// Вие четете...

Защита от манипулации

Какъв мъж да бъда?

„Ако не беше баща ти и тебе нямаше да те има.“

Какъв мъж да бъда?

„Жените също не се изказват ясно и открито какви искат да бъдем.“ Тези думи бяха произнесени уж между другото по време на поредната сбирка на мъжката компания, развеселена и леко замаяна от червеното вино. Дотогава господата разговаряха сериозно за мъжа на деветдесетте години, за новото му самосъзнание. Неочакваното „прозрение“ дойде от един иначе самоуверен и горд със себе си 38-годишен химик, женен за учителка, която работеше на половин ден, и баща на две малки деца. Зад това кратко изречение, което скоро бе забравено сред оживения разговор, се крие много от несигурността на днешните мъже и от дискретното желание някой друг да определя живота им. Според мотото: „Кажи ми какъв мъж да бъда, но ми го казвай деликатно.“
Мъжът има твърде малко здрава земя под краката си. Нови изследвания доказват, че объркването на мъжете е стигнало дотам да се проявява вече и във физически оплаквания. Кризата на мъжката идентичност се изражда в болест.
Дилемата за мъжете започна с категоричното отричане на наследената им власт в професията. Още от шестдесетте години жените постоянно и упорито разрушават имиджа на типично мъжкия ръководен стил. Все повече хора, впрочем не само жени, изискват открито премахването на нечувствителния, авторитарен мъжки стил в деловия живот. Изискват замяната му с интегративен, кооперативен, „женски“ стил на общуване.
Жените често могат по-добре. Защото, от една страна, те внасят в бизнеса много от необходимите за този стил на общуване емоционални преживявания от традиционно женската си социализация, а от друга, са се борили дълги години, за да си извоюват действително професионално равноправие. Повечето ръководни позиции са заети от мъже, знае се, че в много браншове жените все още получават по-ниско заплащане за равен труд и че жените, твърдо решени да направят кариера, често се превръщат в безмилостни „по-добри мъже“: ала все повече хора осъзнават и признават, че жените са по-добри менажери, защото им е по-лесно да се вживеят в чувствата на сътрудниците си и умеят да ги мотивират по-добре. Решаващите стимули за по-човешкия професионален свят на бъдещето – мъжете усещат това и се боят от него, – вероятно ще произлязат главно от жените.
Оказва се обаче, че мъжете не са в състояние да направят ответната стъпка и да подобрят отношенията си със семейството. Нищо чудно, защото несигурният днешен мъж, който търси своя модерен идеал, попада в клещи: ако иска да играе с всички женски качества, които си присвоява, трябва да стане едновременно мекушав слабак и кипящ от сили Аполон, мек и нежен домашен котарак и искрящ от очарование светски лъв, чувствителен баща и корав бизнесмен. Хаос от безкрайно разнообразни роли, от конкуриращи се образи на мъже, с които всеки отделен мъж трябва да се пребори.
В тази неловка ситуация жената често оставя мъжа си сам с тревогите му. „Мъжете вече не могат да разчитат на това, че жената ще им осигурява необходимите емоции и постоянно ще ги обгражда с нежни грижи.“ С други думи: мъжът вече не може да очаква, че жената ще свърши цялата работа около изграждането и заздравяването на семейството вместо него. И това, след като жените са предявили претенции за еманципация и са разклатили самочувствието му. Изследванията показват, че все повече жени отказват постоянна връзка, когато мъжете им не са готови да допринесат своята (значителна) част за семейния живот. В съответствие с това днес повечето разводи и раздели започват от жените – те предпочитат да живеят без мъж, отколкото с далечен, постоянно отсъстващ партньор без опора и без ясна позиция.
Партньорският дефицит на мъжа става все по-очевиден. Той е възникнал от противоречието между традиционната социализация на сина, от една страна, и увеличените претенции на модерната жена, от друга. И тъй като лично мотивираната еманципация на мъжете, ако изобщо я има, напредва твърде бавно, днешните мъже често се люшкат без собствена воля и нерешително между добре познатите и все така примамващи предложения за нежни грижи от страна на майките, от една страна, и предизвикателствата на равноправното партньорство, от друга. Повечето мъже показват тенденция към старите удобства. Най-после когато вземат решение да се посветят изцяло и единствено на кариерата си: тогава им е много приятно, че има кой да ги пере, да им отнеме всички всекидневни проблеми, да ги обича. А когато партньорката откаже да играе ролята на грижовната съпруга, която вечно остава на заден план – те имат своята мила майчица, която на драго сърце се вмества в отредената й роля. Така че добронамерените усилия на майките не водят доникъде – те само пречат на мъжете да си изградят желаната идентичност. В крайна сметка новият образ на еманципирания мъж остава пасивен, в най-истинския смисъл на думата „реакционер“.
Вместо да участват по-интензивно във „вътрешния“ свят на семейството, повечето мъже се задълбочават в работата си. Тази тенденция за бягство във „външния свят“ на офисите и залите за заседания не отдавна беше описана от професора по социология Валтер Холщайн: „Всички изследвания от последните години показват: мъжете са твърдо убедени, че щастието на живота им зависи от успехите в професията. Работата е най-важното средство, което запазва и наново утвърждава мъжката идентичност.“
Леки признаци на надежда за подобряване се наблюдават през последните години: за поколението на съзряващите мъже еманципацията вече не е признание само на думи. Те сериозно са се заели да избягнат онова, което наблюдават у шефовете си и възрастните колеги: че по пътя към върха професията се е развила в единственото пространство за идентификация и е ограничила до крайност „същинския“ живот с партньорката, децата и удовлетворяващия приятелски кръг. Който работи по 15 или 16 часа на ден, и това продължително време, има много беден живот. Семейство, приятелство, всичко е занемарено.
Движението „По-малко доходи, повече радост“ (да приемем, че може да се живее и с по-малко доходи, но с повече радост от живота) вероятно не е само краткотрайно модно явление. Можем да се надяваме, че то е началото на края на съсредоточените изцяло в професията си мъже. Дори по-възрастните са заразени от идеите му. Все повече увредени от работа мъже се събират в групи за само помощ и търсят начини да излязат от затворения кръг, в който са попаднали.
Семинарите „Диви мъже“, които произхождат от САЩ, вече станаха популярни и в Германия. Врели и кипели в професионалния живот мъже се събират на групи и прекарват заедно една или две приключенски седмици в гората, като предприемат различни неща заедно. Пълзят, бият барабан, ръмжат като диви животни. Даже опасността да станат смешни не ги плаши, защото са на мнение, че по този начин се връщат към мъжките си корени. Много наблюдатели смятат подобни спектакли по-скоро за нарцистична проява на взиране в себе си, отколкото за ефективна и преди всичко смислена форма на самоосъзнаване. Все пак това е начало, даже ако външните хора го възприемат като детинщина.
Разбира се, за мъжете е много по-важно да научат как биха могли да се откажат от властта, влиянието и преувеличеното честолюбие. За повечето от тях все още е изключително трудно да приемат, че загубата на отговорност в професията може да означава печалба в личния живот. Защото отхвърлянето на част от професионалната отговорност освобождава пространство за другите, занемарявани досега потребности.
Мъжете, които се интересуват сериозно от разширяването на своя хоризонт, които се осведомяват при шефовете си дали не биха могли да минат на непълен работен ден или да си вземат отпуск по бащинство, станат все повече, но почти никой не проявява разбиране към тях. По правило работодателите все още желаят да ограничат пълния мъжки ангажимент върху работата, макар че проформа често се осведомяват за благото на семейството. В крайна сметка те и без това си имат твърде много работа с жените, които могат да забременеят и да отсъстват дълго време.
Но и жените не реагират само с въодушевление на нечестолюбивите мъже. Вярно е, че повечето от тях желаят да имат у дома истински партньор и активен, присъстващ баща на общите деца. От друга страна обаче, след многото години на борба между жените се разпространява умора от равноправието. Отскоро се забелязва, че все повече жени се колебаят между завоюваната претенция за равноправно професионално развитие и „старата“, също така напрягаща целодневна заетост на майка и домакиня. При двугодишен отпуск по майчинство кариерата неминуемо страда – отсъствието от работа трудно може да бъде наваксано. Ако пък жената вземе решение да се посвети изцяло на професията си, тя се страхува, че ще пропусне най-интересните години от живота на децата си, че няма да преживее истински майчинството. Който иска и двете, трябва да прави компромиси и отклонения – но изследванията показват, че именно тези жени са доволни.
Много трудно е за един съвременен човек да отговори по подобаващ начин на всички модерни обществени претенции, все едно дали е мъж или жена. Синдромът „Burn-out“ наблюдаван досега предимно у 40-годишни мъже, днес засяга също така болезнено и жените, които се опитват да правят всичко едновременно и оптимално: професия, партньорство, домакинство и деца. Това вкарва жените във водовъртеж от емоционално бързане, който ги изхвърля на брега изтощени до смърт.
Да бъдеш едновременно майка и работеща жена е поне толкова напрегнато, колкото да бъдеш едновременно ангажиран баща и да печелиш пари. Във всеки случай жените имат значителна преднина в това отношение, защото си пробиват път към типично мъжките области много по-отдавна, отколкото мъжете, които едва сега започват да проникват в традиционно женски области като домакинство и изграждане на партньорство.
В едно неотдавнашно изследване подавляващото мнозинство от жените (86%) отговорят, че с удоволствие биха работили допълнително, без да престават да се грижат за децата и домакинството. От друга страна обаче 57% намират, че в конфликта между семейството и професията има много истина. Знак за трудно преодолимото двойно натоварване: 62% от жените, заемащи висши менажерски постове, нямат деца.
Затова немалко жени, преживели трудностите и изтощението на съвместяването между домакинството и професията, се връщат облекчено към стария модел на съществуване. Въпреки квотите в политиката и икономиката: квотата на жените, които след полученото образование, следването и кратката професионална кариера се връщат без съпротива към традиционната си роля на майка и възпитателка и най-късно след раждането на едно дете остават завинаги вкъщи, се увеличава непрекъснато. Без да вдигат много шум, поради което обществото така и не ги забелязва, твърде много жени се отказват от уморителните изисквания на вечното бързане между семейството, децата и професионалното ежедневие и се прибират вкъщи.
Но има и жени, които са се впуснали напълно съзнателно в това лавиране между фронтовете и са се научили да се справят. От една страна, те искат да участват във външния живот и да се отнасят към тях като към мъже, от друга страна обаче, позволяват друг да печели парите и изискват класическо ухажване. И тъй като мъжете все още не са намерили модела на поведение, който би им подхождал, жените продължават да ги шантажират и манипулират. Те не знаят, но и не се замислят как биха могли да отговорят на двойните претенции. Твърде малко мъже издържат на предизвикателството. Повечето предпочитат партньорките, минали вече през движението за еманципация, да дефинират новата им мъжественост, вместо те сами да тръгнат да я търсят и извоюват.
Социализацията им, която почти винаги е доминирана от майката, не може да им помогне. Дори напротив: майките отново и отново им напомнят колко просто и удобно може да бъде разпределението на ролите – стига само да позволяват да ги глезят и едновременно с това да останат под постоянно попечителство. Защото и днешните мъже искат най-много и двете: както внимателна партньорка, която им вдъхва кураж при проблеми във фирмата, която мълчаливо им глади ризите и след вечеря отвежда някъде лудуващите деца, за да не притесняват умореното татенце, така и самоуверена, модерна партньорка, която могат гордо да покажат пред приятелите си, която има равни права с тях и умее да ги отстоява.
Затова много от мъжете предпочитат да си кротуват и избягват да вземат ясно становище, когато разглезващите майки ги манипулират отдясно, а изискващите партньорки – отляво. Най-приятно би им било, ако двете жени решат конфликта, който всъщност засяга само тях, за благото на мъжа и в негова изгода – разбира се, без неприятни ограничения, без загуба на достойнство пред приятели и колеги.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар