// Вие четете...

Чувства и власт

Китайското начало.

„Три „много“ и три „малко“ погубват човека: много да говориш и малко да знаеш, много да харчиш и малко да имаш, много да си въобразяваш и малко да струваш.“

Съчетанието от нарастваща икономическа мощ и общо споделяна китайска култура кара Хонконг, Тайван и Сингапур все повече и повече да се обвързват с китайското отечество. Приспособявайки се към предстоящата смяна на властта, китайците в Хонконг започват да се вслушват повече в гласа на Пекин, отколкото в този на Лондон. Бизнесмените и другите лидери се въздържат да критикуват Китай или да предприемат действия, които биха го засегнали. Когато все пак са налице подобни действия, китайското правителство незабавно и без колебание реагира с репресивни мерки. Към 1994 г. стотици бизнесмени сътрудничат на Пекин в качеството си на „хонконгски съветници“, което на практика означава правителство в сянка. В началото на 90-те години китайското икономическо влияние в Хонконг се разраства неимоверно, като към 1993 г. данните показват, че инвестициите от континентален Китай превишават тези от Япония и САЩ, взети заедно. Към средата на 90-те години икономическата интеграция на Хонконг и континентален Китай е едва ли не завършена, докато политическата интеграция предстои да се осъществи през 1997 г.

Разрастването на връзките между Тайван и континентален Китай изостава в сравнение с връзките между Китай и Хонконг. Въпреки това и тук още през 80-те години се наблюдават значителни промени. След 1949 г. в продължение на три десетилетия всяка от двете китайски републики отказва да признае съществуването и легитимността на другата, не поддържат никакви връзки помежду си и се намират почти в състояние на война. След укрепването на властта на Дън Сяопин и след началото на икономическата реформа обаче китайското правителство предприе поредица от помирителни мерки. През 1981 г. в отговор на това тайванското правителство започна да променя дотогавашната си политика на „трите не“, не на контактите, не на преговорите и не на компромисите с Китай. През май 1986 г. се състояха първите преговори между представители на двете страни по повод връщането на отвлечен самолет на Китайската република, а на следната година правителството на Тайван вдигна забраната за пътувания до Китай.

Последвалото бързо разрастване на икономическите връзки между Тайван и Китай до голяма степен е улеснено от споделеното „китайско начало“ и от произтичащото от него взаимно доверие. Както отбеляза ръководителят на преговорите от тайванска страна, народите на Тайван и Китай изпитват взаимни чувства, основани на принципа „кръвта вода не става“, и изпитват гордост от постиженията на другата страна. Към края на 1993 г. са осъществени над 4,2 милиона посещения на граждани на Тайван в Китай и 40 000 посещения на китайци в Тайван; всекидневно се разменят по 40 000 писма и по 13 000 телефонни разговора. Данните сочат, че през 1993 г. търговията между двете китайски държави в парично изражение достига 14,4 милиарда долара, а 20 000 тайвански бизнесмени инвестират в Китай между 15 и 30 милиарда долара. Вниманието на Тайван все повече се насочва към континента, а успехът на тайванската икономика все повече зависи от инвестиции в Китай. Както отбелязва висш тайвански политик през 1993 г. „Преди 80-те години най-важният пазар за Тайван бе САЩ, но през 90-те години вече знаем, че най-важният фактор за успеха на тайванската икономика е Китай.“ Най-вече евтината работна ръка в Китай привлича тайванските инвеститори, които се натъкват на липса на работна ръка в собствената си страна. През 1994 г. вече е налице обратен процес на коригиране на дисбаланса капитал – работна сила между двете китайски държави, като риболовните компании на Тайван попълват екипажите си с 10 000 китайци.

Развиващите се икономически отношения доведоха да преговори между правителствата на двете страни. За укрепване на връзките през 1991 г. Тайван основа Фондация за обмен през пролива, а Китай — Асоциация за връзки през Тайванския пролив. Първата среща се състоя през април 1993 г. в Сингапур, след което бяха организирани срещи в Китай и в Тайван. През август 1994 г. бе сключена спогодба, уреждаща редица ключови въпроси, и се заговори за евентуална среща между лидерите на двете правителства.

В средата на 90-те години в отношенията между Тайпе и Пекин все още са налице сериозни проблеми, които включват проблема за суверенитета, за участието на Тайван в международни организации и за възможността Тайван да се ре дефинира като независима държава. Вероятността за осъществяване на последното все повече намалява, доколкото основният радетел за независимост — Демократическата прогресивна партия — установи, че гласоподавателите в Тайван не желаят да разстройват отношенията с Китай и че нейните изборни перспективи ще бъдат накърнени, ако тя продължи да настоява на това. Ето защо лидерите на тази партия подчертават, че ако спечелят властта, независимостта няма да бъде тяхна непосредствена цел. Двете правителства имат и общ интерес да се утвърди китайското върховенство над островите Спратли и други острови в Южнокитайско море, както и Китай да получи статута на най-облагодетелствана нация в търговията със САЩ. В началото на 90-те години двете китайски държави се придвижват бавно, но забележимо и неотклонно една към друга и развиват общи интереси на базата на разрастващи се икономически взаимоотношения и на споделена културна идентичност.

Това развитие по посока на приспособяването бе внезапно прекъснат през 1995 г., когато тайванското правителство агресивно издигна искане за дипломатическо признаване и за приемане в международните организации. Президентът Ли Тънхуей направи „частно“ посещение в САЩ, а през декември 1995 г. бяха проведени парламентарни избори, последвани от президентски избори през март 1996 г. В отговор на това китайското правителство предприе изпитание на ракети във води близо до главните пристанища на Тайван и извърши военни маневри край контролираните от Тайван острови. Тези събития повдигнаха два ключови въпроса. Възможно ли е понастоящем Тайван да остане демократична страна, без да получи официална независимост? И дали в бъдеще може да бъде демократична държава, без да остане независима?

Всъщност отношенията на Тайван с Китай преминаха през две фази и могат да навлязат в трета. В продължение на десетилетия националистическото правителство на страната претендираше, че е правителство на целия Китай; тази претенция очевидно означава конфликт с онова правителство, което фактически бе правителство на целия Китай, с изключение на Тайван. През 80-те години тайванското правителство се отказа от тези претенции и се определи като правителство само на Тайван, което позволи компромиса със схващането на Китай за „една държава, две системи“. Редица личности и групи в Тайван обаче все повече започнаха да изтъкват различната културна идентичност на Тайван, сравнително краткия период под китайско господство и факта, че местният език е неразбираем за тези, които говорят мандарински китайски. Всъщност те се опитват да определят тайванското общество като не китайско и следователно като юридически независимо от Китай. В допълнение към това вследствие на нарасналата международна активност на тайванското правителство започна да се налага впечатлението, че става дума за отделна държава, а не за част от Китай. Накратко, самоопределението на тайванския политически елит еволюира от концепцията за правителство на цял Китай, през схващането за правителство на част от Китай до разбирането за правителство на не китайска държава. Последната позиция, която официализира de facto независимостта на страната, е съвършено неприемлива за Пекин, който постоянно заявява намерението си да използва сила, за да предотврати подобна независимост. Китайското правителство също заяви, че след присъединяването на Хонконг към Китайската народна република през 1997 г. и след предстоящото присъединяване на Макао през 1999 г. те ще предприемат действия за присъединяването и на Тайван. По какъв начин ще стане това, зависи от степента на поддръжка на тезата за независимост в пределите на самия Тайван, от изхода на борбата за политическото наследство в Пекин, подклаждаща силни националистически чувства у политическите и военните лидери и от развитието на китайския военен потенциал, което би позволило икономическа блокада или нахлуване в Тайван. Изглежда вероятно още в началото на XXI в., чрез принуда, компромис или комбинация от двете Тайван да бъде много по-тясно интегриран с Китай.

До края на 70-те години отношенията между непоколебимо антикомунистически настроения Сингапур и Китайската народна република са на точката на замръзване, а Ли Куан Ю и други сингапурски лидери изразяват презрението си към изостаналостта на Китай. След като китайското икономическо развитие пое с бързи темпове през 80-те години, Сингапур започна да се преориентира към континента по класическия начин на присъединяване към победителя. До 1992 г. Сингапур е инвестирал 1,9 милиарда долара в Китай, а плановете за следващата година предвиждат построяването на индустриален град в Китай, „Сингапур II“, в близост до Шанхай, което предполага инвестиции от милиарди долари. Ли се превърна в ентусиазиран пропагандатор на икономическите перспективи на Китай и в поклонник на неговата мощ. През 1993 г. той заявява: „Китай е там, където се разгръща дейност.“ Чуждестранните инвестиции на Сингапур, които дотогава бяха преобладаващо концентрирани в Малайзия и в Индонезия, се прехвърлиха в Китай. Половината от чуждестранните проекти, подпомагани от правителството на Сингапур през 1993 г., са в Китай. Твърди се, че по време на първото си посещение в Пекин през 70-те години Ли Куан Ю е настоявал да разговаря с китайските лидери на английски вместо на мандарински китайски. Малко вероятно е две десетилетия по-късно той да настоява за същото.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар