// Вие четете...

Истината е в избора

Как се формира стойностния ни свят?

„Причините са у родителите, последствията – у децата.“

Реки от кръв са се пролели във войните,водени в името на една единствена цел – да се убеди огромното мнозинство да повярва в идеите на отделни, често ненормални лидери. Затъването на САЩ в тресавището на Виетнамската война е пример за нежеланието на политиците да се откажат от определи догми, залегнали в техните стойностни светове. Най-опасната и най-безсмислената безспорно е догмата, че независимо дали подкрепят справедливата кауза или не, САЩ не могат да си позволят да загубят нито една война. Днес, малцина от американските граждани споделят тази крайна догма, пък и главно командващите вече много добре съзнават колко е опасно да се тръгва на война, която не е вписана в стойностните светове на повечето от войниците.

Заплахи и емоционално изнудване. Чрез страх и надежда можете да принудите хората да изберат да кажат, да направят или да ви дадат онова, което искате от тях, особено ако така ще спасят живота си. Но подобно поведение продължава само докато трае заплахата или емоционалното изнудване. Това, което не можете да постигнете чрез тези средства на външния контрол, независимо от тяхната сила и достоверност, е да накарате хората да променят представите, вписани в техните стойностни светове. Никой не може да отнеме на човека свободата да контролира собствения си стойностен свят.

Най-добре ще разясним как човешкото същество се научава кои и какви представи да вписва в своя стойностен свят,като започнем с живота на новороденото бебе. През първите няколко седмици от живота си то знае само едно – как се чувства. Когато се чувства добре, бебето през повечето време спи, а като се събуди просто се оглежда наоколо. Когато обаче не се чувства добре – например когато е гладно, – то се подчинява на диктата на гените за оцеляване. Действията и поведението му стават пределно целенасочени, защото е наясно, че трябва да вземе спешни мерки, за да се почувства отново добре. И въпреки че все още разполага единствено с вродения си и доста ограничен репертоар от поведенчески реакции – хленчене, плач, рев, ритане с крака и махане с ръце – бебето незабавно и с все сила ги пуска в действие.

До една две седмици след раждането бебето се научава да разграничава и групира три основни неща – болка, плач и хранене. Това ново познание вече му позволява да използва плача си директно, за да си иска храна, тъй като се чувства добре, когато е нахранено. Скоро бебето опознава сученето и млякото, и осъзнава, че храната идва някъде извън него, че нещого храни и така го кара да се чувства добре. Това същностно за оцеляването познание, което на всичкото отгоре е и много приятно, поставя началото на стойностния свят на нашето пеленаче. Той ще се разширява в синхрон с нарастването на познанията му, но няма да стане прекалено голям, тъй като дори вече пораснало, бебето ще вписва в него само онези хора, неща и убеждения, които му носят удоволствие и го карат да се чувства добре.

След още няколко седмици онова „нещо“, което храни бебето и му помага да се чувства добре, постепенно се превръща в някой, а този някой – в конкретен индивид. Това най-често е майката – първият човек, когото обикновено допускаме в своя стойностен свят. По същото време бебето започва да разбира, че плачът е универсален начин на поведение, който води не само до намаляване на болката и страданието, но често и до пълно щастие. Именно благодарение на неговия плач майката се появява, за да го успокои, а понякога се притичват дори чужди хора. Бебето още не знае какво е щастие, но разбира, че чувството му на задоволство е тясно свързано с хората. На малко по-късен етап именно хората ще го подготвят и ще му помогнат да опознае щастието. И когато това стане, бебето ще започне постепенно да разбира в какво се състои разликата между чувството му, че е добре или чувството му, че е зле, тоест между щастието и нещастието. Тази разлика ще се превърне в негова мотивираща сила през целия му живот.

Когато бебето навърши шест месеца, то вече е осъзнало напълно, че чувството му на ситост и приятно задоволство е тясно свързано с представата за майка му, вписана в неговия стойностен свят. Същевременно обаче то започва и да разбира, че усилията на майка му да удовлетворява все по-нарастващите му лични нужди съвсем не са съвършени. Ако то има например стомашни газове, майка му не може да направи нищо друго, освен да го полюшква и да го потупва по гърба с надеждата, че ще го накара да се оригне. Понякога успява и бебето наистина чувства облекчение, но дори да не стане така, то вече започва да цени, макар и все още смътно това, че майка му винаги полага усилия да му помогне да се чувства по-добре. А същевременно и научава, че има моменти, когато трябва да се оправя само – толкова, колкото може.

Високо положителната оценка на усилията на майката, която винаги се опитва да му помогне, е още една причина за твърдото й присъствие в стойностния свят на детето. Същевременно то започва да разбира, че не е зле да си помогне и само, стига да може, независимо от чудесата, които прави мама. В момента, в който започва да си помага само, то започва да вписва и собствения си портрет в галерията на своя стойностен свят. Така се засаждат първите семенца на личната свобода. Колкото по-често хората, вписани в нашия стойностен свят, ни оставят сами да се оправяме, толкова по-бързо се научаваме да се грижим за себе си.

Когато бебето стане на две годинки, стабилната представа, която е започнало да гради за самото себе си в своя стойностен свят, неочаквано претърпява промяна. Изненадващо за малкото дете, но напълно обяснимо за неговите гени, то започва да изпитва нов вид дискомфорт – иска власт. Към кого да се обърне за отстраняването на този дискомфорт, ако не към родителите си? Нима някой може да му помогне по-добре от тях? Едно малко, често съвсем незначително отклонение от това, което очаква да види в стойностния си свят – да речем играчка, която не е на мястото си – кара бебето да пищи до полуда, независимо от усилията на мама и татко да го успокоят. Някои родители наричат този период „ужасните две годинки“, тъй като децата изпадат в него най-често някъде около тази възраст.

Макар и да не съзнава какво върши, подтиквано от нуждата си от власт детето всъщност иска да провери дали неговите ефективни до този момент поведенчески механизми за упражняване на контрол могат да му служат за отстраняване на абсолютно всички неприятни за него изживявания и да му осигуряват всичко, каквото иска в мига, когато го поиска. Защото именно това е основната цел на всяка власт. Никой не може да я постигне, но на моменти някои бебета почти се докосват до нея. „Защо не проверя какво могат да направят другите за мен, ако ги попритисна?“ сякаш се питат те. И наистина в този период почти всичко, което децата проверяват и изпробват, е свързано с властта. С течение на времето към това постепенно се добавят и елементи от нуждата от свобода, както и от нуждата от удоволствие чрез усвояване на нови познания и забавление. В търсенето на свобода детето може да се втурне да търчи като побесняло из целия супермаркет, а когато майка му го хване и го сложи обратно в количката,, да опищи всичко наоколо. Може изведнъж да се загледа с огромен интерес в някоя книжка в книжарницата – удоволствие от новите познания и забавлението, – а после, ако баща му не я купи – да превърне въпросната книжарница в истински ад. Понякога е съвършено очевидно, че то всъщност не иска нещо конкретно, а просто проверява дали родителите му ще реагират бързо и всеотдайно на неговите желания.

Нуждата от власт. На възраст между две и четири годинки детето открива, че всичко на този свят си има граници. То започва отново да преработва представата за родителите си като за всемогъщи изпълнители на желания, която си е изградило в своя стойностен свят преди пробуждането на нуждата от власт. Детето открива, че родителите му няма да направят за него толкова, колкото желае, но и осъзнава, че въпреки това си струва да ги задържи в своя стойностен свят. В предучилищна възраст то постепенно разбира, че да иска неща, зависещи от други хора, които обаче не желаят или не могат да му ги дадат, е толкова болезнено, че просто не си струва да го прави. Така детето неусетно се научава да не иска чак толкова много и да се съобразява с конкретната ситуация. Тази малка промяна в стойностния му свят си струва усилието, защото му помага да осъзнае какво е възможно и реално, и какво не. По същото време детето изважда от стойностния си свят някои хора, чиито грижи за него са били само временни, и научава нещо много важно – да бъде по-реалистично и по-внимателно по отношение на това кои и какви хора приема там.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар