// Вие четете...

Роли в живота

Клетва за вярност, воинска доблест и чест.

„Хубаво е да бъдеш господар, слуга можеш да станеш, когато поискаш.“

Клетвата за вярност на васала и неговият феод заемат твърде много място в трудовете на историците от „старата школа“ (до 1950 г.) и именно тези трудове са в основата на една прекалено опростена и стереотипна картина. От друга страна обаче, дали им е отредено достатъчно място в съвременните изследвания? При всички случаи в една книга, посветена на рицарството, трябва да им се отдели необходимото внимание. Между конницата и васалитета е налице съвсем ясна връзка. Думата vassus, а по-късно vassal на старофренски, често се употребява самостоятелно в абсолютно значение, без обозначаване на сеньора: статутът на васала сам по себе си е достатъчно почетен и предполага воинска доблест и чест. В същото време васалът е такъв по отношение на някого и обредите, клетвата за вярност и дори полагането на ръцете притежават социалното свойство да причисляват към елита онзи, който чрез тях се подчинява на волята на сеньора, и в това отношение контрастират с ритуалите, свързани с крепостничеството. На ритуала с полагане на ръце неизменно се подлага конник, който не е длъжен да се труди, макар понякога да му се налага да обработва земята за своя собствена сметка.

От друга страна обаче, връзката между васалитет и „рицарство“, макар основополагаща, е сложна и амбивалентна. От една страна, характерът на отношенията между сеньора и васала предполагат умереност и обосновка, които ясно вещаят бъдещата рицарска социабилност: васалът като рицар има право на почит. От друга страна, службата на васала за него е задължение, чието пренебрегване по принцип води до сурови санкции: смърт или изгнание, ако сеньорът е крал, нерядко осакатяване, тежка глоба, публично опозоряване чрез harmiscara. Следователно поведението на благородните васали не се намира единствено под контрола на общественото мнение, както при германските воини според Тацит. Несъмнено идеалът за преданост към сеньора по време на война е продължение на господстващия в германските дружини идеал, но нормата за неговото спазване и безусловната вярност към висшестоящите се разпростира върху целия обществен живот и е сакрализирана от християнския морал, нещо, за което не може и дума да става сред горите и мочурищата на древна Германия… Всичко това ограничава преди всичко свободната воля на „рицаря“. От конния воин се иска не толкова да се отличи в боя, колкото да служи вярно.

Васалитетът е важна обществена институция в държавата. Тържествената клетва пред сеньора и дори обикновената клетва за вярност минават през отричане от личния интерес и имот. Васалът признава на своя сеньор правото да присвои неговите земи и да раздава правосъдие във владението му, все едно, че е получил това владение като „благодеяние“ (през XI в. е в употреба терминът „феод“) или под някаква друга форма. Същевременно е налице стремеж към запазване на неговото достойнство, доколкото във взаимоотношенията съществува известно равновесие, намерило израз в система от взаимни задължения, като сеньорът при нужда трябва да подкрепя и да брани своя васал. Подобно на крепостничеството, чиито ритуали и норми постепенно се установяват през IX в., васалитетът почива върху имплицитен кодекс, който, макар неясен и не винаги последователен, дава право на всяка от двете страни да иска правосъдие и справедливост пред обществото като цяло, обвинявайки се взаимно, че „васалът не е действал както подобава по отношение на своя сеньор“ или обратно.

В действителност васалните отношения (също както постепенно става и със самото крепостничество) са предмет на непрекъснати дела и обществени спорове за границите на задълженията, за промени в предварителните договорености, за утвърждаване на ритуали и формули. Изобщо не може да става въпрос за онзи устойчив нравствен съюз и съвместно битие, които наивно се описват от старата историческа школа. Васалитетът е не само военна институция, а има важен обществен и политически аспект. Той не включва цялостната социална функция на васала, като освен това предполага наличието на няколко лица в същото положение, формиращи малка общност. Неговата форма и приложение зависят от конкретните обстоятелства. В крайна сметка, строго погледнато, той не е единственият определящ фактор в политическата и обществената система.

Властта действително предявява категорично изискване за вярност към Бога, краля, родителите и сеньора. Всичко това може да бъде открито в малкия, твърде теоретичен и поучителен учебник, написан от благородната Дуода през четиридесетте години на IX в., предназначен за един от нейните синове, който заминава за императорския двор. Тя не пропуска да му напомни да бъде любезен със своите „другари по васалитет“ и да общува съвсем по „рицарски“ с равните нему по ранг. За нещастие не му казва нищо за онова, което най-много бихме искали да научим, а именно как да прави своя избор при конфликт на задълженията, как да съчетава лоялността с двуличието и при нужда с неподчинението…

Твърде неясни формулировки има също така и в клетвите, които Карл Велики кара своите приближени да полагат в определени моменти (789 г., 802 г.), когато приема за отправна точка „онова, което един васал трябва да бъде за своя сеньор“. Факт е обаче, че при изключителни обстоятелства кралете без колебание искат полагане на васална клетва, тъй като тя има предимството да налага съчетание между зависимост и чест. Подобни случаи са често срещано явление по време на франкската експанзия.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар