// Вие четете...

Нестандартни размишления

Каква е човешката природа?

„Изключението потвърждава правилото.“

За да се пристъпи към обсъждане на този въпрос е необходимо най-напред да се разгледа духовната криза, преживявана от човека на Запада в нашата решаваща историческа епоха.

Докато изумителна част от живеещите на Запад може би не чувстват кризата на западната култура, защото повечето от хората никога, даже и в най-критичните ситуации не си дават сметка за кризата. В крайна сметка измежду малък брой критични интелигентни наблюдатели съществува съгласие относно наличието в природата на криза. Те я описват като болест, умъртвяване на живота, автоматизация на човека, отчуждаването ни от нас самите, от другите хора и от природата.

Човекът следва рационализма до тази точка до която рационализма се обръща в ирационалност. От времето на Декарт, човека все повече откъсвал своите мисли от чувствата си, само мисълта се смятала за разумна, афектите по своята природа били ирационални. Разсъдъкът взел контрол над природата и производството на все по-голям брой вещи станало основна цел на съществуването. В този процес индивида превърнал себе си във вещ, собствеността придобила по-голямо значение от живота, модуса да „имаш” взел връх над модуса да „бъдеш”.

В началото на Западната култура, както в Гръцката, така и в други западни традиции считали за цел на живота съвършенството на човека. Съвременният модерен човек е зает с усъвършенстване на вещите, с разбирането на това, как можем да ги направим още по-добри. Западният човек се намира в състояние на шизоидна неспособност да преживее афектите и точно за това е тревожен, депресиран и отчаян. Все още той се кълне да служи на щастието, индивидуализма и инициативата, но в действителност е лишен от всякакви цели. Попитай те го, защо живее, каква е целта на неговите усилия и той ще се учуди. Един може да каже, че живее за семейството си или за другите, втори ще каже – „за да получи удоволствията на живота”, трети – „за да прави пари”, но всъщност никой не знае, защо живее. В края на краищата никой от тях няма друга цел, освен желанието да избяга от опасността и самотата.

Разбира се, църквите сега са много повече, откогато и да било, религиозните книги стават бестселъри, за Бог говорят все повече и повече хора. Но всъщност такова изповядване на религията само прикрива материалистичната и нерелигиозна позиция и ако се вземе предвид идеологическата реакция, причинена от усещането за опасност и конформизъм, тоест следва се тенденцията от XIX век, която Ницше е формулирал като „Бог е мъртъв”. Истинска религиозност тук няма.

Ако се погледне от определен ъгъл откъсването от теистичните идеи на XIX век беше значително постижение. Обективността се превърна в интерес на епохата. Земята спря да бъде център на Вселената, човекът загуби водещата си роля в творението, ролята на същество, което Бог е предопределил да властва над всички други същества. Използвайки този нов принцип на обективността при изследването на скритите мотивации на поведението на човека, Фройд открил, че вярата във всемогъщия и всезнаещ Бог се корени в безпомощността на човешкото съществуване. Това е безпомощността у хората и те се опитват да я победят с помощта на вярата в помагащите им баща и майка, представени от Бог на небесата.

Фройд видял, че човек може сам да спаси себе си. Учението на великите учени, любовта и помощта на родителите, приятелите и любимите са способни да му помогнат, но само в случай, че той сам реши да приеме зова на битието и отвърне с цялата си сила и сърце. Човека изоставя илюзорния образ на Бог, като баща – помощник, но в същото време се отрича и от всичките истински цели на великите хуманистични религии: преодоляването на ограниченията на егоистичния Аз, достиженията на любовта, обективността, смиреността и почитане на живота, при което целта на живота се оказва самия живот, и човека се превръща в това което потенциално е.

Такива са целите на големите религии на Запада, както са същевременно и на големите религии на Изтока. Въпреки това Изтока не бил обременен с понятието за трансцедентния баща – спасител, което е намерило израз в стремежите на монотеистичните религии. Таоизма и Будизма превъзхождат религиите на Запада по рационалност и реализъм, те гледат на човека обективно и реалистично, не позволявайки на нищо, с изключение на „пробудените”, да ги ръководи и да разкрива възможността за него, да ги следва в този вътрешен капацитет за пробуждане и просветление, който е заложен във всеки човек.

Именно тук се крие причината за това, че религиозната идея на Изтока, Таоизма и Будизма, сливащи се в дзен будизъм са станали днес така значими за Запада. Дзен будизма помага на човека да намери отговора на екзистенциалните си въпроси, този отговор се състои главно в това, какво дава юдео – християнската традиция, но без да противоречи на рационалността, реализма, независимостта – главните, ценните постижения на модерния човек. Парадоксалния образ на източната религиозна мисъл съответства повече на рационалното мислене на Запада, отколкото самата западна религиозна мисъл.

Какъв въпрос поставя пред нас живота? Първият подход към определението на благоденствието е следния: Това е битието, което е в съгласие с природата на човека. Ако разгледаме не чисто формално това твърдение, то тогава възниква въпроса: Какво е това битие, което е съгласно с условията на човешкото съществуване? Кои са тези условия?

Човешкото съществуване поставя пред нас много въпроси. Човекът е захвърлен в този свят независимо от волята му. В противоположност на животното, което е неделимо от инстинктите, „вградените” механизми за адаптация към околната среда и живее напълно в рамките на природата, човека няма подобен инстинктивен механизъм. Той е длъжен да изживее своя живот, а живота да бъде изживян от него. Човекът е в природата в това време и излиза от нея. В него надделява самоосъзнаването, той осъзнава себе си, като отделено същество, което го кара да се чувства нетърпимо самотен, изгубен, безсилен.

Самият факт на неговото раждане поставя проблем. В момента на раждането на човека, живота му задава въпрос и той е длъжен да му даде отговор, и да продължи да дава такъв във всеки един момент от съществуването си. Не чрез ума, не чрез тялото, той трябва да отговори сам, да отговори личността, мислеща и мечтаеща, която спи и яде, плаче и се смее, – цялостният човек.

И така, какъв въпрос поставя пред него живота? Той може да бъде формулиран по следния начин: Как да преодолее страданието, затвореността, срамът породен от преживяването на самотното битие? Как да намери единство със самия себе си, с другите, с природата? Човекът трябва да намери някакъв отговор и даже да е безумен, преодолявайки ужаса на отделеността от света, живеейки в собствената си черупка.

Въпросът винаги е един и същ, отговорите могат да бъдат различни, но по същество са намалени до два. Единия се заключава в преодоляване на отделеността и постигане на единство с помощта на регресия до състояние, което съществува до събуждане на самоосъзнаването, до неговото раждане. Другият отговор се заключава в пълното раждане, развитие на самоосъзнаването, на разума, способността за любов, тоест до излизане от предела на собствения егоцентризъм, достигане до нова хармония и ново единение със света.

Говорейки за раждането на човека се има в предвид физиологическия акт случващ се след приблизително девет месеца след зачатието. Не трябва да се преоценява значимостта на такова раждане. Седмица след появяването на бебето на бял свят по много важни черти, то е по-сходно с плода в утробата на майката, отколкото възрастен мъж или жена. Уникално по рода си е прерязването на пъпната връв, бебето пристъпва към първия си акт – дишането. Целият този начин на откъсване от първичните връзки е възможен дотолкова, доколкото се съпровожда от оригинална дейност.

Раждането не е единичен акт, а процес. Целта на живота е пълното раждане. Трагично е, че повечето хора умират без да са се родили. Да живееш означава да се раждаш ежеминутно. Смъртта настъпва с края на раждането. Физиологически нашата клетъчна система живее постоянно в процеса на постоянно възраждане. Психологически по-голямата част от нас в някакъв момент прекратяват процеса на раждането. Някои основно са мъртвородени, те живеят физиологически, докато душевната им цел е завръщане в лоното, в земята, в мъртвата тъмнина. Те са безумни или почти безумни. Много други отиват по пътя на живота по-нататък, но те не са в състояние да прережат пъпната връв, те са симбиотично привързани към майката, бащата, семейството, расата, държавата, статуса, парите, боговете и т. н. Те никога не стават самите себе си, защото никога не се раждат изцяло.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар