// Вие четете...

История на българите

Истинските намерения на царя.

ОдринКойто се сражава с врагове, сключили съюз, той не побеждава.“

Истинските намерения на царя.

Примирието е подписано на 20 ноември 1912 г. в гр. Чаталджа и на 3 януари 1913 г. в Лондон започват преговорите за мир под „надзора“ на посланиците на „европейския концерт“.
Съюзниците поискват територията до линията Мидия-Родосто. Турците (вероятно подтикнати от определени велики сили) са съгласни само за автономия на Македония и нищо от Одринска Тракия. Великите сили уверяват, че с такива условия разговори не може да има и затова посъветват Цариград да отстъпи Одрин. Българският цар обаче има твърдото намерение да владее контрола върху Проливите и затова не приема линията Енос-Мидия, а иска линията Родосто-Мидия. В такъв случай Дарданелите, а и Мраморно море ще бъдат под контрола на България. Обладан от тази мисъл Фердинанд I изтъква настойчивото си желание Родосто (Текирдаг) да се включи в българските граници, обяснявайки дори това пред посланиците на великите сили с някакъв свой далечен прадед, рицар-кръстоносец, паднал за правата християнска вяра при Родосто. От същия романтично-сантиментален характер е и настояването му за включване на остров Самотраки в територията на България, поради желанието си след тази победоносна за християнския свят война да изгради в древен стил дворец на върха на острова. За всеки политик обаче са ясни истинските намерения на българския цар – Родосто и о. Самотраки са ключовите позиции за контрол на Проливите.
На 10 януари 1913 г. младо турският комитет извършва в Цариград военен преврат и отхвърля всички приети от предходното правителство на Кямил паша договорености. На 21 януари военните действия започват отново. Опитът на турската Галиполска армия да се яви в тила на българските войски при Чаталджа, да деблокира обсадата на Одрин, както и опитът за турски десант при Шаркьой, след кървави сражения при Булаир, са провалени.
При така стеклата се обстановка, победоносното приключване на войната зависи само от превземането на Одринската крепост, а след това евентуално от втора атака на Чаталджа.
На 12 март 1913 г. от 3 ч. сутринта започва гигантската операция за щурмуване на една от най-добре осигурените европейски крепости. Използвайки цялата мощ на пехотата и артилерията, преодолявайки огромни телени заграждения, минни ями и отбранителни съоръжения, настъпващите войски в грохота на непрекъснат бой продължил цели 24 часа, успяват при разсъмване на 13 март да завладеят ключовия форт Айвазбаба, след което е сломена и съпротивата на останалата отбрана. Одрин е превзет. Шукри паша предава сабята си и заедно с това в плен са взети 14 паши, 2000 офицери, 60 000 подофицери и войници, 16 бойни знамена и 600 оръдия.
Приключила доблестно задачата си, Втора българска армия се насочва към Чаталджанските позиции, които, атакувани с нови сили и тежка артилерия, вероятно няма да могат да издържат. Имайки предвид реалната възможност на българската армия, великите сили сега не се оставят да бъдат неми свидетели на това, което може да настъпи. Те налагат незабавно спиране на огъня на 1 април и подновяване преговорите за мир в Лондон. Съюзниците на България, имайки намерения да се утвърдят в заетите български земи, необосновано протакат преговорите в английската столица. На 30 май с енергичната намеса на британския министър на външните работи сър Едуард Грей, договорът най-сетне е подписан.
Тъкмо по това време, подготвеният още от средата на февруари (когато българските войски проливат кръвта си за сломяване на Одринската крепост) таен договор между Гърция и Сърбия за подялба на българските земи в Македония, е бил също така парафиран. С това фактически подло се унищожава Балканският съюз. Провинение, в което именно България по-късно ще бъде обвинена пред света.
Лондонският договор утвърждава, че Турция се лишава от земите западно от линията Енос-Мидия. Великите сили поемат задължението по определяне границата на Албания и разпределението на беломорските острови, но не поемат никакво задължение по разпределение на освободените територии между балканските съюзници.
Съвсем ясно е, че Гърция и Сърбия, зад гърба на понасящата основната тежест на войната България, разкъсват още по-жестоко българската народност в Македония и присвояват вековни български земи.
Веднага след подписването на Лондонския договор става ясно, че официално е подписан противобългарски договор между Сърбия и Гърция. Започват провокационни престрелки между сръбски и гръцки войски от една страна, и български от друга, на мястото на тяхното съприкосновение. При гр. Нигрита и река Злетовска се стига до истински сражения, предизвикани умишлено от сръбски и гръцки части. Сондажите в Петербург показват, че императорът всерусийски Николай II има намерение да предложи някои отстъпки от страна на България от „безспорната зона“. Става известно, че и сръбската и гръцката армия са в пълна бойна готовност.
Каквито и спекулации да се правят от определени среди с „16 юни“, от достъпните досега документи е ясно – при сложилите се обстоятелства и неискреното поведение на Петербург (а и на другите велики сили) по поетите задължения на руския цар като арбитър, войната между съюзниците е била неминуема. Въпросът е бил да се изчака тяхното нападение, което щеше да ни осигури определени морални преимущества. Военните ни специалисти обаче са били на мнение, че такова изчакване ще се окаже пагубно. Изпреварването в неминуемата схватка е давало според тях реални преимущества. Нямало е също така никакви гаранции, че след започването на войната от страна на съюзниците срещу България, Румъния и Турция щяха да запазят коректна сдържаност. Напротив, държанието и на двете страни по време на Лондонските преговори говорят недвусмислено, че дори и при благоприятно за България развитие на нещата те ще търсят териториални компенсации. По-важното е друго. Пропусната е все пак възможност за по-настойчив опит за преговори и евентуално сключване на съюзен договор с Румъния и Турция веднага след подписване на Лондонския договор и постъпилите сведения на разузнаването, че Гърция и Сърбия са сключили антибългарски съюз (иначе идеята лансирана от Вилхелм II за съюзен договор само с Турция не е задоволителна за България, тъй като няма къде конкретно да се реализира турската военна помощ, освен да премине през България).
Най-после няма никаква гаранция, че някоя от великите сили в непосредствена близост с Балканите – Русия, Австро-унгария или Италия – би се намесила в защита на справедливата българска кауза. Преди всичко поради реалната опасност при намеса на която и да е от великите сили в конфликта да избухне Европейска война, за която Тройният съюз, а още по-малко Съглашението, не са били готови.
Фаталната дата „16 юни“ обаче (както и всяко по-неблагоприятно събитие в съвременната ни история) се приписва от тенденциозни историографи единствено и само на цар Фердинанд, лансирайки го дори като становище на широката общественост.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар