// Вие четете...

Управлението

Какво е виртуална икономика?

„Стопанството на длъжника е като пробита лодка.“

Нематериални активи“ или производство на стоки „от въздуха“. Днес бизнесът активно и целенасочено се е заел да конструира нови „нематериални активи“, а, главно, формиране на тяхната „пазарна стойност“. Това вече се отнася към сферата на „виртуалната икономика“: „стойността“ се ражда не в сферата на материалното производство, а в болното съзнание на човека. За това активно се използува реклама, разработват се специални технологии за управление на съзнанието на хората, създават се най-сложни методики на оценка на новите видове активи. Ето какво пише за процеса на формиране на търсене у потребителя на нематериалните блага във вида на търговски марки и фирмени знаци известният американо – еврейски изследовател Джереми Рифкин: „… рекламните агентства на концерните с помощта на съвременните комуникативни технологии приеха ролята на учредители на традиции и устоите на нравствеността! Такива учредители са били, например, църквите, училищата, социалните общества и учрежденията на културата. Придобиването на стоков знак пренася купувача в измислен свят; у него се появява впечатление, че той фактически споделя с другите смисъл и значения, които са измисляни от дизайнерите“.

В активите на много „напредничави“ западни компании на такава „виртуална стойност“ днес се пада по-голям дял, отколкото на основните фондове. Така, в активите на компанията „Кока Кола“ този дял към края на миналото десетилетие (1999 г.) е бил 96%! Посочената компания е рекордьорка по абсолютна величина на стойността на своята търговска марка — 77,5 млрд. дол. Тази цифра е по-голяма от обема на БВП на такива страни, като Чили или Филипините.

След Кока Кола се нареждат следните корпорации (в скобки са дадени стойностните оценки в млрд. дол.): „Майкрософт“ — (70.2), „Ай Би Ем“ — (53,2), „Интел“ — (39,0), „Нокиа“ — (38,5), „Дженерал електрик“ — (38,1), „Форд“ — (36,4), „Дисни“ — (33,6), „МакДоналдс“ — (27,9). Така, преди да идете да хапнете в ресторанта на МакДоналдс, помислете дали сте готови да дадете една трета от парите си не за самите бургери или кафе, а за рекламата, която позволява да се „надуват“ активите на тази международна корпорация.

Впрочем, бизнесът с търговските марки днес е излязъл извън пределите на производството на битови стоки, услуги и търговия. Той все по-активно обхваща и финансовата сектор, в това число и банковия бизнес.

По данни на лондонското списание „Банкер“, през 2009 г. (по време на кризата) търговската марка на британската банка HSBC е оценявана на 25,4 млрд. дол. (19% от общата пазарна капитализация на банката), американската Bank of America — 21,0 млрд. дол. (30%), американската Wells Fargo — 74,5 млрд. дол. (13%). На някои финансово банкови учреждения делът на марката в пазарната капитализация достига две пети (American Express, Barclays).

Така днес в теорията за кредита, изложен в нашите учебници, трябва да нанесем корекции: банковия процент — това не е само заплащане за „въздържание“ или „риск“, но още заплащане за търговска марка. Та нали, когато получи кредит, например в Ротшилдовата британска HSBC, клиентът не просто решава финансовите си проблеми, но и още повишава своя рейтинг. Тоест долар на кредит от HSBC, съгласно теорията за пазарния либерализъм, е равен на два или три долара, получени от някаква търговска банка в Урюпинск. Особено отчитайки, че грижовните рейтингови агенции ще се постараят да дадат на банката в Урюпинск ниска или даже отрицателна стойност на марката.

Кредити в „обществото на потреблението“. На „фронта“ на борбата за кредитно закопаване на физическите лица най-важни методи се явяват: ипотечните кредити, кредитите за придобиване на автомобили и други дълготрайни стоки, кредитите за обучение, кредитните карти и т.н.

Чековите книжки, пластмасовите карти, потребителските кредити — са „изобретения“, измислени с цел да направят човека потребител, не на стоки и услуги, а преди всичко на „пари“ — „продукта“ произвеждан от лихварите. За тези „изобретения“ ние няма да говорим по-обстойно, тъй като те са добре описани в учебниците по „икономика“. Много често това описание се съпровожда от коментари, че тези инструменти на кредита представляват „сериозен принос към прогреса на човечеството“.

Ще се спрем на „изобретението“ на банките наречено ипотечни кредити, които започнали да се използуват от началото на миналото столетие. Това „изобретение“ е „мина със забавено действие“, която периодически се взривява ту в една, ту в друга държава. Преди две години тя се взриви в Америка (така наречената криза на ипотечното кредитиране) и даде тласък на началото на световната криза. Това „изобретение“ до скоро се подаваше от СМИ и „професионалните икономисти“ като способ за решаване на „жилищния проблем“ в условията на „пазарна икономика“. В действителност, това е изключително важен способ за нарастване на дълговата пирамида в „икономиката“ и решаване от лихварите на свои егоистични проблеми. До началото на 20-ти век жилищния проблем се е решавал с други, доста по-прости, понятни и безопасни за простия човек способи.

Да дадем думата на съвременния английски икономист (без кавички) М. Рауботъм, който през миналото десетилетие за ипотечните кредити е писал следното:

„Поради големите суми, въвлечени в оборота, ипотеката играе жизнено важна роля в осигуряването на съвременната пазарна икономика с пари. Жилищата се явяват най-скъпата стока от потребителската кошница, и те, следователно, се явяват онези стоки, за които недостига на пари за купуването им е най-чувствителен и видим. По тази причина ипотеката във висша степен е ефективна за създаване и предлагане на пазара на пари за останалата икономика. Жилищните ипотеки създават голямо количество пари, а погасяването им се разтяга на доста години. Това означава, че се създават голямо количество пари, които ще осигуряват икономиката в продължение на дълго време. Парите, създадени от ипотеката, циркулират в икономиката, предоставяйки средство за обмен, което позволява да се осъществява покупка и продажба на по евтини стоки и услуги. С други думи, ипотеката «покрива» до определена степен иманентния недостатък на парите и по такъв начин служи в качеството на парично предлагане за останалата икономика. По такъв начин, дългосрочната имуществена ипотека играе основна роля във финансовата икономика, базираща се на дълга…“.

При това се създава само илюзия, че ипотечните кредити решават жилищния проблем. За това, как се оформя тази илюзия, същият Рауботъм обяснява давайки за пример родната си страна — Великобритания: „Ние се провъзгласяваме за демократично общество, базиращо се на правото на собственост, но опита показва съвършено друго. През 1963 г. около 3 млн. къщи са ипотекирани (тоест оставени в залог). Към 1996 г. броя на обектите на собственост намиращи в ипотека, се е увеличило до 11 млн., което се равнявало на 45% от всички жилищни сгради в страната. Понякога казват, че благодарение на ипотеката все повече хора стават собственици на жилища. Но това не е така! Тези жилища се намират в залог, и Вие не притежавате жилище, което е обект на ипотека…“

Фактите и цифрите от САЩ, Германия, някои други страни от западна Европа и Япония, които Рауботъм дава в своята книга, показват, че извън Великобритания задлъжнялостта по ипотеки е още по-драматична, и за никакво „общество на собствениците“ не може да се говори. Той отбелязва общата тенденция: по-голямата част от жилищния фонд е заложена, тоест обикновените хора се явяват не собственици, а само ползватели, при това с увеличаваща се задлъжнялост до толкова, че чак им трябва повече от един живот за да се издължат.

Така, през периода 1970–1980 г. дялът на жилищния фонд намиращ се в залог, в Германия е нараснал от 46 на 57%; в Дания от 1965 до 1980 г. — от 71 на 88%. Що се отнася до Япония, то там „сроковете на ипотеките са станали толкова разтеглени, че да завършат погасяването на дълга се пада на наследниците и роднините на длъжника“.

Някои експерти до ден днешен се учудват: как така американското правителство е „проспало“ приближаването на ипотечната криза през 2007 г.? Та нали ситуацията е била крайно напрегната още поне десет години преди това.

Както отбелязва М. Рауботъм, изследването, публикувано през 1997 г. от една водеща федерална кредитна организация, показало, че „сумата на непогасените ипотечни задължения в САЩ възлиза на 4,2 трлн. дол., тоест имало удвояване за последните десет години“.

Приведените от автора цифри хвърлят истинска светлина над финансовото положение на американците, които през целия свой живот са принудени да работят за лихварите, предавайки това тежко задължение на своите деца и внуци. В САЩ постоянно се стимулира повишаване на потребителските настроения посредством натрапване на кредити за покупка не само на жилища, но и други стоки за дълготрайна употреба. Следователно, значителна част от физическото имущество на американците физически лица може да разглеждаме като намиращо се у тях за ползуване, но не като тяхна собственост.

Какво означават тези тенденции? Те означават само това, че американският гражданин окончателно е попаднал в „дълговия капан“: той няма с какво да се разплати с кредиторите, тъй като няма спестявания, а дълговете му по отношение на доходите продължават да нарастват. По време на управлението на президента Рейгън в САЩ, се провеждаше политика на тъй наречената „рейгъномика“. Правели се опити да се съкрати дефицита на федералния бюджет, а това означавало, че щели да намалеят издаваните облигации на съкровищницата, предлагани на паричния пазар. За да компенсират намаляването на държавните заемания, паричните власти на САЩ започнали всячески да стимулират потребителското кредитиране. Наистина, част от парите, които получавал американеца, той насочвал не на покупка на кола, а на фондовия пазар. Не без помощта на лихварите средностатистическият американец от „потребител“ започнал да се превръща в „спекулант“, или „играч“. Затова трябва да уточним: американското общество е не само „общество на потребителите“, но и „общество на спекулациите“.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар