„Доброто дело даром не пропада. Добродетелта стои по средата, далече от крайностите.“

Руско – турската война 1877-1878 година по политически цели за руския царизъм се явявала завоевателна и несправедлива. Също такава несправедлива се явявала тази война и по целите, които се поставяли пред нея от правителството на турския султан, стремящ се към запазване на своето иго над славянските народи на Балканския полуостров. Но в същото това време войната се явявала справедлива и прогресивна по цели, поставени в нея от руския народ, желаещ освобождението на българите от турското иго.

По своите обективни резултати освобождението на българския народ и създаването на независима българска държава, което се съчетавало и със социалното освобождаване на българското селячество от игото на турските помешчици – войната 1877-1878 година се явявала справедлива и прогресивна. Освобождението от руските войски на българския народ от турско иго укрепило тяхната традиционна дружба, породило у българския народ чувство на гореща признателност, благодарност и любов към руския народ.

Резултатите от войната 1877-1878 година показали несъстоятелността на царизма във военно и дипломатическо отношение и още повече съдействали за отслабване положението на царизма в страната. Буржоазните либерали се опитвали да използват това отслабване, за да изтъргуват от царизма конституция. Революционните народници, преоценявайки отслабването на царизма, разчитали да се справят с него с един усилен терор. Такова било вътрешното състояние на страната, във връзка с огромните човешки жертви и материални лишения (войната струвала на царска Русия един и половина милиарда рубли), което породило нарастване на нова революционна ситуация.

За султанска Турция резултатите от войната основно се свеждали до това, че тя окончателно стояла на пътя за превръщане в полуколония на чуждестранни държави.

Притежавайки огромни военни възможности, царска Русия не могла да ги използва напълно.

Висшия и старшия команден състав на руската армия, изостанал и реакционен, основно още бил с наученото в николаевската школа, в голямата си част спирал подготовката на армията за война, а в нейния ход създавал за руските войски крайно не изгодни условия за борба с неприятеля. Сред висшето и старшото руско командване имало, разбира се, и изключения. Войната издигнала такива напредничави генерали и офицери, като Милютин, Обручев, Лазерев, Тегукасов, редица началници на дивизии, бригади, полкове, роти.

Имало е достижения и при руския генералитет, представляващи значителен принос във военното изкуство. Такъв бил например, стратегическия план на Обручев за нанасяне на главния удар на Балканите при обхода на четириъгълника от турски крепости с разделянето на предназначените за това сили на армия за нахлуване и на армия за осигуряване. Тази идея била изключително плодотворна и породила за в бъдеще подражание – достатъчно е да се съпостави с плана за обход на френските крепости през Белгия. Стратегически правилно е било предложението на Милютин по плана за действие след Втория и Трети Плевен. Блестяща стратегическа идея била заложена от Милютин и Обручев в плана за окончателното зимно настъпление зад Балкана.

Но осъществяването на тези идеи не било толкова лесно, наложило се безуспешно, дълго време да се води борба с изостаналостта и бездарността на царското главно командване и по-голямата част от висшия царски генералитет. Това обстоятелство не давало възможност да се оцени стратегията на висшето царско командване във войната 1877-1878 година, като напредничава. Такова било примерно положението и в областта на тактиката на крупните съединения.

Иначе в руската армия се развивали тактиката на частите и подразделенията. Много от младите офицери получили образование в реформираните военно учебни заведения, за които било свойствено за относително широка и много по-дълбока подготовка към изискванията на бойните действия. Това в значителна степен способствало за компенсиране на недостатъците на официалната тактика и за създаването на нова.

Във войната 1877-1878 година руските войски първи в света се срещнали със съвършено нови бойни условия.

По силата на исторически сложили се условия турските войски от различните видове на бой, особено развили отбраната в укрепления. По време на военните стълкновения през 60-70-те години турските войски приели на въоръжения оръжия, зареждащи се през патронник, запознали се с неговите свойства и с действията при отбрана в укрития. Ниското ниво на стрелковото обучение на турската пехота заставило турското командване да компенсира недостатъците в подготовката с количеството куршуми. За това, първо, укрепленията се създавали така че да може да се води бой от значително количество стрелци, и второ, огънят се водел така че настъпващия да се намира достатъчно дълго под въздействието на огъня на отбраняващите се. Първото се достигало с устройството на много редова оръжейна отбрана на редута и заделяне на части от стрелци в прилежащите към редута траншеи, второто – избора на мястото за укрепленията с такъв разчет, че от всички страни да се обикаля по възможност с равна и открита местност, която да не създава значителни мъртви пространства и да не предоставя укритие на настъпващите войски за цялата далечина да действие на оръжейния огън на отбраната, започвайки от 1800-2500 крачки. Огънят се водел с пределна честота на изстрели; в резултат цялата площ около укрепленията малко или много равномерно се покрива от куршуми, при което, в зависимост от подготовката и моралното състояние на бойците, най-гъсто се покривала с куршуми площта на далечни и средни дистанции с оръжеен огън. Всичко това изисквало огромен, за това време, разход на патрони.

За успешното преодоляване на турската отбрана от руските войски се изисквало основно да преустроят своята тактика за настъпление. Престрояването ставало за сметка на намаляване на загубите на пехотата при настъпление, започвайки от дистанция на далечния оръжеен огън и с подобряване на самата организация на настъплението. Намаляването на загубите на войските от настъпващата пехота се достигнало по два пътя: от една страна, приемането на разчленение по фронта и в дълбочина на строя и бойния ред, а също и прилагането на целесъобразни способи за тяхното придвижване на средни и далечни дистанции на оръжейния огън на отбраната; от друга страна, с огнево потискане на неприятелската пехота. Нито към едното, нито към другото руската пехота до войната в достатъчна степен не е била подготвена. По същия начин стояли нещата и в руската артилерия.

Още при първия случай на сблъсък с турската отбрана се видели удачните действия на руската пехота и артилерия, вземайки своето начало в напредничавите примери на подготовка в мирно време и в инициативата на войнишките маси и на техните напредничави началници, редови офицери. Но бил нужен кървав опит от неудачите при трите обсади на Плевен и огромните загуби под Горен Дъбник и Телиш, за да бъдат новите прийоми на настъпление – новия строй и боен ред, способи за тяхното придвижване и водене на огън – да получат широко признание. Но и тогава, когато войската вече широко прилагала тези нови прийоми, висшето царско командване не се опитвали да оглавят инициативата на низините, теоретически да я обобщи и в разработен вид да я внедри във войската.

Независимо от това, към края на втория и на третия етап на войната в болшинството от руските пехотни части навлязло прилагането на новите способи за настъпление (веригата като основа на бойния ред на пехотата, започвайки от далечни дистанции на оръжейния огън на отбраната; „тънкия” строй на резерва; разчленяването в дълбочина на бойния ред; прибежки от далечни разстояния от укритие към укритие; прилагане в настъплението на силен оръжеен огън, започвайки от далечни дистанции, в съчетание с прибежки; усилване на подготовката за атака с оръжеен огън в съчетание с припълзяване; натрупване преди атака и т.н.) В артилерията използването на нови методи на водене на огън при настъпление (обединяване на управлението на огъня от един началник, масиран и флангов огъня, поддържане на настъплението на пехотата с огневи вал) намерило ярко изражение в редица случаи. Но трябва да се отбележи, че към края на войната преустройването на тактиката на артилерията по различни причини била по-малко изразена, отколкото преустройството на настъпателната тактика на пехотата.

Организацията на настъпателния бой на крупни съединения в началото на войната е стояла при руските войски, за редки изключения, на недостатъчно високо ниво.

Особено лоша била организацията на настъпателния бой на крупните съединения при Плевен под Горен Дъбник и при първия бой при Телиш на Балканския полуостров. Детайлното разузнаване, задължително при настъпление към укрепилия се противник, често отсъствало; към укрепленията настъпвали също така, както и при насрещен бой. Организацията на взаимодействието на отделните групи от настъпващите войски, а също от различни родов войски била в болшинството случаи слаба; почти до края на войната цялата тежест на настъпления бой падала върху пехотата.

Много често маньовъра по фланг и в тил, маньовъра на резерва и маньовъра на огъня били или недостатъчни даже във възможните за това времеви предели, или въобще отсъствал. Управлението на войските при настъпление често било неточно, объркано както при поставянето на първоначалните задачи, така и при ориентирането и поставянето на допълнителни задачи в хода на боя. Информацията от долу нагоре основно била удовлетворителна, но от горе на долу или била недостатъчна, или въобще отсъствала. Връзката далеч не винаги била организирана безупречно. Имало е случаи, когато управлението на войските в хода на настъпателния бой от време на време като чели напълно прекъсвала.

В периода на войната тези недостатъци в една или друга степен били преодолявани, но много от тях имали място до самия край на войната; достатъчно е да си спомним организацията на настъплението и управлението на войските от страна на Гурко и Радецки при преминаване на Балкана през зимата и след преминаването. Недостатъците в организацията на настъплението от страна на висшето командване в много случаи се компенсирали от разумните инициативи на частните началници.

Дейността на редовите руски началници и войници дали по време на войната 1877-1878 година изключително много ценен материал за преустройване и създаване на нови напредничави тактики и организации за настъпление.

Но висшето руско командване не съумяло да закрепи тези достижения на руския опит от войната в последните устави, където имало запазени много отживели прийоми за настъплението; така, в руския строеви устав от 1881 година „останала невъзможната за изпълнение форма на атака: настъпление в крачка, от дистанция 150-200 крачки, с барабанен бой”. От това се възползвали чуждестранните армии, безостатъчно копирали напредничавия руски опит, въвеждайки го в своите устави.

По отношение на тактиката разновидностите на настъпателния бой руския опит от войната както положителен, така и отрицателен също дал не малко ценен материал.

В областта на използване на обхода много положително дали малките боеве от първите месеци на войната и нейния последен етап.

Блестящ пример на обкръжение се явява второто авлиар-аладжинското сражение; точност и целеустременост на плана за това сражение, доброто взаимодействие на родовете войски и отделните части в бойния ред оставили далече назад всичко това, което дала в това отношение войната 1870-1871 година.

Успешното форсиране от руските войски на такава крупна речна преграда като Дунав, дало много богати изводи за организацията на действие от подобен род за в бъдеще, отколкото форсирането на реките от западно европейските армии.

Нощното настъпление на Дунавската армия при Кашик Байр и Караагач се явяват образци на трудно и успешно решаване на задачите по организацията и провеждането на бой от подобен род в условията на използване на нарезно и зареждащо се през патронник оръжие. Настъпателните действия в планините на Дунавската армия в редица случаи се явяват образцови по замисъл и по способа на изпълнение; изводите от опита от тези руски настъпателни боеве дали много ценно за развитие на планинската тактика и за дълго запазили своята действена сила.

Настъпателните боеве в крепостната война блестящо били проведени от руснаците при щурма на Карса.

В сравнение с настъплението руския опит в тактиката при отбрана се явява значително по-малко ценна.

Успехите на руската отбрана на Шипка и на Източния фронт по протежение на първия и в началото на втория етап на войната в значителна степен се обяснявали не от резултатите на пълководческото ръководство на Радецки, на цесаревича Александър и т.н., а с правилната инициатива за действия на частните началници и с доблестта на руските армейски низини. В руските войски лошо стояли нещата както с използването на полевите укрепления, Така и с организацията на огъня в отбрана. Често успеха на руската отбрана се достигал при недостатъчна огнева подготовка на контра атаките, където главна роля играел щикът и безподобното майсторство на руския войник в неговото владеене.

Само, в края на втория етап от войната, сражението под Мечка е дало редица образци от примери за водене на отбрана.

В тези условия, в които се намирала руската армия във войната 1877-1878 година тя не е могла да даде повече нито в смисъл на достижения на военни успехи, нито в смисъл на внасяне на ценен принос във военното изкуство, тъй като на пътя на този прогрес стоял реакционния царизъм.