// Вие четете...

Чувства и власт

Какво се случва когато се намесят чувствата?

„Ако мъжът е умен, и жената е послушна.“

Какво се случва когато се намесят чувствата?

Нека да видим какво се случва, когато се намеси чувството за собственост в между личностните ни отношения с най-близките ни. Мнозина от нас са дълбоко убедени, че ние притежаваме или трябва да притежаваме своите съпрузи, деца, ученици и служители. Почти всеки от нас мисли, че има правото да упражнява контрол върху жена си и децата си защото счита, че те са негова собственост. Същите са и разсъжденията ни по отношение на останалите групи хора с които имаме взаимоотношения. Ако моделът ни на мислене е в посока, че ги притежаваме ние ще упражняваме своята власт над тях и ще изискваме да ни се подчиняват, както им отнемаме правото на свободен избор. И ако пък ние сме подчинени на някого по една или друга причина, тоест зависими, съвсем логично е да му се подчиняваме, независимо от това дали го желаем или не.
Всичко това е в резултат на силното влияние на чувството за собственост върху между личностните ни връзки. Когато живеем с убеждението, че притежаваме хората, ние без колебание ги принуждаваме да вършат това, което искаме. С приятелите си обаче се държим по-различно, защото приемаме, че тях не ги притежаваме, а и те не ни притежават нас. В такъв случай можем да определим приятелството, като загриженост за човека до нас без да имаме чувството за собственост върху него и в същото време нямаме усещането, че ни притежават, именно това ни носи свободата, а оттук идва и нашето щастие. В резултат на това ние ще имаме прекрасни взаимоотношения с приятелите си, но въпросът е, защо тези с които сме избрали да изживеем живота си бързо ги превръщаме в своя собственост?
Напълно на подсъзнателно ниво, без реално да мислим за собственост (или по-скоро за притежание), повечето от нас разделят света на две групи. В първата влизат хората, които притежаваме или се стремим да притежаваме, като любими, брачни партньори, деца и подчинени служители. Втората група хората са тези, които нито притежаваме, нито се стремим да притежаваме. Обикновено тази група е значително по-голяма и тя се състои от добри приятели, шефове с влияние над нас и огромна част от непознати.
Нека да потърсим отговора на въпроса, защо отношението ни към първата група хора е като към собственост, а към другата е по-различно? Ами да се вгледаме в отношението си към хората от втората група, тоест към нашите добри приятели, нашите началници и повечето непознати и да го сравним с държанието си към нашите близки и роднини. Става ясно, че всеки от нас много добре знае, защо не бива да притиска своя шеф или добрия си приятел. Всеки знае, защо не бива да го прави, а още по-малко да се държи по този начин с непознати, които могат да реагират по неприемлив за нас начин.
Има много въпроси които чакат отговор, като например, защо всъщност не можем да си живеем спокойно, оставяйки и другите да живеят също така на спокойствие? Защо не използваме златното правило „не прави това, което не искаш другите да правят на теб“? Защо продължаваме да притискаме или да изнудваме емоционално другите да вършат онова, което те не искат?
Преди да отговорим на тези въпроси нека да погледнем на някои основни положения на модела на нагласа за външен контрол. Да се опитаме да разберем в какво точно вярват болшинството от нас. Ами най-кратко казано в убеждението да използваме традиционните модели на нагласа в ежедневния си живот.
1. Трябва да вдигам слушалката на звънящ телефон, да отварям вратата, на която се звъни, да спирам на червена светлина на светофара и да върша още безброй неща под диктата на някакъв прост външен сигнал.
2. Мога да принуждавам хората да вършат това, което искам от тях, дори против волята им. Други хора пък могат да упражняват контрол над мен, над моите мисли, чувства и действия.
3. Имам право, дори съм морално задължен да подигравам, порицавам, заплашвам или наказвам всеки, който не върши това, което му казвам. И обратно, имам право да възнаграждавам онези, които ми се подчиняват.
Тези три най-широко разпространени убеждения лежат в основата на модела на нагласа за външен контрол, който на практика управлява отношенията в различните общности, така наречените правила и норми за поведение.
В какво всъщност ние сме убедени и най-вече какво представляват те? При първото от тях телефонният звън или всеки друг механичен сигнал е проява на външния контрол, на която откликват повечето от нас. При второто, контролът е от страна на човек, който изисква от нас или ни принуждава да извършим нещо. А според третото, което е и най-разрушително, съпрузи, родители и началниците са твърдо убедени, че те не само имат правото, но и са длъжни да заплашват, наказват, порицават или изнудват онези, които отказват да им се подчиняват и не приемат налагането на тяхната влас. Те не желаят и не искат да приемат, че изпълнението на чуждите изисквания е в техен собствен интерес и „за тяхно добро“.
Въпросът е какво ни мотивира все пак да изпълним принудата? Ясно е, че когато вършим нещо, което ни се нарежда отвън, ние го правим, защото сме избрали да постъпим така въз основа на информацията, с която разполагаме, тоест изборът е в зависимост от базата данни която ни е заложена още с началото на нашия живот.
Всяко решение да извършим каквото и да е действие ще е плод на нашия избор, а той ще зависи от моделите на поведение с които нашата база данни разполага. Но ние вече сме разглеждали въпросите за мотивацията при избора на модела на поведение, че е необходимо и достатъчно условие да намерим оправдание на собствената си съвест за онова което сме избрали да направим, при това е без значение дали ние самите или някой друг го иска от нас.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар