// Вие четете...

Начини на манипулиране

Кой кой е в „интелектуалната оргия“.

„Пременил се Илия, пак в тия.“

Случаят на Деян Кюранов (членството му в мозъчния тръст ЦЛС, в Клуба за гласност и преустройство, свързаността му с дейността на Екогласност и социалният му произход) е един от най-интересните примери за сложните връзки между номенклатура, дисидентство и мозъчните тръстове. Неговият път след 1989 г. пресича почти всички среди на произход на българските мозъчните тръстове, които описваме по-нататък.

В архивите на Шесто управление на Държавна сигурност се споменава бащата на Деян Кюранов, Чавдар Кюранов, като един от основателите на Клуба за гласност и преустройство. Според тях той се присъединява към Клуба заради политическото му маргинализиране сред управляващата върхушка на партията: „Такива например са професорите Иван Николов и Чавдар Кюранов, бивши отговорни кадри в Централния комитет на партията, които по една или друга причина са изхвърлени зад борда на политическата игра…“. В един доклад на Секретариата на Централния комитет от декември 1988 г. става дума също и за Искра Панова, майката на Деян Кюранов, член на Клуба. Един от интервюираните потвърждава:

Някои смятаха, че Чавдар Кюранов (бащата на Деян) е агент провокатор на тайните служби в Клуба. По това време беше невъзможно да се разбере кой кой е, както и днес впрочем. Говори се, че Службите са играли с Москва срещу Живков… Чавдар беше член на Централния комитет, но беше против Живковия режим. Той беше професор по социология, а Искра (майката на Деян) беше професор по философия. Те са сред тези, които допринесоха за свалянето на Тодор Живков.

Като син на старши научен сътрудник в Института по литература на БАН и на професор по социология, Деян Кюранов завършва философия и влиза в Института по философия. Той участва в неформалните и полу дисидентските кръгове на студенти и преподаватели от Софийския университет. В много от нашите разговори Александър Кьосев говори за Деян Кюранов като за част от групата на „Марксовия семинар“, който събира студенти по социология и по други социални науки около идеята да се търси у младия Маркс критика на живковистката версия за социализма. Критичният му дух спрямо режима поставя под съмнение бъдещата му кариера. Връзките му осигуряват обаче възможността да започне преподавателска кариера в катедрата по диалектически и исторически материализъм.

„Привилегията да си задаваш въпроси“ е привилегия на интелигенцията, близка до високите етажи на комунистическата партия:

През 1984 г. Деян Кюранов е пред следната дилема: не искаше да става преподавател по марксизъм-ленинизъм във Факултета по философия и се чудеше дали да не избере да стане търговец на вино, далеч от идеологическите примки. Наистина напусна факултета и стана търговец на вино.

В периода 1988–1989 г. Деян Кюранов е сред активните членове на Клуба за гласност, в който участват и неговите родители. Той неведнъж е арестуван, за да дава сведения за дейността на Клуба. Дори е сред „героите“ от манифестацията на Екогласност в градинката пред „Кристал“ на 26 октомври 1989 г.; срещу тези „герои“ властта използва сила пред западните журналисти, дошли да отразят Международния екологичен форум в София. По това време Деян Кюранов се среща с кръга на бъдещия мозъчен тръст ЦИД, който организира „дискусии и кръгли маси за перестройката под закрилническото крило на властта“. Той е сред създателите на СДС, но не се впуска в изборна кариера. По-скоро е част от политическите анализатори, които се присъединяват към или дори създават бъдещите мозъчните тръстове. Заедно с Иван Кръстев е сред ключовите лица на клона на фондация „Фридрих Науман“, създаден в България. Той е и директор на програми на „Отворено общество“ в София, а по-късно и член на мозъчния тръст на Иван Кръстев, ЦЛС, създаден, след като фондация „Фридрих Науман“ напуска България. Считан е за „специалист по Русия“. Деян Кюранов продължава да е член на ЦЛС, но рядко е в България, тъй като изпълнява мисии на фондацията на Джордж Сорос в Молдова и Беларус.

Възприеман е от повечето от своите колеги за „революционер“, „нонконформист“ и „непредвидима личност“. Винаги изтъкваше необходимостта да се търсят нови хоризонти, нови страни за демократизиране. Казваше, че скучае, когато остане на едно място. Привличаше го посредническият интервенционистки характер на мозъчните тръстове:

След Русия се специализирах по сръбския въпрос… Помогнахме за свалянето на Слобо, за организирането на срещи между него и сръбските НПО… Нашата цел е да разрешаваме кризи между бившите комунисти и новите либерали… Обичам да отивам там, където има проблем за разрешаване, не обичам бюрократската работа.

Преплитащи се мрежи. През осемдесетте години Софийският университет „Свети Климент Охридски“ е едно от престижите места на българската интелигенция: там се появяват алтернативни и дори оспорващи властта дискусии. Основно във факултетите по социални науки се раждат множество дисидентски или „полудисидентски“ интелектуални кръгове (според определението на техните членове), които излъчват повече или по-малко признати личности на политическата, медийната и интелектуалната сцена през годините на прехода. Някои от тях, като проф. Георги Гунев, напускат България преди 1989 г. – той прави нова университетска кариера в Калифорния. Николай Генчев пък продължава да работи против комунистическия режим на място, но не успява да се адаптира към политическата конюнктура след падането на стената; други като проф. Желю Желев започват политическа кариера, а голяма част от „младите“ продължават академичната си кариера и впоследствие се превръщат в едни от създателите на не правителствения сектор и на мозъчните тръстове в България.

Не е възможно да се състави изчерпателен списък на кръговете и групите от университетските среди, в които приятелските и професионалните връзки се пресичат. Разказите на свидетелите от това време са белязани от „носталгията“ по миналото, в което всичко е било възможно: същинска „интелектуална оргия“, която се случва точно преди 1989 г., възпламенява се в момента на падането на режима и изгасва с „възхода на нормалността на западния модел“.

Спомените на Александър Кьосев, професор по културология и директор на академичния мозъчния тръст „Център за академични изследвания“ се отнасят особено до групата „Синтез“ и до някои други кръгове, раздвоени между академичния свят и литературната и художествената амбиция. Сред тях се срещат имената на много бъдещи членове на българските мозъчните тръстове:

Всеки има своите митични периоди в живота си. За мен освен преминаването ми през софийската немска гимназия това е периодът 1986–1989 г., когато създадохме групата „Синтез“. Ако мога да се изразя така, групата беше един вид полу дисидентска и полу университетска формация. В България нямаше истински дисиденти от типа на Хавел и Солженицин. Това беше интелектуална алтернатива на официалния културен живот. С групата приятели от „Синтез“ като Иван Кръстев, Владислав Тодоров, Ивайло Дичеви други написахме книги като Ars simulacri, Ars erotica и Политестетика на комунизма. В тази група участваха също художникът Лъчезар Бояджиев, интелектуалката Миглена Николчина… Не си спомням всичко. Беше друг живот. Освен „Синтез“ имаше и други кръгове, но никоя от групите, за които говоря, не искаше да изрази ясно своите страсти, идеи и неприятели.

Нямаше нищо цялостно. Беше много забавно и голям интелектуален купон, в който наистина се кефехме. Бяха се появили много интересни с идеите си хора, с които в даден момент се запознавахме и които понякога посещаваха събитията на групата „Синтез“: „Групата на метафората“, която беше много близка до „Синтез“ и работеше по въпросите на метафората в българската литература (Орлин Спасов, Десислава Лилова, Димитър Камбуров и т.н.), Марксовият семинар (Деян Кюранов, Андрей Райчев, Деян Деянов, Лили Деянова), младите философи (Цочо Бояджиев, Здравко Попов, Калин Янакиев, Стефан Попов, Георги Каприев). Истински хаос от феноменолози, структуралисти, православни, неомарксисти, литератори, постмодернисти, социолози, режисьори, феминисти… Става въпрос по-скоро за групи приятели, отколкото за структурирани групи. Купон, на който рядко изтрезнявахме.

Преподавателката по политически науки М. Пиргова също си спомня за тези „алтернативни групи“, изразявайки несъгласие по отношение на пряко дисидентското съдържание на тяхната дейност:

През осемдесетте години в университета имаше различни алтернативни групи, но това не бяха наистина дисиденти. Например Марксовия семинар, в който се събираха хора от факултетите по философия, по история, по социология, а също и литератори и други, които си служеха с анализа на идеите на младия Маркс, за да критикуват ленинските догми на режима… Там срещахме хора като Деян Кюранов, Деян Деянов, Лили Деянова, Андрей Бунджулов, Майя Грекова и т.н.

Имаше също и една друга група около проф. Николай Василев. Понякога прекарвахме вечерите си в дома му. Също говорехме много за младия Маркс. Но нямаше политически залог, нито пък разговори, отнасящи се директно до българската политическа действителност. Съществуваше и групата „Синтез“ около Сашо Кьосев. Те бяха познати като „постмодернисти“, по-скоро с литературна, отколкото с философска ориентация…

Аз участвах в множество по-малки кръгове, като този на историка политолог Георги Гунев. Отивахме да се разхождаме на Кекьолови локви и дискутирахме с часове книги, идеи и филми, които можем да наречем „алтернативни“. Съществуваше всеобща атмосфера на полуофициално отваряне на интелигенцията към западните интелектуални продукти… Парадоксът беше, че тъкмо дъщерята на Тодор Живков – Людмила – в началото на осемдесетте, подбудена и подкрепена от известен брой университетски професори като Александър Фол, Николай Генчев и т.н., насърчаваше и покровителстваше това отваряне, докато беше жива.

Дейностите на тези интелектуални кръгове са по-скоро неформални, отколкото нелегални. По-тесните кръгове като „Синтез“ и „Марксовият семинар“ разгръщат мрежите си с помощта на ежегодно провеждани семинари в провинцията: в Гюлечица, Шумен и Приморско, а също и чрез литературни четения, научни обсъждания, театрални акции, конференции. „На семинарите в Гюлечица групата „Марксов семинар“ – марксистите феноменолози – често по време на дискусиите се конфронтираше с групата на младите философи, но това беше преди всичко повод за купон. Това беше интелектуален и приятелски оазис“, казва Александър Кьосев, който си спомня както интелектуалното предизвикателство, така и „безкрайните купони“ и „събирания от всякакъв род“.

Университетският ресторант „Яйцето“, разположен в подземието на Софийския университет, също спомага срещите на много интелектуални мрежи. Това е място, което е отворено за професорите, но също и за техните гости („обичайните посетители“: студенти, хора на изкуството, журналисти и т.н.). Тридесетината маси, на които сервират „митични персонажи“ като „Мамчето с големите цици“, са разположени в извивките на стомаха на Алма Матер, предпазени от външната реалност, но не и от „ушите“ на Службите. Разговорите, започнати на обяд, се проточват до късно през нощта. Точно там Панос Статогианис, гръцки студент по журналистика, издател на студентския литературен вестник, а по-късно и на първото българско литературно списание след 1989 г. („Ах, Мария“), среща Иван Кръстев, тогава студент по философия:

Иван пишеше стихотворения и четеше много литература. Мисля, че искаше да стане писател. По-късно той участваше в списанието „Ах, Мария“. Беше интелигентно и много интересно момче. Чрез списанието той се запозна с младия писател Христо Запрянов, с когото останаха приятели. Беше близък до литературните кръгове на Кьосев и с главната редакторка на в-к „Култура“ Копринка Червенкова.

Наистина кръгът „Синтез“ на приятелите на Кьосев, в който участва и Иван Кръстев, се сближава с кръга на Копринка Червенкова, главен редактор на най-големия интелектуален вестник в България – „Култура“. Тогава той е, а и продължава да бъде седмичник, отразяващ интелектуалните събития в страната. Публикува театрални критики, философски есета, социологически коментари и т.н. Копринка Червенкова, която по онова време е въвлечена в дисидентския „Клуб за гласност и преустройство“, е близка с философа Желю Желев, с режисьора Анжел Вагенщайн и т.н. Като млад амбициозен философ, Иван Кръстев има достъп, още преди 1989 г., до този кръг около вестника, което обяснява отчасти привилегированите контакти, които впоследствие има с бъдещия президент Желю Желев. Иван Кръстев е близък и с други дисиденти от кръга на Желев като Еми Барух, станала по-късно главен редактор на вестника „1000 дни“, считан за президентския вестник на България, или пък Соня Бакиш, съпруга на Председателя на Народното събрание, член на Политбюро и дългогодишен комунистически премиер Станко Тодоров.

Един професор от Софийския университет, си спомня:

През 1988–1989 г. Иван Кръстев, Деян Кюранов и Генчо Дайнов посещават „Култура“ и главната му редакторка Копринка Червенкова, която е много близка с Желев. Иван още е добър приятел с Копринка. „Момчетата“ пишат във вестника като интелектуалци – философи; там публикуват също и някои от „Клуба на младия Маркс“ и от кръга на пост модернистите. Това беше дисидентска среда, но и среда на привилегированите от режима. Всичко е толкова двусмислено…

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар