// Вие четете...

Мъдрости от миналото

Културно влияние на България върху съседна Русия.

„Книжното слово е древна светлина.“

Руси и българи от VII до IX век. Периодът на ранното средновековие съдържа в себе си едни от най-интересните страници от историята на двата братски народа. Това е времето когато славянските народи постепенно се консолидират, очертават своите етнически граници, постепенно изграждат своите политически форми.

Епохата на славянските разселвания в общи линии завършва през VII век: българските славяни (склавините) още в края на VI век заемат огромна територия — почти целия Балкански полуостров, на север до Северните Карпати; на североизток до края на X век река Днестър си остава тяхна естествена граница. Източните славяни през втората половина на VI век са принудени да се изтеглят от Долно дунавските земи в североизточна посока. Но и българските славяни не са в състояние да запазят тази огромна територия. Византия успява да си възвърне част от земите в южната част на Балканския полуостров и да асимилира част от славянското население. През първата половина на VII век сърбите и хърватите заемат северозападната част на Балканския полуостров. Територията на север от Дунав, заселена със значително славянобългарско население (особено Влахия), дълго време пази своя български характер. Но и тя в края на краищата, подложена на систематични и силни удари от страна на чужди нашественици, след известно време бива загубена за България не само в политическо, но и в етническо отношение. Ядро на развиващата се българска народност и държава става територията на юг от Дунав. Първият неин блестящ политически и културен разцвет е свързан именно с тази територия.

Развитието на източното славянство през този период предлага известни аналогии и отлики от това на българските славяни. Аналогиите се дължат на сходните цели и задачи, които стояли пред двата народа, различията на положението, което те заемали в Източна Европа.

На първо място, докато българските славяни се преселват от едно място на друго, то източните славяни се разселват, като запазват трайно своята прародина (Волиния). Походите на антите на юг се увенчават с неуспех поради натиска на аварите. Но основната причина за това е, че антите, за разлика от склавините, се насочват на юг само частично, а не действат с цялата своя маса. Изтласкани от Дунавско-Черноморския басейн, източните славяни още в края на VI век започват своето многовековно разселване в североизточна посока, което представлява един от най-характерните моменти в цялата източно славянска история. Докато източните славяни през VI век, в началото на своето разселване, заемат една ограничена територия между реките Западен Буг, Сан и Днестър на запад, Припят на север, Днепър на изток и Рос на юг, то към края на средновековието в своето движение на североизток те достигат до Северно ледовито море и Тихия океан, като подчиняват множество народи.

За периода на ранното средновековие това движение на североизток не е отразено в изворите, понеже се отнася към до писмения период на руската история. Но към края на IX и през X век, когато се формира Древно руската (Киевска) държава, източните славяни на север са вече достигнали до Финския залив (на запад до река Нарва), южните брегове на езерата Ладога и Онега; на изток — горните течения на река Волга и Дон, а в югоизточна посока до река Ворскла (приток на Днепър). Следователно за три века територията на източните славяни се увеличила четири-пет пъти, като това разселване продължило непрекъснато и през следващите векове.

Това непрестанно разселване на източното славянство представлява едно изключително явление в историята на Източна Европа и говори за неговите колосални енергии и неизчерпаеми възможности за развитие. Тези неограничени възможности издигнаха руския народ на първо място сред народите на Източна Европа, помогнаха му да се справи със своите многобройни врагове и недоброжелатели, да създаде своя забележителна оригинална култура, да стане пръв носител на цивилизацията в този район на Стария свят.

Но времето от VII до IX век представлява само подготвителен етап в бъдещото историческо развитие на Русия. Наред с постепенното увеличаване на населението и на етническата територия, през този период източното славянство е трябвало да преодолява големи трудности от различно естество.

За източното славянство VII век започва с големия поход на аварите срещу антите през 602 г. заради съюза им с Византия. Как е завършил този поход е неизвестно, но след тази година името на антите вече не се споменава в историческите извори. Общоприето е схващането, че походът на аварите се оказал катастрофален за тях — поселенията им били разорени и антският племенен съюз престанал да съществува. Като последица от всичко това е окончателното прекратяване на движението на източните славяни на югозапад към Долно дунавските земи и началото на североизточната колонизация. Това е и началото на един почти тривековен период, който е твърде слабо осветлен от историческите извори.

По такъв начин в историческото развитие на източните славяни и на българския народ през този период се забелязват значителни различия. Докато българският народ попаднал под прякото и силно въздействие на византийската култура и преживял първият си блестящ политически и културен разцвет, източните славяни е трябвало да се справят с една сурова и девствена природа, заобиколени с примитивни народи, откъснати от центровете на древните цивилизации. Това естествено не е могло да не забави за дълго време тяхното развитие.

Но тук се прибавя и едно друго обстоятелство: в края на VII и или началото на VIII век югоизточните руски славяни (поляни, северяни и вятичи) попадат под властта на хазарите, която власт е просъществувала до средата на IX век. Намирайки се под властта на хазарите, източните славяни не са имали възможност да проявят някаква по-забележителна политическа активност, и по-специално в южна и югозападна посока. И такава не бихме могли да очакваме до началото на IX век. Също така, в културно отношение източните славяни се намирали под силното влияние на хазарската култура и покрай нея на източните цивилизации въобще. (Това обстоятелство трябва винаги да се има предвид, когато се разглежда ранната източно славянска култура въобще и по-конкретно първите сведения за писменост у източните славяни.)

Образуването на Древно руската държава. Настъпването на IX век бележи нов етап в развитието на източните славяни. Нарастването на населението, на етническата територия, прогресивното социално-икономическо развитие, развитието на занаятите и търговията — всичко това довежда постепенно до формирането на големи политически обединения („княжения”), създават се предпоставките за образуването на държавата. През първата половина на века се оформят двата центъра на бъдещата руска държава: Полянският племенен съюз с град Киев на юг и Словенският (или Новгородският) на север. Обединяването на двата племенни съюза през 882 г. с активното участие на варягите (норманите) положило началото на Древно руската (Киевска) държава.

Образуването на Древно руската държава (Киевска Русия) представлява важен момент в историята на източните славяни. Самият народ започнал постепенно да се нарича „руси”, а държавата Русь (Русия). Това название първоначално принадлежало на жителите на гр. Киев и околната територия. През X век. Киевска Русия постепенно се консолидира вътрешно и се стреми да заеме подобаващото ѝ се място сред останалите европейски народи. Това става чрез засилване контактите и връзките със съседните страни, които се изразяват в мирен търговски и културен обмен, дипломатически отношения, но които често прерастват във въоръжени конфликти и далечни походи. Всичко през този начален период преследва една цел — да се изгради военната, политическа и икономическа мощ на държавата, формиращата се руска господстваща класа да натрупа богатства и предмети на разкоша, които руската земя все още не произвежда, да се запознае и да усвои културните достижения на цивилизованите народи.

Положението на Русия през X век определя характера на нейните връзки с околните народи. Докато по отношение на своите западни и източни съседи тя се намирала приблизително на еднакво равнище на развитие, то южните ѝ съседи имали вече многовековна културна история.

Византия и България имали какво да предложат на Киевска Русия. Едната — своята богата материална култура, другата — своята славянска, родствена, разбираема за всеки славянин духовна култура. Но първоначално особено силно пленявал въображението на русите блясъкът на византийската цивилизация. Блясъкът на златото, на скъпите оръжия, дрехи и накити, на столицата на света — Константинопол, оказвал много по-силно въздействие върху примитивния славянин, отколкото отвлеченото слово на християнския проповедник.

Това е закономерно явление. Обикновено духовната култура се предшества от материалната. През ранното средновековие Византия със своята висока цивилизация е привличала погледите на близки и далечни народи. България поради своята териториална близост, се е ползвала в най-голяма степен от културните достижения на Империята. На нея тя дължи в много отношения своя първи разцвет. Но тук трябва да се има предвид, че византийската култура не обезличила българската народност и не я е превърнала в обикновен придатък към византинизма, както се случило с много други народи. За българския народ, който запазил своята политическа независимост и териториална цялост, византийската култура била този фактор, който съдействал за изграждането на собствена славянобългарска култура, различна от византийската. Следователно, макар че славянобългарската култура в много отношения стояла близко до византийската (особено в областта на материалния бит, религията, правните и църковни институти) и влизала в така наречения византийски художествен кръг, българският народ създал нещо ново, което го няма във византинизма.

Такава е закономерността във възникването на всички цивилизации в древността. Всяка ново зараждаща се културно-етническа общност се е намирала под силното въздействие на предходните цивилизации. Същото нещо наблюдаваме при славянобългарската, а по-късно и при славяноруската култура. През IX и X век руският народ в своето постепенно развитие се изправил лице срещу лице с достиженията на тогавашния цивилизован свят. Византия и България били тези страни, които изиграли най-голяма роля в културното изграждане на ранна Русия. Но зараждащата се руска култура, макар и да израснала на почвата на византийската и българската, не била тяхно второ повторение, а нещо ново, макар и родствена на тях. Тази нова руска култура се проявила за пръв път през XI век, когато се отнася нейният начален разцвет и който бихме могли да сравним в известна степен със златния век на Симеонова България. Следователно и в историята на руската цивилизация ние виждаме да се повтаря отново този процес на културни влияния и културни заимствания, характерни за всички културни народи: в началния момент главна роля играят заимстванията.

Този начален период в историята на руския народ се отнася към IX—X век. През X век и особено през XI век, руско-българските връзки се изразяват в силното културно влияние на България върху съседна Русия. Пренасянето и разпространението на славянобългарската книжовна култура в древна Русия е едно от най-значителните събития в историята на руския народ. Този културен процес не може да се сравнява с обикновените връзки между две съседни страни, защото създаването на руската писменост, книжнина, литературен език и религиозен мироглед са събития от първостепенно значение за бъдещето развитие на Русия и те са в значителна степен заслуга на българския народ.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар