// Вие четете...

Нестандартни размишления

Какво е Дзен?

„Пръстенът няма край, а глупакът – начало.“

Той е и загадъчен, и същевременно напълно ясен. Успява да ти каже и да те накара да почувстваш толкова много неща само с една обикновена дума, само с едно изречение. Дзен е едно прекрасно изкуство в което всички са всичко. Ако кажем, че учителя е четката, а ученикът – платното, това няма да е вярно, защото учителя е същото, което е и ученика, той е и четката, и платното, и боите… Тук е мястото да дадем възможност на учението Дзен да даде най-точното определение за себе си, тоест Дзен за самия Дзен.

“Един монах се обърнал към Джао-джоу:

Аз съм съвсем нов в манастира, моля дайте ми наставления.

Изяде ли си оризовата каша? – попитал Джао-джоу.

Да – отвърнал монахът.

Тогава иди си измий паничката – казал Джао-джоу. “

Дзен мондо.

За тези, които ще попитат “Какво означава това?”, ще кажем, че на подобен въпрос в един дзен будистки храм, наставника би Ви отговорил с “удар с тоягата”. Питате “Но защо?”, тогава наставника би Ви отговорил по същия начин.

Въпреки, че Дзен възхищава, има нещо което може да ни изуми. Това нещо е например “Роза е роза е роза е роза”. Тези фрази изглеждат много глупави, тъй като всички вярваме, че “масата не е само маса, дървото не е само дърво, цветето не е само цвете – напротив, те са много повече”.

Всичко това ни кара да се замислим и то може да продължи докато един ден всичко ни става напълно ясно. Това не може да бъде видяно, то може да бъде усетено, защото то може да се усети само с цялото ни същество и видяно с цялата ни душа. В един миг ще видим и усетим толкова много неща и ще разберем, колко е просто всичко. Тук думите на Сузуки звучат много на място: “За дзен кръга си е кръг, квадрата е квадрат, но в същото време квадрата е кръг, а кръга е квадрат”. За да не оставяме в неведение и отегчение ще трябва да кажем, че за Дзен всичко е всичко и всичко е нищо. Казано с други думи розата е само роза и нищо повече, но същевременно е и всичко останало.

Дзен е способността да гледаш просто на нещата. Той говори просто и сякаш ние сме тези, които не могат да повярват, че всичко е толкова просто и се стремим да го усложним. Не може да се каже, че Дзен е способността да не мислиш. Той е способността да мислиш в точния момент, но най-вече е способността да чувстваш. Ясно е, че не е с онова чувство, посредством което изпитваме любов, тъга, радост. Той е чувството, че чувстваш, тоест да почувстваш розата, тревата, росата, дъгата, но да я почувстваш именно, като чувство.

Ако се запитаме, как се чувства едно чувство, ами най-просто казано – чувствено. Изглежда ни сложно и неразбираемо? Да така е, но това е така, защото ни се казва да чувстваме, а ние мислим. Трудно е да бъде разбрано или измислено чувството. Можем само да мислим, че чувстваме, но това не е самото чувство, даже това въобще не е чувство, но в същото време можем да чувстваме това, което мислим, тоест да го чувстваме истински.

Всичко може да бъде почувствано, но не всичко може да бъде измислено. Чувстваме най-вече чувствата си. Чувстваме мислите си, но не трябва да измисляме чувствата си! Не трябва да потискаме чувствата си, не трябва да потискаме емоциите си. Ние трябва да чувстваме и осъзнаваме чувствата си, както да осъзнаваме и причините за появата им.

Каква е целта на Дзен? Ако трябва да го кажем с “езика на Запада” ще кажем, че Дзен е процес на себе опознаване, себе осъзнаване, като разликата е, че на Запад това се постига чрез мислене, а на Изток чрез чувстване.

Целта на Дзен е само опознаването. В Дзен всеки е способен “да стигне до края”. Всеки човек трябва да избере в какво да вярва, а именно в това, че човек не е способен да се самоопознае напълно или в това, че “няма невъзможни неща”. Като говорим за избор не се има в предвид да избираме между мисълта и чувствата. Тук става въпрос всеки да си избере в какво да вярва. Най-вероятно всеки човек може да постигне чудеса, ако използва и мислите, и чувствата си. За съжаление на думи изглежда по-лесно, отколкото е в действителност.

Много от нас се осланят или на мислите или на чувствата си в определен момент. Рядко се случва да мислим и да чувстваме едновременно и по тази причина, поясняваме в разговорите си, кое от двете говори. Казвайки “мисля, че…”, показваме, че в случая мислим, а не чувстваме, същото важи и в обратната ситуация – “чувствам, че…”. Ако в дадена ситуация се вгледаме в чувствата и мислите си ще видим, че мислите са напълно противоположни на чувствата и обратно. Но това е само на пръв поглед, ако се вгледаме внимателно ще забележим, че са почти еднакви. Отново трябва да кажем, че в мисленето няма нищо лошо, но ако бъдем внимателни ще забележим, че чрез мисловния процес не се достига до нещо ново, а само още повече се объркваме. Ясно е, че това е само знак и че това не е начина.

Мисленето, както всички знаем е сложно изкуство. То трябва да се прилага в точно и само в определени моменти, а не във всеки един момент, както обикновено се случва. Всъщност способността да чувстваме и способността да мислим са видове таланти, които трябва да се развиват. И както всеки талант, те се развиват най-добре в ранната детска възраст, колкото повече човек става част от обществото, толкова повече обществото му влияе. Това влияние се превръща в нещо, като преграда за развитието на талантите, особено на тези таланти, като мислене и чувстване, които са заложени у всеки един от нас. Интересното тук е, че тези общи за всички хора таланти се нуждаят от индивидуално развитие, те не се развиват с чужда помощ, а само със собствени сили. Всяка помощ е до голяма степен излишна, защото всеки е способен сам да развие таланта в себе си.

У малкото дете се наблюдава съвсем ясно всичко, и чувства, и мисли. Те са в синхрон и то усеща този синхрон, затова децата са безгрижни, защото обществото още не им е поставило границите в които те трябва да изградят живота си. Малко по-малко обаче училището ни вкарва рязко в тези граници и плановете на детето от “Аз, като порасна ще стана ……”, изчезват и на тяхно място се появява “Мисля, да кандидатствам в …..”. Изненадващо е, но колко бързо детето подрежда живота си според системата. Такова дете, което се замисля за бъдещето си в крак със системата ние наричаме амбициозно, трудолюбиво и т.н., а ако някое дете не желае да учи, то за нас е глупаво, не схватливо и с провалено бъдеще.

Никой не смее да се опълчи срещу тази система. Става ясно, че всички ни чака едно и също – раждаме се, учим, създаваме семейство, работим, умираме. Какво ли би станало, ако оставим детето само да изяви желание да учи без да му натрапваме образованието… Да, звучи ужасяващо, но не трябва да забравяме, че когато човек печели, не знае какво губи.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар