// Вие четете...

Поведенчески модели

Критерии и видове справедливост.

„Справедливият човек е като паметник – отвсякъде се вижда.“

Още в най-далечните времена, когато философията за първи път започва да търси определение на справедливостта, се появява въпросът дали действително има независима мяра на човешкото действие, или онова, което се представя като такава мяра, е само наложеният и превърнал се в обща норма интерес на силните. В първа книга на произведението на Платон (427 – 347 пр. Хр.) „Държавата“ – първото значимо философско произведение, посветено на справедливостта – се разглежда предложеното от софиста Тразимах определение, според което справедливостта е онова, което е полезно за силните.

Това определение обаче е отхвърлено решително тъкмо защото то лишава от смисъл самото предназначение на понятието справедливост, а именно да създаде такъв ориентир на човешкото действие, който да бъде алтернатива на силата. Предназначението на справедливостта съвсем не е да даде право на силата, а тъкмо напротив да придаде сила на правото. Под право тук следва да се разбира системата от социални норми, които се основават на изложеното дотук разбиране за справедливост като обективна мяра.

На фона на казаното все пак има смисъл да се запитаме защо силните изобщо биха се подчинили на една независима мяра на човешкото действие, след като те имат силата да наложат изгодната за тях самите мяра или да не се съобразяват с никаква мяра. В края на краищата приемането на такава мяра фактически е в интерес на слабите. Отговорът на този въпрос вече беше загатнат – в човешкия свят позициите на силния и на слабия не са постоянни и вечни, а зависят от променящи се съотношения на силите.

При тези промени едни и същи хора могат веднъж да попаднат в позицията на силния, а друг път в тази на слабия. В един широко известен мисловен експеримент, изложен в неговата знаменита книга „Теория на справедливостта“, американският философ Джон Ролс (1921–2002) развива идеята, че ако група произволно избрани хора, които хипотетично под „булото на незнанието“, тоест без да знаят абсолютно нищо за своя произход и за своето място в обществото, трябва да вземат решение за възможно най-добрия социален ред, те биха избрали такъв ред, в който да има независима мяра на действието.

Казано накратко, обективната мяра е в интерес на всеки един действащ човек, стига тя да се приема и прилага от всички останали. Тя гарантира не само базовото условие на сътрудничеството между хората, но и базовото условие на действието – свободата от произволна намеса или ограничение. Ако всеки един се подчинява на една обща за всички независима мяра на действието, то той поема спрямо всеки друг задължение да не върши определени неща, които биха накърнили неговата свобода на действие. Когато всеки един човек поеме такова задължение, в резултат на това всеки друг получава правото да изисква това задължение да се спазва. По този начин възниква гаранция за свободата на всички.

Справедливостта гарантира зачитането на интересите на всеки един член на човешката общност чрез мрежа от реципрочни права и задължения, основаващи се на приемането и признаването на обща за всички обективна мяра на решението и действието. Накрая следва да се отбележи, че взаимните задължения за подчиняване на независима мяра на действието поначало са поети доброволно по вътрешно убеждение, а не по силата на външна принуда.

Системата от социални норми, които действат по вътрешно убеждение, е моралът. Ето защо по своя първичен смисъл справедливостта е категория на морала. Често казваме, че правото е реализация на справедливостта и в този смисъл право и справедливост се покриват. По-правилно обаче е да се каже, че справедливостта е нещо повече от правото. Именно поради това е възможно самите правни норми да бъдат оценявани от гледна точка на справедливостта. Човешката история познава и такива закони, които с пълно основание се смятат за несправедливи.

Такива са например законите, с които са били узаконявани робството в САЩ, крепостничеството в Русия, преследването и масовото унищожаване на евреите в нацистка Германия, расовата дискриминация в Южна Африка и пр. Във всички случаи, в които действащи закони са били оценявани като несправедливи, това е давало основание на морална основа да се изисква тяхната отмяна.

Платон е философът, който предлага най-простата и най-обща формулировка на справедливостта като независима мяра на човешкото действие – „всекиму онова, което му се полага“. Според тази формулировка при справедливостта става дума за адекватност. Всеки трябва да получи точно това, което заслужава, все едно похвала или упрек, награда или наказание.

От тази гледна точка никак не е случайно, че от античността до наши дни богинята на справедливостта Юстиция се изобразява с везна в ръката и с превръзка на очите – тя трябва да отмери точно и безпристрастно на кого какво се полага. Трудното обаче започва едва когато трябва да се реши според какъв критерий ще се определи кой какво заслужава. Въпросът за критерия на справедливостта е може би най-важният практически въпрос, с който се сблъскваме, когато си служим с понятието справедливост. Познати са множество критерии на справедливостта в зависимост от особените контексти на действие.

На Аристотел (384 – 322 пр. Хр.) дължим едно класическо разграничение на различни видове справедливост според различни контексти на действие. В своето най-важно етическо произведение „Никомахова етика“ Аристотел говори за два основни вида справедливост – разпределителна (дистрибутивна) и изравнителна (корективна).

Разпределителната справедливост има място в случаите, когато се разпределят блага, все едно дали материални (напр. пари), или идеални (напр. обществено признание).

Изравнителната справедливост от своя страна има своето място в междуличностните отношения. Когато тези отношения са доброволни, каквито са да речем всички търговски, кредитни или наемни отношения, става дума за разменна (комутативна) справедливост и всеки получава онова, което му се полага по договор.

Когато отношенията обаче са недоброволни, каквито са случаите на кражба, грабеж, телесна повреда, убийство и пр., извършителят дължи на пострадалия компенсация. По правило конфликтите във връзка с изравнителната справедливост и особено в конфликтите в случаите на недоброволни отношения се решават с участието на държавата и учредените от нея институции на правосъдието.

Централен елемент на всяка теория на справедливостта е формулирането и обосноваването на критерий на справедливостта. Обикновено в контекстите на разпределението на блага критериите на справедливостта се формулират от гледна точка на приемника на благата. В етиката са правени разнообразни предложения за такива критерии.

Най-често срещан и интуитивно най-приемлив критерий, изглежда, е равенството. Поначало хората проявяват склонност, когато няма никакви особени обстоятелства или специални съображения, които следва да се вземат под внимание при разпределението, да се разпределя поравно. Поначало при такива условия нормативното изискване е всички да се третират равно. Аристотел предлага едно важно уточнение при прилагането на този критерий. Тъй като поначало какъвто и признак на сравнение да вземем, хората не са равни (да речем по способности, умения, постижения и пр.), принципът на равенството изисква равните да бъдат третирани равно, а неравните неравно. По този начин всеки ще получи такова третиране, каквото му се полага.

Друг прост и интуитивно лесно приемлив критерий на разпределение е случайността. Когато никой от членовете на дадена група не желае да отстъпи от правомерните си претенции за недостигащи за всички блага, за да се избегнат конфликтите, често се прибягва до жребий и решението се оставя на слепия случай.

Разпределението на недостатъчни блага в редица случаи се осъществява, като за критерий се вземат потребностите. Всички познати форми на социално подпомагане се основават на изискването, предимство при разпределението на блага да се даде на онези, които най-много се нуждаят от тях и които най-малко могат сами да се погрижат за тяхното създаване.

Познати са обаче и редица практики на разпределение на блага, когато приоритет имат не потребностите, а заслугите за тяхното придобиване. В тези случаи предимство се дава не на онези, които имат най-голяма нужда, а на онези, които имат най-голям принос.

Джон Ролс предлага един по-сложен критерий за разпределение на блага в обществен мащаб. Според него при равен достъп на всички членове на човешката общност до обществени длъжности и постове и гарантирани основни човешки права за всички, разпределението на блага трябва да става така, че най-зле поставените да са по-добре, отколкото при всички други мислими условия на разпределение.

Поради това, че днес контекстите, в които се използва понятието справедливост, са доста по-широки от контекстите на разпределение, се налага да се формулират и по-обхватни критерии на справедливостта. Така например с оглед на съвременните усилия за опазване на природата в т. нар. „екологична етика“ се издига като критерий за справедливи отношения устойчивостта. Идеята тук е, че когато се нарушава изискването за устойчиво развитие, бъдещите поколения се лишават от блага (чиста вода, чист въздух и пр.), които им се полагат в не по-малка мяра, отколкото на съвременните хора. По сходен начин стои и въпросът със справедливостта например в пенсионното дело. Ако в условията на солидарни пенсионни системи съвременните работещи отказват да внасят пенсионни вноски, а съвременните пенсионери харчат повече средства, отколкото са акумулирани в пенсионните фондове, с това те извършват несправедливост спрямо идните поколения.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар