// Вие четете...

Управлението

Кой плаща разходите на банковите кризи?

„Добре е да бъдеш щедър за чужда сметка.“

По-рано, когато нямало централни банки, от частичното резервиране можело да страдат само отделни граждани — клиенти на онези банки, които претърпявали банкрути. Днес в случай на масови банкови банкрути към „спасителните работи“ се включват и централните банки, които започват да „заливат пожара“ на банковата криза с ликвидност, давайки различни видове „спасителни“ кредити на търговските банки. Започва „паричен потоп“: парите рано или късно от банковия сектор потичат към всички сектори и към всички пазари. Такива „вливания“ развъртат маховика на инфлацията, от което страдат всички хора, в това число и онези, които не се явяват клиенти на банките.

Впрочем, клиентите все пак пострадват по-забележимо, отколкото останалите: даже в случай на „щастливо“ завършване на митарствата по банки и кантори и получаване обратно „законно“ своите влогове, то те ги получават силно „изтънели“ в резултат на инфлационното обезценяване.

Астрономически суми пари се хвърлят за „гасене на пожара“ в банковия сектор не само за това, че да се „продължи живота“ на частичното резервиране, но и затова, че властите се боят от непредвидени социални последствия от такъв „пожар“. Обикновеният човек ясно усеща разликата между двата вида загуби: загуба от неговата неудачна инвестиция (например в ценни книжа) и загубата като вложител в неплатежоспособна банка. Ето какво пише по повод тези разлики Борис Лвин:

„Вложителите са готови да се примирят със загуба на своите инвестиции, но са възмутени от загубата на онова, което те са считали само за дадено на временно съхранение. Именно затова вложителите по различен начин реагират на резките сривания на фондовия пазар и на краха на търговските банки. В първия случай те се виждат като проиграли. Във втория случай те се виждат като ограбени“.

Грамадни суми бюджетни средства, влети в банковия сектор в много страни по света, предизвикали основателното възмущение на обществеността, политиците и законодателите. Разбира се, съответните критични заявления от страна на политиците и законодателите били предизвикани нерядко от желанието да повишат своя рейтинг в очите на обществеността, а не от искрено желание да изменят съществуващата финансова система.

Имало е, наистина, и някои конкретни предложения по нейното изменение. Например, британският премиер министър Гордън Браун се изказал за въвеждане на глобален данък върху банките. По такъв начин, по негово мнение, би могло да се намали натоварването на държавните бюджети и данъкоплатците. Разходите за борба с банковите кризи би се финансирало от специален фонд, формиран за сметка на глобалния данък. Какво може да се каже по повод на такова предложение, което било подкрепено от много политици? Първо, това все едно ще е данък върху банкерите, а не върху обикновените граждани, тъй като банките компенсират допълнителните разходи с повишение на лихвите или комисионните. Второ, за практическа реализация на даденото предложение ще трябва да се създаде над национален институт (фонд), което ще бъде още една крачка по пътя на създаване от лихварите световно правителство.

Тук да кажем, днес отново се активизира дискусията по повод въвеждането на още един глобален данък — така наречения „данък на Тобин“. Споменатия данък се предлага да бъде взиман от операции по трансгранично преместване на спекулативен капитал, за да се намалят стимулите на участниците на финансовите пазари да се занимават със спекулации, пораждащи кризи. Отново пак, въвеждането на такъв данък би наложило създаването на над национален институт (фонд). Между другото, за предотвратяването на международни финансови спекулации е достатъчно да се въведе на национално ниво ограничения за международното движение на капитала. Обаче такова предложение не съответствува в замислите на световните лихвари.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар