// Вие четете...

Чувства и власт

Къде свършва Европа?

„Ако ракът се окаже твърде малък сред своите, той се присъединява към групата на по-дребните раци.“

В очертаващата се глобална политика държавите – ядра на основните цивилизации заменят двете свръхсили от периода на Студената война като полюси, които привличат или отблъскват другите страни. Тези промени са най-ясно забележими, що се отнася до западната, православната и синоистката цивилизация. В тях възникват цивилизационни констелации, които включват държави – ядра, държави – членки, сходни в културно отношение малцинства, населяващи съседни страни, и — макар и с уговорки — народи от други култури, населяващи съседни страни. Държавите в тези цивилизационни блокове често са разпределени около държавата или държавите – ядра в концентрични кръгове, които отразяват степента им на идентификация с блока и на интеграцията им в него. В исляма, който е лишен от общопризната държава – ядро, се засилва съзнанието за идентичност, но до този момент там се е развила само една рудиментарна обща политическа структура.

Като правило държавите са склонни да се сближават с културно сходни страни и да поддържат баланс спрямо държави, с които не ги свързва културна общност. Това с особена сила важи за държавите – ядра. Тяхната сила привлича страни, които имат културно сходство с тях, и отблъсква различните в културно отношение държави. От съображения за сигурност държавите – ядра могат да се опитват да привлекат или да контролират народи от други цивилизации, които на свой ред се стремят да се противопоставят на подобен контрол (Китай срещу тибетците и уйгурите; Русия срещу татарите, чеченците и мюсюлманите от Централна Азия). Историческите отношения и съображения, свързани с баланса на силите, също могат да предизвикат съпротивата на някои страни срещу влиянието на тяхната държава – ядро. И Грузия, и Русия са православни страни, но в исторически план грузинците са се съпротивлявали срещу руското господство и срещу тясното обвързване с Русия. Виетнам и Китай са конфуциански страни, но въпреки това исторически между тях винаги е съществувала подобна враждебност. С течение на времето обаче културната общност и развитието на по-широко и по-силно цивилизационно самосъзнание биха могли да сближат тези страни, какъвто е случаят например със западноевропейските държави.

Световният ред от времето на Студената война беше резултат от господството на двете свръхсили над изградените от тях блокове и от влиянието им в Третия свят. В ново изграждащия се свят глобална власт е остаряло понятие, а глобална общност — далечна мечта. Нито една страна, включително и Съединените щати, няма значими интереси, свързани с глобалната сигурност. Компонентите на реда в днешния по-комплексен и по-хетерогенен свят са в пределите на цивилизациите и в отношенията между тях. Редът в света или ще бъде изграден на основата на цивилизациите, или ред изобщо няма да съществува. В този свят държавите – ядра на цивилизациите са източници на ред в границите на цивилизациите и — благодарение на диалога с други държави – ядра — между цивилизациите.

Свят, в който държавите – ядра играят водеща или доминираща роля, представлява свят от сфери на влияние. Но той същевременно е и свят, в който упражняването на влияние от страна на държавата – ядро се регулира и опосредява от общата култура, споделяна от нея със страните – членки на съответната цивилизация. Културната общност легитимира лидерството и ролята да налага ред на държавата – ядро както спрямо държавите – членки, така и спрямо външните сили и институции. Ето защо е безсмислено да се постъпва по примера на генералния секретар на ООН Бутрос Бутрос Гали, който през 1994 г. се опита да прокара принципа за „спазване на сферите на влияние“, съгласно който не повече от една трета от омиротворителните сили на ООН следва да се осигуряват от доминиращата в региона сила. Подобно изискване е в противоречие с геополитическата реалност, че във всеки регион, в който има доминираща държава, мирът може да се установи и да се поддържа само благодарение на лидерската роля на тази държава. ООН не може да бъде алтернатива на регионалната сила, а регионалната сила става отговорна и легитимна само когато се упражнява от държавите – ядра по отношение на другите членки на същата цивилизация.

Една държава – ядро може да упражнява функциите си по налагане и поддържане на реда, защото страните – членки я възприемат като сродна в културно отношение. Една цивилизация представлява разширено семейство и подобно на старейшините в него държавите – ядра оказват подкрепа на своите роднини и са гаранти за дисциплината сред тях. Когато такова родство липсва, възможностите на която и да е по-могъща страна да разрешава конфликтите и да налага ред в своя регион са ограничени. Пакистан, Бангладеш и дори Шри Ланка не биха приели Индия да гарантира реда в Южна Азия, а нито една източно азиатска страна няма да позволи на Япония да поеме тази роля в Източна Азия.

Когато цивилизациите са лишени от държави – ядра, проблемите по изграждане на ред в техните предели или по воденето на преговори между цивилизациите са по-трудни за решаване. Отсъствието на ислямска държава – ядро, която би могла легитимно и авторитетно да се обърне към босненците, както направи Русия по отношение на сърбите и Германия по отношение на хърватите, принуди Съединените щати да се опитат да поемат тази роля. Неефективното изпълнение на тази роля се дължи както на липсата на американски стратегически интереси в границите на бивша Югославия, така и на липсата на каквато и да е културна връзка между САЩ и Босна, а и на съпротивата на Европа срещу създаването на мюсюлманска държава на континента. Липсата на държави – ядра в Африка и в арабския свят усложнява сериозно усилията да се сложи край на продължителната гражданска война в Судан. Там където има държава – ядро, тя е ключов елемент за изграждането на новия международен ред, основаващ се на цивилизациите.

По време на Студената война Съединените щати бяха център на голяма, разнородна, мулти цивилизационна групировка от страни, обединени от общата цел да се предотврати експанзията на Съветския съюз. Тази групировка, известна под названията „свободен свят“, „Западът“, или „съюзниците“, включваше много, макар и не всички западни страни, Турция, Гърция, Япония, Корея, Филипините, Израел, както и в не толкова ангажираща степен страни като Тайван, Тайланд и Пакистан. Срещу нея стоеше друга група страни, която беше съвсем малко по не хетерогенна. Тя включваше всички православни държави с изключение на Гърция, няколко страни, които исторически принадлежат към Запада, Виетнам, Куба, в по-малка степен Индия и понякога една или повече африкански страни. С края на Студената война тези мулти цивилизационни транс културни групировки се разпаднаха. Рухването на съветската система и в частност на Варшавския договор бе драматично. По-бавно, но също така неотклонно мулти цивилизационният „свободен свят“ от периода на Студената война се преструктурира в нова група, което повече или по-малко съвпада със западната цивилизация. Понастоящем протича процес на обвързване, който включва определяне на членството в международните организации на Запада.

Държавите – ядра на Европейския съюз, Франция и Германия са заобиколени най-напред от една вътрешна групировка, съставена от Белгия, Холандия и Люксембург, като всички тези страни са постигнали съгласие да премахнат бариерите пред свободното движение на стоки и хора; след тях идват други страни – членки като Италия, Испания, Португалия, Дания, Англия, Ирландия и Гърция; държави, станали членки през 1995 г. (Австрия, Финландия и Швеция); както и държави, които понастоящем са също членки (Полша, Унгария, Чешката република, Словакия, България и Румъния). В резултат от тази ситуация през есента на 1994 г. както управляващата партия в Германия, така и висши френски държавници направиха предложение за изграждането на диференциран съюз. Германският план предлага „твърдото ядро“ да се състои от първоначалните държави – членки без Италия, като „Германия и Франция да бъдат ядрото на твърдото ядро“. Почти по същото време френският министър-председател Едуар Баладюр предложи тристепенен съюз, в който петте държави, готови да осъществят интеграцията, съставляват ядрото, другите страни – членки формират втория кръг, a новите държави, които са отскоро членки, образуват външния кръг. Впоследствие френският министър на външните работи Ален Жупе разработи по-нататък тази концепция, като предложи външен кръг на страни – партньорки, включващ страните от Източна и Централна Европа, среден кръг на страни – членки, от които се изисква да приемат общи правила в определени области (единен пазар, митнически съюз и т. н.), и няколко вътрешни кръга на „засилена солидарност“, включващи държави, които желаят да се движат по-бързо от останалите в области като отбраната, валутната интеграция, външната политика и т.н. Други политически лидери предложиха различни схеми, като обаче всички те предвиждат вътрешно групиране на по-тясно обвързани помежду си държави, после външни групировки от страни, интегрирани в по-малка степен с държавите – ядра, за да се стигне накрая до разделителната линия между държавите – членки и страните, които не са членки.

Изграждането на разделителна линия в Европа е едно от основните предизвикателства пред Западаслед Студената война. По нейно време Европа не съществува като цяло. С рухването на комунизма обаче възниква необходимостта да се потърси отговор на въпроса: Какво е Европа? Границите на Европа на север, запад и юг се определят от големи водни маси, а южната граница съвпада с ясно изразена културна граница. Но къде всъщност се намира източната граница на Европа? На кои страни трябва да се гледа като на европейски и съответно като на потенциални членки на Европейския съюз, НАТО и други подобни организации? Най-убедителният и категоричен отговор на тези въпроси се корени в съществувалата векове наред голяма историческа разделителна линия между народите на западното християнство и православните и мюсюлманските народи. Тази граница датира още от разделението на Римската империя през IV в. и от създаването на Свещената римска империя през X в. Тя е минавала там, където я съзираме и сега, в продължение на поне пет века. Започвайки от север, тя минава по сегашните граници между Финландия и Русия и между балтийските страни (Естония, Латвия и Литва) и Русия, пресича западната част на Беларус, през Украйна, където разделя униатския Запад от православния Изток, продължава през Румъния, където отделя Трансилвания с нейното католическо унгарско население от останалата част от страната, и през бивша Югославия по границата, разделяща Словения и Хърватска от останалите републики. На Балканите, разбира се, тази линия съвпада с историческото разделение между Австро-унгарската и Османската империя. Тя е културната граница на Европа, а в периода след Студената война се очертава и като политическата и икономическата граница на Европа и на Запада.

По този начин цивилизационната парадигма дава ясен и убедителен отговор на въпроса, пред който са изправени западноевропейците: Къде свършва Европа? Европа свършва там, където свършва западното християнство и започват исляма и православието. Това е отговорът, който западноевропейците желаят да чуят, който те като цяло подкрепят sottо voce и който различни интелектуалци и политически лидери приемат експлицитно. Необходимо е, твърди Майкъл Хауърд, да се признае замъгляваното по съветско време различие между Централна Европа или Mitteleuropa и Източна Европа. Централна Европа включва „териториите, които някога са били част от западното християнство: древните земи на Хабсбургската империя, Австрия, Унгария и Чехословакия, заедно с Полша и източните граници на Германия. Терминът «Източна Европа» трябва да се прилага към онези региони които са се развивали под егидата на православната църква: черноморските страни България и Румъния, които едва през XIX в. се освобождават от османско господство, както и «европейските части» на Съветския съюз“. Първата задача на Западна Европа, посочва той, е да „върне отново народите от Централна Европа в нашата културна и икономическа общност, към която те по право принадлежат; да заздрави връзките между Лондон, Париж, Рим, Мюнхен и Лайпциг, Варшава, Прага и Будапеща“. Появява се нова „линия на разлома“, коментира Пиер Бехар две години по-късно, „един по същество културен вододел между Европа, белязана от западното християнство (римокатолическо или протестантско), и Европа на източно християнските и ислямските традиции“. Един виден финландски политик разглежда по сходен начин заменилото желязната завеса съдбоносно разделение в Европа като „древната културна разломна линия между Изтока и Запада“, която определя „териториите на бившата Австро-унгарска империя заедно с Полша и балтийските страни“ да бъдат в Европа на Запада, а останалите източноевропейски и балкански страни — извън нея. Известен английски държавник се съгласява, че това е „големият религиозен вододел …между Източната и Западна църква и по-общо казано — между народите, приели християнството непосредствено от Рим или чрез келтски или германски посредници, и народите от Изтока и Югоизтока, до които то стига чрез Константинопол (Византия)“.

Централно европейците също подчертават значимостта на тази разделителна линия. Страните, постигнали значителен напредък в отърсването от комунистическото наследство и поели пътя към демократична политика и пазарна икономика, са отделени от страните, които не могат да се похвалят с това чрез „линията, минаваща между католицизма и протестантството, от една страна, и православието, от друга“. Преди векове, изтъква президентът на Литва, литовците е трябвало да избират между „две цивилизации“ и са „заложили на латинския свят, приели са католицизма и са избрали държавна организация, основаваща се на принципа на правото“. По същия начин поляците твърдят, че са част от Запада, откакто през X в. са избрали „латинското“ християнство в противовес на Византия. За разлика от тях народите от източно европейските православни страни гледат с противоречиви чувства на изтъкването на културната разделителна линия. Българите и румънците разбират големите предимства, които биха имали, ако станат част от Запада и бъдат приети в неговите институции; те обаче същевременно се идентифицират със своята православна традиция; а що се отнася до българите — те подчертават и исторически тясната си връзка с Русия и с Византия.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар