// Вие четете...

Морал и Православие

Как повечето от нас мислят за собственото си „Аз”?

„Всеки счита своя характер за приятен.“

Как голямата час от нас мислят за собственото си „Аз”?

Да, мнозина от нас са свикнали да мислят за собственото си „Аз“ само доколкото го свързват физически с тялото си. Това е чисто материалистичен подход, тоест на преден план стоят желанията и стремежите за постигане на удоволствия, независимо какви. Не случайно ние научаваме най-първо да изричаме съчетанието „Аз искам” дори не осъзнаваме неговият смисъл, но то ни служи за оправдание и изразява нашата категорична воля. Други мислят за собственото си „Аз“ като за духовно създание, което ръководи тялото и се намира в мозъка, тоест в нашето съзнание. Това отчасти е правилно, но не отговаря изцяло на истината. Само някои съзнават, че човек има „висше Аз“, но за съжаление съвсем малко хора го познават и живеят така както желаят, всъщност това им дава възможност да управляват, да изменят, да формират желанията и мечтите на една цяла общност, че и повече.
Истинското „Аз“ е това, което чувстваме в момента на само вглъбяване и мечтания и когато мислим или казваме на себе си „Аз съм.“ Всеки от нас е усещал истинското „Аз“ в някои моменти от живота си, но едва ли е съзнавал неговото пълно значение, дори със сигурност повечето от нас не се и замисляме върху въпроса ”кой и какъв съм Аз”. Нека всеки си зададе въпроса сам за себе си и ще се увери, че това е най-малко задавания въпрос, но в същото време ние постоянно даваме оценка за другите, при това с голяма категоричност. Но защо ние можем да оценяваме другите, а всъщност не желаем дори да се погледнем в огледалото за да се огледаме що за „птица” сме.
Ако все пак се замислите и се опитате да определите своята същност ще разберете, че нашият модел на поведение отговаря само на нашето „Аз искам”, тоест това ще е и отговора на вашата същност „Аз съм”. Истината за нас самите ще ни даде отговор на въпроса „искам ли да съм такъв, какъвто съм всъщност или не искам?”. Отговорите са два с компромис или без компромис, тоест ако отговорът е с компромис, то това ще е „Да”, ако обаче е без компромис отговорът ще е „Не”.
С какво се налага да правим компромис за да получим отговор „Да” и с какво не бива на правим компромис за да кажем „Не”. Ами човек прави компромис само със собствената си съвест, тоест оценява факти и обстоятелства като приемливи само ако не го засягат лично. Ако обаче открие, че се засягат неговите интереси, той непременно ще приеме отговорът „Не” за правилен. И така, изменяйки нормите за допустимост на модела човек лесно може да се превърне от нормален, тоест от морален в ненормален, имайки в предвид, че човешките пороци са заложени като първични инстинкти. Само моралните норми са над тях, именно те не ни позволяват да превърнем живота си в джунгла, тоест ако не ти, то другият ще е. Затова поставяйки това твърдение, като оправдания на собствената си съвест ние ще приемаме, невъзможното за възможно, не допустимото за допустимо, не моралното за морално, без нравственото за нравствено. Именно в това се състои и скритото управление на масите в дадена общност, всъщност управляваните да приемат модел на поведение, което управляващите всъщност прикриват, тоест те само така изглеждат, но по същество дълбоко в своята същност са много далеко от хората, които отговарят на нормите за човещина. Съвсем на място е и поговорката „Вълкът козината си мени, но нрава никога” тоест на нас ни се предлага овчата кожа, а за тях ще е вълчия нрав и за да ги разберем ще ни трябват човешки морал, а не вълчи.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар