// Вие четете...

Роли в живота

Константинопол е превзет – април 1204 година.

„Лошите нрави развалят добрите дела.“

Подобно на всички велики мюсюлмански владетели от неговата епоха пряк наследник на Саладин се оказва гражданската война. Веднага след смъртта му империята е раздробена. Един от синовете му взема Египет, друг — Дамаск, трети — Алеп. За щастие повечето от седемнадесетте му синове, както и единствената му дъщеря, са прекалено малки, за да се бият и това ограничава до известна степен разпокъсването. Но султанът оставя и двама братя, както и множество племенници, всеки от които иска своя дял от наследството или ако е възможно, цялото наследство. Ще изминат близо девет години на борби, съюзи, предателства и убийства преди аюбидската империя да се подчини отново на един единствен водач: ал-Адел, „Справедливия“, умелия посредник, който за малко да стане зет на Ричард Лъвското сърце.

Саладин не се доверява изцяло на по-малкия си брат, прекалено речовит и твърде голям одумник, крайно амбициозен и безкрайно благосклонен към западните рицари. Затова му и дава владение без голяма стойност: отнетите от Реналд Шатийонски замъци на източния бряг на река Йордан. От тази неплодородна и почти безлюдна земя, си казва султанът, той никога няма да успее да предяви претенции за ръководене на империята. Което означава, че не го познава. През юли 1196 година ал-Адел отнема Дамаск от ал-Афдал. Двадесет и шест годишният син на Саладин се е показал напълно неспособен да управлява. Оставил действителната власт на своя везир Дияеддин Ибн ал-Атир, брат на историка, той се е отдал на алкохола и удоволствията на харема. Чичо му се отървава от него чрез заговор и го заточва в близката крепост Салхад, където ал-Афдал, разяждан от угризения, дава обет да изостави разпуснатия живот и да се отдаде на молитва и съзерцание. През ноември 1198 година друг син на Саладин, ал-Азиз, господар на Египет, загива при падане от кон по време на лов за вълци в близост до Пирамидите. Ал-Афдал не устоява на изкушението да напусне убежището си, за да поеме наследството, но чичо му с лекота го лишава от новото владение и го връща към отшелническия му живот. През 1202 година ал-Адел, на петдесет и седем години, е безспорен господар на аюбидската империя.

Макар и да няма нито харизматичността, нито гения на прочутия си брат, той е по-добър администратор. Под негово ръководство арабският свят преживява време на мир, благоденствие и търпимост. Като счита, че свещената война е загубила своя смисъл след освобождението на Ерусалим и отслабването на западняците, новият султан възприема по отношение на последните политика на съжителство и търговски обмен. Той дори покровителства настаняването в Египет на няколко стотин италиански търговци. На арабско – западняшкия фронт ще се възцари безпрецедентно затишие в продължение на дълги години.

На първо време, докато Аюбидите са погълнати от вътрешни раздори, кръстоносците се опитват да въведат известен ред в тежко орязаната си територия. Преди да напусне Изтока, Ричард поверява Ерусалимското кралство, чийто престолен град вече е Акра, на един от племенниците си, „ал-конд Херри“, граф Хенрих Шампански. Що се отнася до Ги Лузинянски, изгубил доброто си име след поражението при Хитин, той е заточен с почести и става крал на Кипър, където династията му ще царува в продължение на четири века. За да компенсира слабостта на държавата си, Хенрих Шампански търси споразумение с асасините. Лично посещава една от крепостите им, ал-Кахф, за да се срещне с Великия учител. Синан, „Стареца от планината“, е починал малко преди това, но наследникът му упражнява върху сектата същата абсолютна власт. За да го докаже на западняшкия гост, той заповядва на двама от сподвижниците си да се хвърлят от крепостните стени и те се подчиняват без миг колебание. Великият учител желае да продължи убийствената демонстрация, но Хенрих го умолява да спре. Сключен е съюзнически договор. В чест на своя гост асасините го питат няма ли някое убийство, което да им повери. Хенрих им благодари, като обещава да прибегне до услугите им, ако се наложи. По ирония на съдбата, малко след като е присъствал на горната сцена, племенникът на Ричард загива на 10 септември 1197 година при случайно падане от прозорец на двореца си в Акра.

През седмиците, последвали смъртта му, стават единствените сериозни сблъсъци за целия период. Фанатизирани германски поклонници превземат Сайда и Бейрут, но веднага след това са избити по пътя за Ерусалим. Същевременно ал-Адел си връща Яфа. На 1 юли 1198 година е подписано ново примирие за пет години и осем месеца. Примирие, което братът на Саладин използва, за да укрепи властта си. Предвидлив държавник, той знае, че за да избегне ново нашествие вече не е достатъчно да се споразумее с кръстоносците по крайбрежието, а трябва да се обърне направо към Запада. Няма ли да е добре да се възползва от добрите си отношения с италианските търговци и да ги убеди да спрат да заливат Египет и Сирия с безконтролни потоци воини?

През 1202 година той заръчва на сина си ал-Камел, „Съвършения“, вицекрал на Египет, да започне преговори с Венецианската република, главната морска сила в Средиземно море. Тъй като и двете държави говорят на езика на прагматизма и търговските интереси, те бързо постигат споразумение. Ал-Камел гарантира на венецианците достъп до пристанищата в делтата на Нил — Александрия и Дамиета — и им предлага защита и помощ в случай на нужда. В замяна на това републиката на дожовете обещава да не подкрепя нито една западна експедиция срещу Египет. Италианците, които току-що са подписали — срещу обещание за голямо възнаграждение — договор с група западни князе за превозването на тридесет и пет хиляди западняшки войници към Египет, предпочитат да запазят споразумението в тайна. Умели посредници, венецианците са решени да не нарушат нито едно от поетите задължения.

Когато готовите за отплаване рицари пристигат в града на адриатическия бряг, те са топло посрещнати от дожа Дандоло. Той беше, разказва Ибн ал-Атир, твърде стар и сляп, а когато яздеше на кон, имаше нужда от слуга, който да води добичето. Въпреки възрастта и недъга си, Дандоло обявява намерението си сам да участва в похода под знамето на кръста. Въпреки това, в момента на отплаването, той поисква от рицарите уговорената сума. А когато те помолват плащането да бъде отсрочено, той приема само при условие, че походът ще започне с превземането на пристанищния град Зара, който от няколко години съперничи на венецианците в Адриатическо море. Рицарите се съгласяват едва след доста колебание, защото Зара е християнски град, принадлежащ на унгарския крал, верен слуга на Рим. Но нямат избор: дожът настоява за тази малка услуга или за незабавно плащане на уговорената сума. Така през ноември 1202 година Зара е нападната и разграбена.

Но венецианците се целят по-далече. Те се опитват да убедят водачите на експедицията да се отбият в Константинопол, за да качат на императорския престол един млад княз, благосклонен към Запада. И макар крайната цел на венецианския дож да е очевидно на републиката да се даде пълна власт в Средиземно море, аргументите, с които си служи, са умели. Като използва недоверието на рицарите спрямо гръцките „разколници“ и ги примамва с приказки за баснословните богатства на Византия, обяснявайки на вождовете им, че ако контролират града на румите (гърците) ще могат по-ефикасно да нападат мюсюлманите, той успява да ги убеди. През юни 1203 година венецианската флота пристига пред Константинопол:

Румският (гръцкият) император избяга без бой, разказва Ибн ал-Атир, и западняците поставиха на престола своя млад претендент. Но той беше владетел само по име, защото всички решения взимаха кръстоносците. Те наложиха на хората свръхтежки налози и когато те не можаха да платят, им взеха златото и скъпоценностите, дори онова, което бе по кръстовете и образите на Месията, мир Нему! Тогава румите (гърците) се разбунтуваха, убиха младия монарх, изгониха западняците от града и залостиха портите. Тъй като не разполагаха с големи сили, проводиха пратеник при Сюлейман, син на Килидж Арслан, господар на Кония, да им се притече на помощ. Но той не можа.

Наистина румите (гърците) не са в състояния да се отбраняват. Не само армията им се състои от множество запдняшки наемници, но и градът гъмжи от безброй венециански агенти. През април 1204 година, само след седмица съпротива, Константинопол е превзет и изоставен в продължение на три дни на грабежи и кланета. Икони, статуи, книги, безчет произведения на изкуството, свиделстващи за гръцката и византийска цивилизация, са откраднати или унищожени, хиляди жители са изклани:

Всички руми (гърци) бяха убити или ограбени, разказва историкът от Мосул. Неколцина велможи опитаха да се скрият в голямата църква, наречена София, преследвани от западняците. Група свещеници и монаси излязоха тогава, носейки кръстове и евангелия, за да измолят от нападателите пощада за живота си, но западняците не обърнаха никакво внимание на молитвите им. Те избиха всички и разграбиха църквата.

Разказват също, че една лека жена, дошла с западняшката експедиция, седнала на патриаршеския престол и запяла скверни песни. В същото време пияни войници насилвали гръцки монахини из близките манастири. Плячкосването на Константинопол, едно от най-позорните деяния в историята, е последвано, както отбелязва Ибн ал-Атир, от възкачването на престола на източно латинския император Балдуин Фландърски, чиято власт румите (гърците) не ще признаят никога. Оцелелите от императорския двор ще се установят в Никея, която ще стане временна столица на гръцката империя до възраждането на Византия, петдесет и седем години по-късно.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар