// Вие четете...

История на българите

Книга-манифест за славното минало на българския народ.

 

C6„Благодарността е най-малката добродетел, неблагодарността – най-лошия порок.“

Книга-манифест за славното минало на българския народ.

През втората половина на XVIII в. турската феодална държавна система изживява тежка криза, която разклаща вековните устои на Османската империя. Причина за това са не само тежките поражения, които турските войски понасят през изминалите десетилетия, изтласквани на юг от все по-укрепващата сила на Австрийската империя и Русия, но и дълбоко проникващата корупция и непрекъснати заговори сред висшите кръгове на властта. Това довело до разрастване на метежни прояви от не подчиняващи се на върховната власт въоръжени отряди наричани „кърджалии“. Предвождани често от местни феодали, те откъсвали от централното управление цели райони от европейските земи на империята. От кърджалиите, разбира се, най-тежко пострадало местното поробено население, което било ограбвано, прогонвано от селищата си или масово избивано.
Въпреки това през XVIII и началото на XIX в. българското население, особено в по-големите селища и паланки, показало невероятно бързо икономическо замогване. Населението от планинските селца и градчета слизало в равнините и се заселвало дори масово в градовете по големите пътища, заемайки все по-важно и все по-широко място в занаятчийския им и търговски живот.
Междувременно във втората половина на XVIII в. руските войски ликвидирали турското владичество по северните брегове на Черно море и в няколко последователни войни с Турция се спущали чак до Дунава и Добруджа. Това несъмнено отново повишило самочувствието на българския народ.
Необходимостта от образование за развитие на нарастващата българска търговска прослойка предизвикало все по-широко разрастване на училищата предимно на гръцки език. Това обаче реално застрашавало от погърчване широки кръгове от заможните градски среди на българското население.
Тъкмо по това време – в 1762 г., един български йеромонах от атонските манастири Паисий Хилендарски, след многолетен труд в търсене на източници чак до Сремски Карловци, написва прочутата си „История славяноболгарская“. Книга-манифест за славното минало на българския народ, която всъщност бележи началото на Българското народно възраждане.
„История славяноболгарская“ се състои от „предисловие“ (в което авторът-монах с много обич изразява жалост, че народът му не е имал досега написана своя история) и девет глави. Първата глава е посветена на ползата от историята и възпитателното й значение. Втората глава е своеобразен призив към читателите на книгата. Трета и пета глава излагат конспективно българската история до падането на България под турско робство, като в четвърта глава авторът включва сведения за сръбската история. Шеста глава изброява хронологически българските царе. Седма глава е посветена на най-значителните български владетели. Осма глава е посветена на първоучителите Кирил и Методий и техните български ученици. Девета глава изброява българските светци и мъченици.
Общо книгата е компилативен труд, написан с много любородие, тревога и синовна преданост към България и българския народ.
Първите дейци на Възраждането в страната ни са били свещеници, учители, грамотни занаятчии и търговци, някои от които започващи своето поприще в служба на народа, преписвайки историята на Хилендарския монах и вдъхновявайки се от неговите идеи. Един от най-известните сред тях е свещеникът Стойко Владиславов от Котел, който през тежки изпитания посвещава целия си живот на светлата идея за пробуждането на народа си. Достигайки сан митрополит и приел новото си име – Софроний Врачански, този следовник на Паисий в края на живота си, след много преследвания и изпитания се установява във Влашко, където напечатва една от първите книги на ново български език – „Неделник“ – и се превръща във водител и вдъхновител на българската родолюбива емиграция в Букурещ. Именно Софроний подкрепя образуването на български военни части в помощ на започващата поредна руско-турска война в началото на XIX в. С това и с обръщението си до руския император за подпомагане освобождението на България, Софроний слага началото на нов етап в българската политическа дейност, целяща освобождението на страната.
През 1824 г. друг българин от Котел – Петър Берон – издава своя „Рибен буквар“, който пък поставя началото на ново българското светско образование.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар