// Вие четете...

История на българите

Конституционно-парламентарно или тоталитарно управление.

CBor„Постави жабата и на златен стол, тя пак в блатото ще скочи.“

Конституционно-парламентарно или тоталитарно управление.

На 14 юни 1934 г. с наредба-закон се забраняват всички политически организации. Правителството се опита да си създаде социална опора чрез казионни профсъюзи и т.нар. Дирекция „Обществена обнова“. Окръзите бяха сведени до седем области. Намали се бюрократичният държавен апарат, но с това се постигна само временен ефект за изчистване на партийните „търтеи“ налепнали по държавния грозд. Само три месеца по-късно със съмишленици на превратаджиите, бюрокрацията стана също така тежка, както и преди.
Извършителите на преврата от 19. V. 1934 г. изхождаха от идеите на политическия кръг „Звено“ и на „Народното социално движение“ на Цанков, които бяха почти сходни и си поставяха за цел едно партийно или безпартийно управление на „елита“ и на „компетентите“. Теоретически те почти напълно копираха елементите на италианската (а и вече германската) държава. Ако идеолозите на преврата не успяха да установят на практика „фашизъм“ в България, това се дължи не само на балансиращата роля на царската институция (на първо място), но и на личните качества на цар Борис, който умело успя да разкрие месец след месец на заговорниците, практическата невъзможност и личното си несъгласие да бъде установен такъв режим в България.
Цар Борис не само не е установявал „фашистки режим“ в България, както безсилно се опитват да твърдят марксическите манипулатори на историята и техните подгласници (които много добре знаят характеристиката на практически приложения „фашизъм“, но не им „изнася“ да си го припомнят), но именно благодарение на цар Борис III и на балансиращата роля на българската царска институция, заговорниците от „Звено“ и идеолозите на „корпоративната държава“ не можаха да установят на 19 май 1934 г. и в следващите месеци и години фашистка държавна система, каквато имаха за цел да създадат.
Правителството на Кимон Георгиев ликвидира парламентарното управление, заличи политическите партии и организации, включително и ВМРО, извърши административни промени в страната, но спря дотук. Защото не знаеше какво трябва да направи по-нататък. Министрите на К. Георгиев, а и самият той спекулираха с понятието „теоретичен анализ“, но самите те нямаха представа какво точно значи това. Царят спокойно ги изчака да почувстват безсилието си. По същество всички въпроси в правителството се решаваха от триумвирата Кимон Георгиев, Дамян Велчев (който не беше дори член на кабинета) и отговорния за съответния ресор министър. Правеше се всичко възможно да се подражава на тоталитарните държави, но именно царската институция със своя неподдаващ се на манипулиране характер (въпреки че правителството бе обсебило някои от прерогативите на царя) не даваше възможност да се установи корпоративна държава от фашистки тип. Дамян Велчев разбираше добре всичко това и в началото на януари 1935 г. обмисляше преврат за сваляне на правителството и ликвидиране на царската институция, за да установи еднолична власт (отначало както беше показала практиката в другите тоталитарни държави като „триумвират“), за създаване на истинска корпоративна държава. Обмислянията и сондажите на Велчев обаче не доведоха до нищо конкретно, защото нямаше нито сила, нито обществена поддръжка. Царят бе изградил своя авторитет и го бе синхронизирал с авторитета на царската институция. Не се виждаше начин, в този момент, когато военните постепенно оттегляха поддръжката си за „Звено“, да се използва отново армията като „маша“. Но основното, което разбираше Велчев, беше фактът, че нямаше начин да се преодолее стабилизиращата в съзнанието на народа личност на Борис III. Онова, на което той можеше да се надява, беше, че правителството на Кимон Георгиев ще се задържи на власт, а в това време той щеше да търси възможности да действа.
Точно по това време цар Борис е наясно, че правителството на „Звено“ е пред фалит. На 17 и 18. I. 1935 г. той обсъди с ген. Пенчо Златев (разбрал без перспективността на идеите на Кимон Георгиев и Александър Цанков за България) необходимостта от тръгване към нормализиране на положението в страната. На 23 срещу 24 януари Военният съюз оттегли подкрепата си на правителството „Звено“ и Кимон Георгиев подаде оставка.
Царят възложи на генерал Пенчо Златев министър-председателския пост в новия кабинет. Офицерите, подмамени от „Звено“, трябваше да разберат, че армията имаше за свещен дълг защита на отечеството. Макар правителството да декларира, че „продължава делото на 19 май“, то самото не вярваше в това. Царят имаше вече готов план за бавно, но сигурно връщане на страната към конституционно-парламентарната форма на управление.
Всеки, който внимателно проследи развоя на събитията от началото на 30-те години, нарастващата безпомощност на многопартийната система, внушенията, които правеха „Звено“ и „Народното социално движение“ на Александър Цанков за необходимостта от „нов тип“ държава, уклоните на някои от „родолюбивите организации“ (които по това време никнеха като гъби) или създаването на „силна национална държава“ по подобие на тези възникнали вече в Португалия, Италия, Германия (един безспорен европейски пример за всички онези, които бяха принудени да бъдат „на колене“ след Първата световна война, да гладуват и да търпят унижение), разбираше, че този процес има своя „логика“ и при определени случаи – свой „резултат“. Липсата на всякаква опозиционна съпротива срещу антипарламентарния и антиконституционен преврат на Кимон Георгиев и сие (въпреки твърденията на земеделския лидер Дим. Гичев, че „зад него, готови да го последват, са селските маси на цяла България“) говори ясно, че без цар Борис, царската институция и техния авторитет, нараснал през изминалото десетилетие след правителството на Ляпчев, у нас имаше реални възможности за създаване на фашизъм от нацистки тип. Въпрос е колко щеше да просъществува (поне до 1939 г.) и в каква кървава арена щеше да се превърне страната ни в такава обстановка. Този безспорен факт се отнася не само до 1934 – 1935 г., но и за цялото десетилетие след това, когато в определени години бяхме под прякото въздействие на държави като Германия и Италия, когато у нас винаги се таеше в сянка по някой и друг кандидат за „фюрер“ и когато, най-важното, в страната ни имахме военното присъствие на националсоциалистическа Германия. Заслугата на българската царска институция, и лично на цар Борис, е не само, че не позволи в 1934 г. да се оформи у нас система с корпоративно държавно управление, а и в това, че и до края на живота си царят не допусна фашизъм в истинския и практическия смисъл на това понятие в България.
Борис III, почитател на английската парламентарна демокрация, е имал органическа ненавист към всякаква тоталитарна власт. Примерите, които Европа след Първата световна война сервира през очите му, бяха основата за това негово верую. След Русия и Италия, в 1933 г. тоталитарната система на управление се бе установила и в Германия. Националсоциалистите, макар и с избори, бяха взели властта в ръцете си. Цар Борис получава твърде ранни, но съвсем красноречиви впечатления от тази власт по два непосредствено засягащи го инцидента. Първият с малтретирането и насилственото разкарване по участъци и партийни комитети на по-стария брат на неговия зет Албрехт (съпруг на княгиня Надежда) с единствената цел херцозите на Вюртемберг (които не са били гласували никога след премахването на монархията в Германия) да бъдат принудени да гласуват в плебисцита от август 1933 г., който всъщност утвърди властта на Хитлер. Трябвало е личната намеса на Гьобелс (и то заради княгиня Надежда, като сестра на царстващия български владетел), за да бъдат преустановени, поне временно, издевателствата върху херцозите Вюртемберг. Вторият инцидент, само две седмици по-късно, е бил по-зловещ. Личният приятел от детинство на царя д-р Артур Майер, след претърсвания и издевателства на нацистите у дома му в Германия, потърсва убежище с жена си в българската легация в Берлин. Царят нарежда да се осигури това убежище и българските дипломати да се застъпят за съдбата им. Властите в Берлин обещават, че няма да безпокоят повече семейство Майер, когато се прибере в дома си. При тези условия еврейската двойка напуска българската легация. На следната сутрин официално е съобщено, че двамата са се самоубили в дома си. На погребението им, въпреки враждебните демонстрации на нацистите наоколо, е присъствал целият състав на българската легация и е бил поднесен венец с надпис: „От вашия добър приятел Борис, цар на българите“.
От този ден личното отношение на цар Борис към националсоциалистическата власт и идеология е определено и той не го променя до края на живота си.
Въпреки това обаче цар Борис е съзнавал ясно, че геополитическото положение на страната и икономическите й връзки я държат далеч от съвременните демокрации и то при наличие на международната обстановка, сочеща отново конфронтация. Докато годишният английски и френски внос и износ с България е варирал около 1,2% до 3,6%, вносът и износът с Германия, особено след 1933 г., редовно надвишава 50 – 60%, с тенденция през последващите години за непрекъснато нарастване. За цар Борис е било повече от ясно, че тази икономическа „прегръдка“ на Германия ще окаже решително влияние при определяне политиката на страната при един бъдещ европейски конфликт, който през 30-те години е изглеждал вече все по-непреодолим.
Царят е правил всичко възможно при срещата си с френски, английски, американски и чехословашки държавници да ги заинтересува с политическата важност на икономическите връзки с България. Приятелството му с английските и американските пълномощни министри, акредитирани в България, дават известен резултат в това отношение, но за съжаление твърде кратък и твърде скромен.
В периода преди и след преврата на 19 май 1934 г. Българската комунистическа партия се намира в т.нар. „левосектантски период“. Стабилизацията на политическия и обществен живот в страната след 1926 г. превръщат комунистическата партия (въпреки подкрепата на Коминтерна) в ограничена формация от няколко хиляди души, които обявяват своето съществуване пред обществото с откъслечни политически или терористични акции. Те са напълно изолирани от обществото и това ги прави абсолютно безпомощни.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар