// Вие четете...

Роли в живота

Как бе създадена религиозната сектата Джихад.

„От стараха няма спасение.“

Най-страшната на всички времена секта е създадена през 1090 година от човек с широка култура, чувствителен към поезията, любопитен за последните научни открития. Хасан ас-Сабах е роден около 1048 година в град Райи, разположен в непосредствена близост до мястото, къде няколко десетилетия по-късно ще бъде основано градчето Техеран. Бил ли е, както разказва легендата, неразделен другар в младежките години на поета Омар ал-Хайям, също страстен почитател на математиката и астрономията? Не знаем точно. За сметка на това с точност се знаят обстоятелствата, накарали една такава блестяща личност да посвети живота си на създаването на секта.

Когато се ражда Хасан, в мюсюлманска Азия властва шиитското учение, към което се числи и самият той. Сирия принадлежи на египетските Фатимиди, а друга шиитска династия, тази на Буейхидите, контролира Персия и държи в ръцете си абасидския халиф в сърцето на Багдад. Но по време на младостта на Хасан положението се променя коренно. Селджуките, защитници на сунитската права вяра, завземат цялата област. От някога триумфиращо учение шиизмът се превръща в едва търпима и често преследвана доктрина.

Хасан, растящ в средата на религиозни персийци, започва да се бунтува срещу подобно положение. Около 1071 година той решава да се установи в Египет, последен бастион на шиизма. Но онова, което заварва в страната на Нил, не е никак радостно. Старият фатимидски халиф ал-Мустанзир е още по-голяма марионетка от своя абасидски съперник. Той не се осмелява да напуска двореца без разрешението на арменския си везир Бадр ел-Джамали, баща и предшественик на ал-Афдал. В Кайро Хасан попада на мнозина религиозни интегристи, които споделят неговите опасения и искат, подобно на него, да реформират шиитския халифат и да отмъстят на селджуките.

Скоро се създава истинско движение начело с Низар, най-големия син на халифа. Едновременно благочестив и смел, наследникът на Фатимидите не изпитва никакво желание да се отдаде на придворните удоволствия, нито пък да играе ролята на марионетка в ръцете на някой везир. След смъртта на баща си, която не е далеч, той ще го наследи и с помощта на Хасан и другарите си ще осигури нов златен век за шиитите. Разработен е подробен план, чийто главен вдъхновител е Хасан. Персийският поборник ще се установи в центъра на селджукската империя, за да подготви почвата за изтласкване на врага, нещо, което Низар ще предприеме веднага след възкачването си на престола.

Хасан постига повече и от най-смелите мечти, но с методи доста по-различни от тези, които си представя добродетелният Низар. През 1090 година той изненадващо превзема крепостта Аламут, истинско „орлово гнездо“, разположено в планинския масив Елбурс, близо до Каспийско море, в практически недостижим район. Осигурил си по този начин непревзимаемо свещено убежище, Хасан предприема създаването на политическо-религиозна организация, чиято ефикасност и дисциплинираност ще останат ненадминати в цялата история.

Привържениците се групират според своето образователно равнище, довереност и храброст, като се започне от новоприетите и се стигне до Великия учител. Те преминават през интензивни курсове на обучение и физическа подготовка. Любимото оръжие на Хасан за всяване на страх всред враговете е убийството. Членове на сектата са пращани поотделно или по-рядко на групички от по двама-трима със задача да убият дадена личност. Обикновено се преобличат като търговци или аскети, движат се из града, където трябва да бъде извършено престъплението, разучават местата и навиците на жертвата, след което — когато планът бъде готов — нанасят удара си. И ако подготовката се извършва в най-дълбока тайна, то екзекуцията трябва задължително да бъде публична, пред възможно най-голяма тълпа. Ето защо избраното място е джамията, а предпочитаният ден — петък, обикновено по обяд. За Хасан убийството е не просто средство да се отървеш от даден противник, а преди всичко двоен урок, който трябва да бъде даден публично — наказание за убития и героична саможертва за привърженика екзекутор, наричан „федай“, т.е. „командос самоубиец“, защото почти винаги загива на място.

Спокойният начин, по който членовете на сектата са приемали да загинат, е карал мнозина съвременници да мислят, че те са били упоявани с хашиш, откъдето и прозвището им „хашишиюн“ или „хашишин“, дума, която по-късно е преиначена на „асасин“ (убиец) и постепенно е възприета като нарицателно име в много езици. Подобна хипотеза е разбираема, но за всичко, отнасящо се до сектата, действителността е трудно отделима от легендата. Наистина ли Хасан е карал привържениците си да се дрогират, за да им създаде за известно време усещане, че са в рая и да им вдъхне кураж за очакващото ги мъченичество? Или, по прозаично казано, опитвал ли се е да ги привикне към някакво упойващо средство, за да ги държи винаги в подчинение? Или им е давал еуфоризиращо вещество, за да не трепне ръката им по време на убийството? Разчитал ли е главно на сляпата им вяра? Какъвто и да е отговорът, фактът, че съществуват толкова много хипотези, е своеобразна почит към един изключителен организатор, какъвто е бил Хасан.

Успехът му е наистина поразителен. Първото убийство, извършено през 1092 година, две години след основаването на сектата, е само по себе си епопея. По това време Селджукидите са на върха на могъществото си. Основният стълб на империята им, човекът, който в продължение на тридесет години обединява в истинска държава земите, завладени от турските воини, вдъхновителят на възродената сунитска власт и на борбата срещу шиизма, е един стар везир, чието име само по себе си говори за създаденото: Низам ел-Мулк, „Редът на царството“. На 14 октомври 1092 година сподвижник на Хасан го пронизва с кама. След убийството на Низам ел-Мулк, ще отбележи Ибн ал-Атир, държавата се разпадна. И наистина селджукската империя вече никога няма да бъде единна. В историята й ще се редуват не завоевания, а безкрайни войни за наследство. Мисията е изпълнена, би могъл да каже Хасан на другарите си в Египет. Пътят е отворен за завръщането на Фатимидите. На ход е Низар. Но в Кайро въстанието е осуетено. Ал-Афдал, наследил везирството от своя баща през 1094 година, смазва безмилостно приятелите на Низар, който е зазидан жив.

Това поставя Хасан в непредвидено положение. Без да се отказва от възраждането на шиитския халифат, той разбира, че за това ще му трябва време. И променя стратегията си. Като продължава работата си за подкопаване устоите на официалния ислям и религиозните му и политически представители, той се опитва да намери кътче, където да се наложи и създаде собствено владение. А има ли за това по-добра страна от Сирия, разчленена на безброй съперничещи си държавици? Достатъчно е сектата да се вмъкне там, да настрои един град срещу друг и един емир срещу брат му, за да може да оцелее до деня, когато фатимидският халифат ще се пробуди.

Хасан изпраща в Сирия персийски проповедник — един загадъчен „лекар-астролог“, който се установява в Алеп и успява да спечели доверието на Редуан. Сподвижниците започват да прииждат в града, където проповядват учението си и създават свои ядки. За да си запазят приятелството на селджукския цар, те не отказват да му вършат дребни услуги, като например да избият известен брой от политическите му противници. След смъртта на „лекаря-астролог“ през 1103 година, сектата веднага изпраща при Редуан нов персийски съветник, златаря Абу Тахер. Много бързо той се сдобива с още по-голямо влияние от предшественика си. Редуан е подчинен изцяло на волята му и според Камаледдин, нито един алепчанин не може вече да измоли и най-малката благосклонност от монарха или да уреди какъвто и да е административен въпрос, без да мине през някой от многобройните сектанти, внедрени в обкръжението на царя.

Но именно заради могъществото си асасините са ненавиждани. Ибн ал-Хашаб, в частност, непрекъснато настоява на дейността им да бъде сложен край. Той ги обвинява не само заради злоупотребата им с влияние, но главно заради симпатията, която проявяват спрямо западните нашественици. Макар и парадоксално, подобно обвинение не е лишено от основание. При пристигането на кръстоносците, асасините, които едва започват разселването си из Сирия, са наричани „батини“, т.е. хора, принадлежащи на друга вяра, а не на тази, която публично изповядват. Названието показва, че сподвижниците са мюсюлмани само привидно. Шиитите, подобно на Ибн ал-Хашаб, не изпитват никаква симпатия към последователите на Хасан заради скъсването му с фатимидския халифат, който си остава, макар и отслабен, всепризнат защитник на шиизма в арабския свят.

Мразени и преследвани от всички мюсюлмани, асасините следователно не са недоволни, когато виждат да пристига християнска армия, нанасяща разгром след разгром както на селджуките, така и на ал-Афдал, убиеца на Низар. Няма никакво съмнение, че прекалено примирителното поведение на Редуан спрямо западните рицари се е дължало до голяма степен на съветите на „батините“.

В очите на Ибн ал-Хашаб съглашателството между асасини и западняци е равно на предателство. И той действа както спрямо предатели. По време на кланетата, последвали смъртта на Редуан в края на 1113 година, батините са преследвани от улица на улица, от къща на къща. Едни са линчувани от тълпата, а други хвърляни от градските стени. Тогава загиват близо двеста членове на сектата, между които и Абу Тахер, златарят. Все пак, посочва Ибн ал-Каланиси, мнозина успяха да избягат, като намериха убежище при кръстоносците или се пръснаха из страната.

Напразно Ибн ал-Хашаб изтръгва из ръцете на асасините главния им бастион в Сирия, те все още са в зората на удивителния си път. Извлякла поука от провала си, сектата сменя тактиката. Новият пратеник на Хасан в Сирия, персийски проповедник на име Бахрам, решава да преустанови за известно време зрелищните действия и да се върне към усърдната и дискретна работа по организиране и внедряване на сподвижниците:

Бахрам, разказва летописецът от Дамаск, живееше в най-дълбока тайна и в най-голямо уединение, често променяше самоличността си и дрехите, така че се придвижваше из градове и укрепени селища без никой да го заподозре.

Няколко години по-късно той вече разполага с достатъчно мощна мрежа, за да излезе от нелегалност. И съвсем навреме намира отличен покровител на мястото на Редуан:

Един ден, разказва Ибн ал-Каланиси, Бахрам пристигна в Дамаск, където бе много добре приет от атабек Тогтекин от предпазливост заради собственото му злодейство и това на бандата му. Бе му засвидетелствано внимание и му бе оказано бдително покровителство. Вторият човек в сирийската столица, везир Тахир ал-Маздагани, се споразумя с Бахрам, въпреки че не принадлежеше към неговата секта, и му помогна да разпростре навред своята зловредна паяжина.

И така, въпреки смъртта на Хасан ас-Сабах, настъпила в убежището му в Аламут през 1124 година, дейността на асасините се разгаря. Убийството на Ибн ал-Хашаб не е изолиран случай. Година преди това един друг от първите „съпротивленци с тюрбан“ загива под ударите им. Всички летописци надълго и нашироко отбелязват убийството му, защото човекът, оглавил първата демонстрация на недоволство срещу западняшкото нашествие, е станал един от най-големите религиозни авторитети в мюсюлманския свят. От Ирак съобщават, че кадията на кадиите на Багдад, величие на исляма, Абу Саад ал-Харауи бил нападнат от батини в голямата джамия в Хамадан. Те го проболи с ками, след което веднага избягали, без да оставят доказателство или следа и без никой да тръгне да ги преследва, до такава степен бил голям страхът от тях. Престъплението предизвиква силно недоволство в Дамаск, където ал-Харауи е живял дълго. Дейността на асасините поражда нарастваща омраза, особено в религиозните среди. Най-ревностните измежду правоверните живеят с натежало от мъка сърце, но се въздържат да говорят, защото батините избиват онези, които им се противопоставят и поддържат тези, които одобряват заблудата им. Никой вече не се осмелява да ги обвини публично, бил той емир, везир или султан!

Страхът е оправдан. На 26 ноември 1126 година ал-Бурсуки, могъщият господар на Алеп и Мосул, става жертва на свой ред на ужасното отмъщение на асасините:

При все това, учудва се Ибн ал-Каланиси, емирът беше нащрек. Носеше ризница, която не пропускаше нито връх на сабя, нито острие на кама, и се обграждаше с въоръжени до зъби войници. Но неумолимата съдба не може да бъде избягната. Както обикновено, ал-Бурсуки бе отишъл в Голямата джамия на Мосул, за да изпълни петъчното си задължение. Злодейците бяха там, облечени като суфи, и се молеха в един ъгъл, без да предизвикват подозрение. Изведнъж те скочиха върху него и му нанесоха множество удари, но не успяха да пробият ризницата. Когато батините видяха, че камите им са безпомощни срещу емира, един от тях извика: „Удряйте горе, по главата!“ Прободоха гърлото му и го покриха целия с рани. Ал-Бурсуки умря като мъченик, а убийците му бяха осъдени на смърт.

Никога заплахата от асасините не е била толкова силна. Вече не става въпрос за постоянен тормоз, а за истинска проказа, разяждаща арабския свят в момент, когато той се нуждае от цялата си енергия, за да устои срещу западняшкото нашествие. Впрочем поредицата от убийства продължава. Няколко месеца след смъртта на ал-Бурсуки, синът му, възцарил се на престола, е убит на свой ред. По това време в Алеп четирима емири съперници се борят за власт, а Ибн ал-Хашаб вече не е там, за да поддържа поне малко единство. През есента на 1127 година, докато градът тъне в анархия, кръстоносците отново се появяват пред стените му. Антиохия има нов княз, младият син на великия Боемунд, осемнадесет годишен русокос гигант, току-що пристигнал от родината си, за да влезе във владение на семейното наследство. Името му е същото като това на баща му, както и невъздържаният му характер. Алепчани побързват да му заплатят дан, а най-големите пораженци вече виждат в негово лице бъдещия завоевател на града им.

Положението в Дамаск е също така драматично. Атабек Тогтекин, остарял и болен, няма вече никакъв контрол над асасините. Те имат своя собствена въоръжена милиция, управлението е в ръцете им, а везир ал-Маздагани, който им е предан тялом и духом, поддържа тесни контакти с Ерусалим. От своя страна Балдуин II не крие намерението си да увенчае кариерата си с превземането на сирийската столица. Сякаш единствено присъствието на стария Тогтекин все още възпира асасините да предадат града на кръстоносците. Но отсрочката ще бъде кратка. В началото на 1128 година атабекът започва видимо да се топи и се залежава. Интригите край леглото му не спират. След като посочва сина си Бури за наследник, той угасва на 12 февруари. Дамаскчани вече са убедени, че падането на града им е въпрос единствено на време.

Като възкресява век по-късно тази драматична епоха от арабската история, Ибн-ал-Атир справедливо пише:

Със смъртта на Тогтекин изчезна последният човек, способен да противостои на кръстоносците. Те вече бяха в състояние да завладеят цяла Сирия. Но Бог в безкрайната си доброта се смили над мюсюлманите.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар