// Вие четете...

Чувства и власт

Китайската хегемония в Източна Азия.

„Най-добре знае какво е добро онзи, който е изпитал зло.“

Китай е на път да се превърне в доминираща сила в Източна Азия. Икономическото развитие на Източна Азия се ориентира все повече към Китай, стимулирано от бързия икономически растеж на континентален Китай и на останалите три китайски държави, както и от централната роля, която играят китайците в развиващите се икономики на Тайланд, Малайзия, Индонезия и Филипините. Китай става все по-настъпателен в претенциите си за Южнокитайско море. Това се изразява в изграждането на китайска военна база на Параселските острови, в битката с Виетнам за няколко острова през 1988 г., в установяването на военно присъствие в Мисчийф край Филипините и в предявяването на претенции за газовите находища в близост до индонезийския остров Натуна. Освен това Китай преустанови своята негласна подкрепа на продължителното американско присъствие в Източна Азия и започна активно да му се противопоставя. По сходен начин, макар по време на Студената война Китай тихичко да съветва Япония да засилва военната си мощ, в годините след приключването на Студената война той изразява все по-голямата си тревога от укрепването на военната мощ на Япония. Действайки по класическия модел на регионален хегемон, Китай се опитва да сведе до минимум препятствията по пътя на утвърждаване на регионалното си военно превъзходство.

С редки изключения, какъвто може да се окаже случаят с Южнокитайско море, китайската хегемония в Източна Азия едва ли ще се изрази в разширяване на териториалния контрол чрез непосредствено използване на военна сила. Това обаче вероятно ще означава, че Китай очаква от другите източноазиатски държави в различна степен да сторят следното:

• да подкрепят териториалната цялост на Китай, китайския контрол върху Тибет и Синдзян и присъединяването на Хонконг и Тайван към Китай;

• да се примирят с китайското господство над Южнокитайско море, а вероятно и над Монголия;

• най-общо да поддържат Китай в конфликтите със Запада по въпроси на икономиката, правата на човека, разпространението на въоръженията и др.;

• да приемат китайското военно превъзходство в региона и да се въздържат от придобиването на ядрени оръжия или на конвенционални сили, които биха могли да оспорват това превъзходство;

• да поддържат търговски и инвестиционни мерки, съвместими с китайските интереси и благоприятни за китайското икономическо развитие;

• да се съобразяват с лидерството на Китай при разрешаване на регионални проблеми;

• да бъдат отворени за китайски емигранти;

• да забраняват или потискат в страните си движения, насочени против Китай или китайците;

• да зачитат правата на китайците в своите общества, включително и правото им да поддържат тесни връзки с родственици и с китайските провинции, от които произхождат;

• да се въздържат от военни съюзи и насочени срещу Китай коалиции с други сили;

• да въведат използването на мандаринския китайски като език, допълващ или евентуално изместващ английския в качеството му на „език за най-широко общуване“ в Източна Азия.

Анализаторите сравняват възхода на Китай с възхода на Вилхелмианска Германия като доминираща сила в Европа в края на XIX в. Появата на нови велики сили винаги е в голяма степен дестабилизираща, а ако Китай се реализира като такава сила, това ще превиши значително всички дестабилизиращи явления от втората половина на второто хилядолетие. Както отбелязва през 1994 г. Ли Куан Ю, „мащабите на изместване, което Китай ще причини в света, са такива, че светът ще трябва да търси нов баланс през следващите трийсет или четирийсет години. Не е възможно да си мислим, че това е просто поредният голям играч. Той е най-големият играч в историята на човечеството“. Ако китайското икономическо развитие продължи със същите темпове още едно десетилетие, което е твърде вероятно, и ако Китай запази единството си през периода на борба около политическото наследство, което е твърде вероятно, то тогава източно азиатските страни и светът ще бъдат изправени пред необходимостта да реагират на нарастващо агресивната роля на най-големия играч в историята на човечеството.

Общо взето, държавите могат да реагират на възхода на тази нова велика сила по два възможни начина или чрез комбинация от двата начина. Сами или в коалиция с други държави те могат да се опитат да гарантират собствената си сигурност, като противостоят чрез балансиращи действия срещу нововъзникващата сила за нейното ограничаване и, ако се наложи, да поведат война, за да я разгромят. Алтернативният вариант е държавите да се опитат да се прикачат към възходящата велика сила, приспособявайки се към нея и заемайки вторична или подчинена роля в отношението си към нея с надеждата, че техните най-важни интереси ще бъдат защитени. Или пък държавите могат да се опитат да приложат някаква комбинация от балансиращи действия и прикачване, въпреки че това крие риска от противопоставяне на възходящата сила без никаква закрила срещу нея. Според западната теория на международните отношения балансирането обикновено е пожелателният вариант и всъщност по-често използваният, отколкото прикачването. Както казва Стивън Уолт: „Общо взето, оценката на намеренията би трябвало да подтиква държавите към балансиращи действия. Прикачването е рисковано, тъй като то изисква доверие; оказва се съдействие на съответната доминираща сила с надеждата, че тя ще продължи да бъде добронамерена. По-сигурно е да се предприемат балансиращи действия в случай, че доминиращата сила се окаже агресивна. Освен това съюзяването с по-слабата държава увеличава влиянието на силния играч във възникващата коалиция, тъй като по-слабата страна има по-голяма нужда от подкрепа.“

Анализът на Уолт върху формирането на съюзи в Югоизточна Азия показва, че държавите почти винаги се стремят да водят балансиращи действия срещу външни заплахи. Освен това е общопризнато, че поведението на балансиране е всъщност норма през по-голямата част от модерната европейска история, при което няколко от големите сили са сменяли съюзниците си, за да балансират и да ограничат заплахите, които те са съзирали в лицето на Филип II, Луи XIV, Фридрих Велики, Наполеон, кайзер Вилхелм и Хитлер. Уолт обаче допуска, че някои държави могат да предпочетат прикачването „при известни условия“, а както твърди Рандал Швелер, ревизионистичните държави вероятно ще предпочетат да се прикачат към възходяща световна сила, тъй като са неудовлетворени и се надяват да спечелят от промяната на статуквото. Освен това, както твърди Уолт, прикачването изисква известно доверие в не злонамереността на по-могъщата държава.

В балансиращите действия спрямо съответната сила държавите могат да играят първостепенна или второстепенна роля. Първо, държавата А може да се опита да балансира силата на държавата Б, която тя разглежда като потенциален противник, съюзявайки се с държавите В и Г, развивайки своята собствена военна и друга сила (което вероятно ще дойде до надпревара във въоръжаването) или осъществявайки комбинация от тези средства. В тази ситуация държавите А и Б са първостепенните балансьори помежду си. Второ, държавата А може да не разглежда друга държава като непосредствен противник, но може да има интерес да поддържа баланс на силите между държавите Б и В, защото, ако някоя от тях стане прекалено силна, може да се окаже заплаха за нея. В тази ситуация държавата А действа като второстепенен балансьор по отношение на държавите Б и В, които пък може да са първостепенни балансьори помежду си.

Как биха реагирали държавите по отношение на Китай, ако той започне да се очертава като хегемон в Източна Азия? Несъмнено отговорите на този въпрос ще варират в широка гама. Тъй като Китай определя Съединените щати като свой основен враг, САЩ биха били склонни да действат като първостепенен балансьор и да предотвратят хегемонията на Китай.

Такава роля би била в съзвучие с традиционния американски стремеж да се предотврати доминацията на една – единствена сила в Европа или в Азия. Тази роля вече няма смисъл в Европа, но би могла да е от значение в Азия. Една хлабава федерация в Западна Европа, тясно обвързана със Съединените щати в културно, политическо и икономическо отношение, не би застрашавала американската сигурност. Но обединен, могъщ и агресивен Китай би могъл да представлява такава заплаха. Дали е в интерес на Америка страната да бъде готова за война, ако това е необходимо за предотвратяване хегемонията на Китай в Източна Азия? Ако икономическото развитие на Китай продължи със същите темпове, това би било единственият значим въпрос за сигурността, пред който ще бъдат изправени американските политици в началото на XXI в. Ако Съединените щати наистина искат да ограничат китайската хегемония в Източна Азия, за тази цел те ще трябва да пренасочат съюза си с Япония, подчинявайки го на тази цел, да развият тесни военни връзки с други азиатски държави, да разширят военното си присъствие в Азия и военната сила, която може да бъде използвана там. Ако Съединените щати не пожелаят да се борят срещу китайската хегемония, те ще трябва да се откажат от стремежа си към универсализъм, да се научат да живеят в присъствието на тази хегемония и да се примирят със значително намаляване на възможностите си да формират събитията в далечния тихоокеански регион. И двете линии на поведение са свързани с големи разходи и рискове. Най-голямата опасност е Съединените щати да не съумеят да направят ясен избор и да се впуснат във война с Китай, без внимателно да преценят дали това отговаря на техните национални интереси и без да бъдат подготвени да водят ефективно подобна война.

Теоретически погледнато, Съединените щати биха могли да се опитат да ограничат Китай, като играят второстепенна балансираща роля, ако някоя друга сила се прояви като първостепенен балансьор спрямо Китай. Единствената допустима възможност е Япония, а това би наложило големи промени в японската политика: интензивно превъоръжаване, сдобиване с ядрено оръжие и активно съперничество с Китай за получаване на подкрепата на останалите азиатски сили. Въпреки че Япония вероятно би била склонна да участва в ръководена от САЩ коалиция за ограничаване на Китай, макар това да не е съвсем сигурно, тя едва ли би поела ролята на първостепенен балансьор на Китай. В добавка към това Съединените щати не проявяват особен интерес или склонност да бъдат второстепенна балансираща сила. Като нововъзникнала малка държава те се опитаха да играят тази роля през Наполеоновата епоха, което в крайна сметка ги принуди да водят война срещу Великобритания и Франция. През първата половина на XX в. Съединените щати положиха съвсем минимални усилия да поддържат баланс между европейските и азиатските страни, в резултат от което бяха въвлечени в световни войни за възстановяване на нарушения баланс. В периода на Студената война Съединените щати просто нямаха друг избор, освен да бъдат първостепенен балансьор на Съветския съюз. В този смисъл Съединените щати като велика сила никога не са били второстепенен балансьор.

Превръщането им в такъв предполага изпълнението на много фина, гъвкава, двойствена и дори потайна роля. Това би могло да означава прехвърляне на подкрепа от една към друга страна, отказване на подкрепа и дори противопоставяне на страна, която съгласно американските ценности е права в морално отношение и поддържането на страна, която няма морално право. Дори ако Япония се превърне в първостепенен балансьор на Китай в Азия, способността на Съединените щати да поддържат балансирането са под въпрос. Съединените щати са далеч по-способни да се мобилизират директно срещу една съществуваща заплаха, отколкото да балансират две потенциални заплахи. А в крайна сметка и азиатските държави вероятно са по-склонни да предприемат политика на прикачване, което изключва всякакви усилия за вторично балансиране на Съединените щати.

Доколкото прикачването зависи от доверие, можем да изкажем следните три съждения. Първо, прикачването е в много по-голяма степен вероятно между държави, принадлежащи към една и съща цивилизация или споделящи общи културни характеристики, отколкото между държави, лишени от културна общност. Второ, степените на доверие вероятно ще варират в зависимост от контекста. По-малкият брат ще последва по-големия си брат, когато двамата се бият с други момчета, но когато са си сами вкъщи, е по-малко вероятно той да се доверява на по-големия си брат. Оттук следва, че по-честите взаимодействия между държави от различни цивилизации още повече ще стимулират прикачването в пределите на отделните цивилизации. Трето, склонността към балансиращи действия или към прикачване може да варира при различните цивилизации, тъй като степента на доверие между техните членове е различна. Така например фактът, че в Близкия изток преобладава балансирането, вероятно отразява пословичната липса на доверие в арабската и другите близкоизточни култури.

В допълнение към тези фактори склонността към прикачване или към балансиране се влияе от очакванията и предпочитанията относно разпределението на властта. Европейските общества преминаха през епоха на абсолютизъм, но успяха да избегнат монолитните бюрократични империи или „ориенталския деспотизъм“, характерни за Азия през по-голямата част от нейната история. Феодализмът създава основата за плурализма и за схващането, че известна дисперсия на властта е нещо естествено и желателно. Поради това и на международно равнище балансът на силите се е смятал за нещо естествено и желателно, а на държавниците е било вменявано в дълг да го защитават и поддържат. И когато той е бил под заплаха, е било предприемано балансиращо поведение за възстановяването му. Накратко, европейският модел на международно общество отразява европейския модел на домашно общество.

За разлика от това азиатските бюрократични империи не оставят никакво пространство за социален или политически плурализъм и за разделение на властта. В Китай, в сравнение с Европа, прикачването изглежда далеч по-важно от балансиращото поведение. През 20-те години на XX в., отбелязва Лусиан Пай, „князете отначало се стремят да разберат какво могат да спечелят от идентифицирането си със силата и едва след това преценяват доколко биха имали полза от съюзяването със слабите… за китайските князе постигането на автономия не е цел сама по себе си, каквато тя е в традиционните европейски пресмятания на баланса на силите; те по-скоро основават решенията си на свързване със силата“. В същия дух Ейвъри Голдстийн твърди, че прикачването е характерна черта на политиката в комунистически Китай в периода между 1949 и 1966 г., когато структурите на властта са относително ясни. Когато Културната революция довежда почти до анархия и несигурност по отношение на властта, започва да се налага поведение на балансиране. Може да се предположи, че възстановяването на по-ясно определена структура на властта след 1978 г. възстановява също и прикачването като доминиращ образец на политическо поведение.

В исторически план китайците не разграничават отчетливо вътрешни от международни дела. Тяхната „представа за световен ред не е нищо друго освен следствие от вътрешния китайски ред, а по този начин и разширена проекция на китайската цивилизационна идентичност“, за която се предполага „че ще възпроизведе в по-голям разширяващ се концентричен кръг под формата на правилния космически ред“. Или според думите на Родерик Макфаркуър „традиционният китайски светоглед е отражение на конфуцианската визия за добре изразено йерархично общество.“ Вярвало се е, че чуждестранните монарси и държави са подчинени на Средното царство: „Тъй както няма две слънца на небето, така не може да има двама императори на земята.“ Вследствие на това китайците не се отнасят с разбиране към „много полюсната или дори към многостранната концепция за сигурност.“ Като цяло азиатците желаят да „възприемат йерархия“ в международните отношения, а историята на Източна Азия е лишена от войни за хегемония от европейски тип. Действаща система на равновесие на силите, характерна за Европа, е исторически чужда на Азия. До появата на западните сили в средата на XIX в. източноазиатските международни отношения са синоцентрични, като другите общества са подредени съобразно различни степени на подчинение, сътрудничество или автономия по отношение на Пекин. Конфуцианският идеал за световен ред, разбира се, никога не е бил осъществен на практика. Въпреки това азиатският модел на йерархия на силите в международната политика рязко контрастира с европейския модел на баланс на силите.

Вследствие на тази представа за световния ред китайската склонност към прикачване във вътрешната политика се проявява и в международните отношения. Степента, до която тя формира външната политика на отделните държави, обикновено зависи от това доколко конфуцианската култура е застъпена в тях, както и от техните исторически отношения с Китай. В културно отношение Корея има много общо с Китай, а в исторически план винаги е гравитирала към него. За Сингапур комунистически Китай беше враг по време на Студената война. През 80-те години обаче Сингапур започва да променя позициите си и неговите лидери активно пледират, че Съединените щати и останалите държави следва да се съобразяват с реалностите на китайската мощ. Малайзия, с голямата численост на китайското си население и антизападната нагласа на лидерите си, също силно гравитира към Китай. Тайланд запазва независимостта си през XIX и през XX в., приспособявайки се към европейския и към японския империализъм, а сега не крие намерението си да се приспособи към Китай, като това намерение се подсилва още повече от потенциалната заплаха, която представлява Виетнам за сигурността на страната.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар