пионери във всичко!“ Тези думи на директора на Института за пазарна икономика (ИПИ) Красен Станчев илюстрират чувството на всички лидери, че изпълняват мисия, която е толкова по-изключителна, колкото понякога изглежда невъзможна, а и е неразбрана от останалата част на обществото.

Успехът на техните мозъчни тръстове се превръща в пример за личен успех в контекст, който непрекъснато смесва обществено и частно пространство. Темата за заслугите (образование, безкрайни работни дни, гъвкавост, смелост) подсилва ефикасността на техните успешни истории, които те често дават за пример, от който останалата част от обществото, „потънало в примиренчество и пасивност“, би трябвало да се поучи:

Съществуването на ЦЛС доказва, че ако искаш, можеш, дори и в България!“ (Иван Кръстев, ЦЛС).

Не можеш да чакаш, както правят някои университетски преподаватели, държавата да дойде да ти предложи пост и после всички да ти ръкопляскат за работата ти на книжен плъх… Не ги съжалявам. Мен ме спаси моята работа и пак тя храни моя екип!

Изборът на кариера на лидер на мозъчен тръст всъщност често е представян като начин да избегнеш „блатото“ на университета, както и на партийния, агресивен и нечист свят на професионалната политика. Някои, като Красен Станчев (ИПИ) и Александър Божков (ЦИР), които преди това са имали политически кариери – единият като депутат, а другият като министър, – твърдят, че кариерата им на експерти им е донесла невероятна свобода. Това е важна отличителна черта спрямо новото поколение анализатори, които се възползват от преминаването си през мозъчни тръстове, за да започнат политическа кариера (Николай Младенов, Европейски институт).

Позицията на експерт се идеализира като „най-добрата възможна“, позволяваща да упражняваш политическо влияние, без да понасяш тежестта и принудите на политическата кариера, да се възползваш от академичните ресурси, без да зависиш от тях, да останеш в България, пътувайки непрекъснато и живеейки „като в чужбина“, „да бъдеш художник на собствения си живот и занаят“ (Г. Казаков, „Пайдея“) и дори „да живееш живота си като роман“ (Иван Кръстев).

При някои експерти (Евгений Дайнов, Иван Кръстев) на мозъчен тръст приключението е заместило и продължило тяхното призвание на писатели. Вместо да пишат книги, те се представят като пишещи самата реалност.

По този начин лидерите на мозъчни тръстове си приписват борбен индивидуализъм, като понякога се опитват да се аргументират, позовавайки се на различни автори или на идеологически и духовни течения: методологическия индивидуализъм и политико-икономическите теории на Фридрих Хайек и Карл Попър (Красен Станчев, ИПИ); съвременния модернизъм на Дейвид Кели, директор на Objectivist Center в Съединените щати, който оспорва традиционалистките и постмодерните критики на индивидуализма на Просвещението (О. Минчев, ИРМИ); прехода към епохата на Водолея като реализация на супериндивида (Е. Дайнов).

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар