// Вие четете...

Чувства и власт

Как да разбираме Света?

„Където има единство, там има живот.“

Как да разбираме Света?

Всяка една от изброените по-рано парадигми ни предлага различна комбинация от реализъм и икономичност. Всяка си има същевременно своите слабости и ограничения. Бихме могли да ги преодолеем чрез съчетаване на парадигмите и да постулираме например, че светът пребивава едновременно в процес на фрагментация и на интеграция. Двете тенденции наистина съществуват и един по-сложен модел би се приближил повече до реалността в сравнение с по-простия. Така обаче се принася в жертва икономичността в името на реализма и ако отидем по-далеч в тази насока, ще стигнем до отхвърлянето на всички парадигми или теории. Освен това, съчетавайки две взаимно противоречащи си тенденции, „фрагментационно – интеграционният модел“ не е в състояние да покаже при какви обстоятелства ще преобладава едната тенденция и при какви — другата. Предизвикателството е да се изгради парадигма, която да обяснява по-значителните събития и да ни дава възможност по-добре от останалите парадигми да разбираме тенденциите на същото равнище на интелектуална абстракция.
Изброените парадигми са също така несъвместими една с друга. Не е възможно светът едновременно да бъде единен и разделен между Запад и Изток или между Север и Юг. Също толкова малко е възможно националната държава да бъде стабилна основа на международните отношения, ако тя се фрагментира и разкъсва от нестихващи граждански конфликти. Светът е или един, или има два свята, или 184 държави, или пък потенциално почти безкрайно число племена, етнически групи и националности.
Разглеждането на света от гледна точка на седем или осем цивилизации ни помага да избегнем много от тези затруднения. То не принася реалността в жертва на икономичността подобно на парадигмите за единния свят или за двата свята, като същевременно не жертва икономичността за сметка на реалността, което правят етатистката парадигма и парадигмата на хаоса. Подобно разглеждане ни предоставя удобна рамка за разбирането на света, разграничавайки важното от маловажното в умножаващите се конфликти, прогнозирайки бъдещите развития и задавайки ориентир на политиците. Освен това то стъпва върху останалите парадигми и включва техни елементи, като е по-съвместимо с тях, отколкото са те помежду си. Така един цивилизационен подход предполага, че:
• Силите на интеграция в света са реални и тъкмо те пораждат контра процесите на културно себе утвърждаване и на цивилизационно себе осъзнаване;
• В известен смисъл съществуват два свята, но основното различие е между Запада като доминиращата досега цивилизация и всички останали, които имат твърде малко общо помежду си. Накратко, светът е разделен на един западен свят и множество не западни.
• Националните държави са и ще продължат да бъдат най-важните актьори на световната сцена, но техните интереси, форми на сдружаване и конфликти все повече и повече зависят от културни и цивилизационни фактори.
• Светът наистина е анархистичен, гъмжащ от племенни и национални конфликти, но конфликтите, които представляват най-голяма заплаха за стабилността, са конфликтите между държави или групи от различни цивилизации.
По такъв начин цивилизационната парадигма очертава една относително, но не прекомерно проста карта, позволяваща ни да разберем какво става в света в края на XX в. Нито една парадигма обаче не може да бъде истинна завинаги. Моделът за световната политика, очертан от Студената война, беше релевантен и полезен в продължение на четиридесет години, но в края на 80-те беше вече остарял. В даден момент подобна съдба ще постигне и цивилизационната парадигма. За настоящия период обаче тя дава полезен ориентир за разграничаване на важното от маловажното. Така например почти половината от четиридесет и осемте етнически конфликта в света в началото на 1993 г. са между групи, принадлежащи към различни цивилизации. Цивилизационната перспектива би накарала генералния секретар на ООН и държавния секретар на САЩ да концентрират омиротворителните си усилия върху конфликтите, които съдържат потенциал да ескалират в по-мащабни войни.
Парадигмите също така генерират прогнози, а най-сериозното изпитание за валидността и полезността на дадена парадигма е степента, в която изведените от нея прогнози се оказват по-коректни от прогнозите на алтернативни парадигми. Така например, следвайки етатистката парадигма, Джон Миършаймър прогнозира, че „в ситуацията, създадена между Русия и Украйна, назрява конфликт, свързан със защита на националната сигурност. Велики сили, разделени от дълга и незащитена обща граница, като границата между Русия и Украйна, често изпадат в дълбоки противоречия, подхранвани от тревога за сигурността си. Русия и Украйна могат да превъзмогнат тази ситуация и да се научат да живеят в хармония, но би било странно, ако това стане в действителност“. От друга страна, цивилизационният подход отчита тесните, културни, междуличностни и исторически връзки между Русия и Украйна, смесването на руснаци и украинци и в двете държави и съответно се съсредоточава върху цивилизационния разлом, разделящ православната Източна Украйна от униатската Западна Украйна — една отдавна утвърдила се базисна историческа ситуация, която Миършаймър изцяло игнорира, придържайки се към „реалистката“ концепция за държавите като обединени и самоопределящи се единици. Докато етатистката парадигма изтъква възможността за руско – украинска война, цивилизационната парадигма свежда до минимум тази възможност и вместо това подчертава вероятността Украйна да се разцепи на две, разцепление, което по силата на културни фактори вероятно ще бъде много по-бурно от това, което се случи в Чехословакия, но много по-безкръвно от разцеплението в Югославия. Тези различни прогнози на свой ред водят до различни приоритети в политиката. Етатистката прогноза на Миършаймър за евентуална война и за покоряване на Украйна от Русия го кара да подкрепя наличието на ядрени оръжия в Украйна. Цивилизационната парадигма би насърчила сътрудничеството между Русия и Украйна, би подтиквала Украйна да се откаже от своето ядрено въоръжение, би настоявала за значителна икономическа помощ и за други подобни мерки, които да помогнат на Украйна да поддържа своето единство и независимост и би планирала развитието след евентуално разцепление на Украйна.
Много от важните процеси след края на Студената война са съвместими с цивилизационната парадигма и можеха да бъдат прогнозирани от нейна гледна точка. Към тях се отнасят: разпадането на Съветския съюз и на Югославия, войните, водени на техните бивши територии, възходът на религиозния фундаментализъм в целия свят; борбите в рамките на Русия, Турция и Мексико за национална идентичност; интензивността на търговските конфликти между САЩ и Япония; съпротивата на ислямските страни срещу натиска, оказван от САЩ върху Ирак и Либия; усилията на ислямските и конфуцианските държави да се сдобият с ядрени оръжия и със средства да си ги доставят; продължаващата роля на Китай като велика сила „аутсайдер“; консолидирането на новите демократични режими в някои страни, но не и в други; разрастването на надпреварата във въоръжаването в Източна Азия.
Релевантността на цивилизационната парадигма за оформящия се понастоящем свят се илюстрира от съответстващи на тази парадигма събития, случили се в течение на шестмесечен период през 1993 г.:
• продължаването и засилването на сраженията между хървати, мюсюлмани и сърби в бивша Югославия;
• неуспехът на Запада да окаже значима подкрепа на босненските мюсюлмани или да изобличи хърватските зверства по начина, по който изобличаваше безчинствата на сърбите;
• нежеланието на Русия да се присъедини към усилията на останалите членове на Съвета за сигурност да накарат сърбите в Хърватска да се помирят с хърватското правителство, както и предложението на Иран и на други мюсюлмански народи да осигурят 18-хилядна армия на страната на босненските мюсюлмани;
• разгарянето на войната между арменците и азерите, претенциите на Турция и на Иран арменците да прекратят завоевателните си набези, разполагането на турски войски близо до границата с Азербайджан и на ирански войски по самата граница и съответно предупреждението на Русия, че действията на Иран допринасят за „ескалиране на конфликта“ и „го тласкат до опасните граници на интернационализирането му“;
• продължаващите сражения в Централна Азия между руските войски и партизанските отряди на муджахидините;
• конфронтацията по време на Виенската конференция за правата на човека между Запада, предвождан от държавния секретар на САЩ Уорън Кристофър, който осъди „културния релативизъм“, и коалицията на ислямските и конфуцианските държави, които отхвърлиха „западния универсализъм“;
• паралелно извършеното пренасочване на вниманието на военните експерти от Русия и НАТО към „заплахата от Юга“;
• протеклото по несъмнено цивилизационен признак гласуване, определило за столица на Олимпийските игри през 2000 години Сидни, а не Пекин;
• продажбата на ракетни компоненти от Китай на Пакистан, последвалото налагане на санкции срещу Китай от страна на САЩ и конфронтацията между Китай и САЩ по повод на предполагаема доставка на ядрена техника за Иран;
• нарушаването на мораториума и провеждането на ядрени опити от страна на Китай въпреки енергичните протести на САЩ; отказът на Северна Корея да продължи участието си в разговори, засягащи нейната програма за ядрено въоръжаване;
• разкриването на факта, че Държавният департамент на САЩ е водил политика на „двойно сдържане“, насочена както към Иран, така и към Ирак;
• обявяването от страна на Министерството на отбраната на САЩ на нова стратегия за подготовката за участие в два „големи регионални конфликта“ — единия срещу Северна Корея, а другия — срещу Иран или Ирак;
• призивът на президента на Иран за съюзяване с Китай и Индия, „за да можем да имаме последната дума по международните събития“;
• новото законодателство в Германия, драстично ограничаващо приемането на бежанци;
• споразумението между руския президент Борис Елцин и президента на Украйна Леонид Кравчук за уреждането на въпроса с Черноморския флот и на други спорни въпроси;
• бомбардирането на Багдад от САЩ, почти единодушната подкрепа на западните държави и осъждането му от почти всички мюсюлмански страни като нов пример за „двойните стандарти“ на Запада.
• включването на Судан в списъка на терористките държави от страна на САЩ и обвиняването на египетския шейх Омар Абдел Раман и неговите привърженици в организиране на заговор за „упражняване на градски тероризъм срещу Съединените щати“;
• подобряване на перспективите за евентуалното включване на Полша, Унгария, Чешката република и Словакия в НАТО;
• президентските избори в Русия от 1993 г., които показаха, че това е една наистина „разпокъсана“ държава, чийто народ и политически елити се колебаят дали да се присъединят към Запада, или да му се противопоставят.
Подобен списък на събития, демонстриращи релевантността на цивилизационната парадигма, може да бъде съставен за който и да е шестмесечен период в началото на 90-те години.
В първите години на Студената война канадският политик Честър Пиърсън далновидно обърна внимание на виталната сила и на възраждането на не западните общества. „Би било абсурдно — предупреждава той — да си въобразяваме, че новите политически общества, които се раждат на Изток, ще представляват нещо като копия на известните ни общества от Запада. Възраждането на тези древни цивилизации ще приеме нови форми.“ Изтъквайки, че „в продължение на няколко века“ под международни отношения са се разбирали отношенията между европейски държави, той твърди, че „най-сериозните проблеми възникват вече не между държави, принадлежащи към една и съща цивилизация, а между самите цивилизации“. Продължителната би полярност от периода на Студената война отложи настъпването на доловените от Пиърсън процеси. Краят на Студената война освободи културните и цивилизационните сили, забелязани от него през 50-те години, а редица учени и политически наблюдатели вече отчитат и изтъкват новата роля на тези фактори в световната политика. Фернан Бродел проницателно предупреждава: „За всички интересуващи се от съвременния свят, да не говорим за тези, които искат да бъдат действащи лица в него, е важно да знаят как да разпознават върху картата на света съществуващите днес цивилизации, да могат да определят техните граници, техните центрове и периферии, техните територии и въздуха, който хората дишат там, наличните или свързаните с тях общи и специфични форми. Какви катастрофални измествания на перспективите биха могли да се допуснат, ако това не бъде направено!“

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар