// Вие четете...

Управлението

Кражбата, като „банкова дейност“!

„Малките крадци наказваме, а на големите – сваляме шапка.“

За това, как постепенно и незабележимо е ставала „мутацията“ на обикновените „складови“ услуги на лихварите и тяхното превръщане в „депозитни“ (тоест кредитни, без необходимото обезпечение за клиентите на банките), може да прочетете в книгата „Пари в закона: национален и международен аспекти“, написана от известния историк на банковото право Артур Нусбаум. Той смята, че решенията на съдилищата, които оправдавали лихварите (банкерите) в случай на неспособност на последните да погасяват своите задължения по складови разписки, е явно нарушение на човешката логика и нормите на право на собственост. Ако за други стоки има способи за надеждно съхранение (например зърното се съхранява в силози и собственика на силозите не се опитва да го краде), то за парите, по мнението на А. Нусбаум, днес няма безопасно място за съхраняване.

Операциите по привличане на влогове в банките и днес не може да наречем кредитни (заемни), те продължават да съхраняват своята противоречивост и двусмисленост. Над което, за съжаление, не се замислят както клиентите на банките, така и „професионалните икономисти“. Съгласно юридическите норми, при кредитна (заемна) операция кредитора за известно време (срока на кредита) губи правото да ползува (да се разпорежда с) предадените пари. От гледната точка на „професионалните икономисти“, именно в следствие на това, че кредитора се отказва от „днешните блага“ — своите пари в момента заради „бъдещи облаги“ той и получава „възнаграждение за въздържанието“ във вид на проценти. Сега да погледнем договора между вложителя и банката (договор за влог). Клиентът (ако не е договорено специално с банката друго) остава собственик на парите си, той си оставя правото на ползуване (разпореждане) на парите и има право да вземе парите си от банката по всяко време. Вярно, в договора се посочва, че клиента се лишава от процентите или даже се налага наказателна лихва при предсрочно изтегляне на парите, но това не променя същността на договора: правото на ползуване на (разпореждане с) парите остава при клиента. Не се променят нещата дори ако влога не е безсрочен, а срочен влог. Следователно, това не са кредитни отношения между клиента и банката. Банката, строго погледнато, може само да управлява парите на клиента по негови указания (например, да осъществява разни операции по преводи и разплащания чрез текущи и разплащателни сметки), и получавайки заплащане за услугите.

В Гражданския кодекс на Руската Федерация има глава 44 „Банков влог“ и глава 45 „Разплащателна сметка“. В тях няма и дума за преминаване на собствеността на парите на клиента (или правата за разпореждане с тях) към банката в замяна на някакви задължения на банката.

На практика се получава следното: банката по свое усмотрение се разпорежда с парите на клиента, погасява с тяхна помощ задължения към други клиенти, а понякога използува парите за свои вътрешно банкови нужди. Това се явява грубо пренебрегване на правата на вложителите като собственици, влиза в непреодолимо противоречие със „свещения“ принцип на капитализма — „неприкосновеност на частната собственост“. Само малкият мошеник, откраднал в супера парче сирене и бутилка бира, го заплашва позор и съд. При лихварите, тяхната криминална дейност свързана с кражбата на милиардни суми, се нарича „банкова дейност“ и се явява една от най-уважаваните и престижни дейности. Никакви юридически увъртания през последните столетия не са могли разумно да обяснят и оправдаят това мошеничество. Слабостта в юридическото обосноваване на банковия бизнес се компенсира, дори прекалено, с „научните“ усилия на „професионалните икономисти“, с „просветителската“ дейност на университетските професори и ПР активността на СМИ.

По такъв начин, узаконеното мошеничество във вида на операции по влоговете дава на лихварите възможността да създават („рисуват“) кредитни пари, които, както отбелязахме, не представляват „законно платежно средство“.

Ако продължим нататък с нашите разсъждения, то неизбежно ще достигнем до извода: нелегитимна се оказва цялата съвременна банкова система. Не мисля, че това представлява откритие за опитните законодатели, политиците и юристите. Изразявайки се на езика на Евангелието, самата съвременна банкова система представлява „дом, построен върху пясък“. А такъв „дом“, съгласно Евангелието, ще „падне“. Потвърждение на което се явяват кризите: банкови, финансови, икономически.

Така, в продължение на няколко века, протичала мутацията на складовите разписки в депозитно кредитни с частично резервиране. Завършването на този процес направило банковото дело привилегировано в сравнение с другия бизнес: само на банкерите на „законно основание“ било позволено да се занимават с кражба на чужда собственост.

Фактически банките се превърнали в „сейфове“ с ограничена отговорност, където действува принципът: „ако поискам (или ако мога) — ще ви върна куфара, ако не пожелая (или не мога) — няма да го върна“. Но, по някаква причина, куфари изчезват повече, отколкото се връщат на клиентите.

Всяка банка, придържаща се към практиката на частичното резервиране (а днес всички банки са такива), се явява по определение неплатежоспособна. Само че това, по неизвестна причина, не се забелязва от клиентите, от органите за банков надзор, от одиторите. Между другото, опитът на автора при общуване с „живи“ банкери показва, че тъкмо те много добре усещат своята неплатежоспособност, но не я афишират. А за да не се породят у клиентите никакви съмнения, банките създават ПР служби, убеждаващи клиентите в своето „безсмъртие“.

Неплатежоспособността се маскира с това, че банкерите правят всичко възможно, за да увеличават обема на влоговете, и за сметка на притока на свежи „истински“ пари, да погасяват старите си задължения. Тоест действува баналният механизъм на „финансовата пирамида“. За да не спира „процеса“ на приток на депозити, банките използуват различни способи на стимулиране. Например, започват да увеличават процентните ставки по депозитните операции (явен признак на това, че със строителството на „пирамидата“ банката има проблеми). Също предлагат други облаги на клиентите си, като застраховане, услуги по плащане на данъци, ток, парно, газ и др.

Когато „пирамидата“ престане да расте, лихварите започват да нервничат. Обикновено вече на този етап остатъците от „резервите“ лихварят предвидливо започва да прехвърля на Бахамите или други офшорки, до където няма да стигнат нито клиентите, нито банковия надзор. Бързо става ясно, че „кралят е гол“ (тоест банкерът е неплатежоспособен). Тогава лихварят обявява (в съответствие с паричните власти) банкрут. Да си пуска куршум в челото, няма намерение. Даже „затвора за длъжници“ (като едно време) не го заплашва. Нали лихварският бизнес днес е „дружество с ограничена отговорност“! Банковият бизнес не ви е там някаква си „пирамида“ МММ, заради която на разни там като Мавроди им дават присъди. А когато „пушилката“ около банкрута поулегне (трябва да се почака годинка), нашият „крал“ се отправя на Бахамите, по-близо до своите (сега вече своите!) „резерви“. „Резервите“ може да са толкова, че да не може да ги „изяде“ и за пет живота. Съвсем не е изключено, тези „резерви“ пак да се върнат в „родната страна“ под „флага“ на някое друго офшорно царство, за да се създаде нова банка. В този случай играта под кодово име „частично резервиране“ започва нов кръг.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар