// Вие четете...

Чувства и власт

Истината за разпадането на Югославия.

„Хубаво е да си господар, слуга можеш да станеш, когато поискаш.“

Бивша Югославия е арена на най-сложната, объркана и всеобхватна поредица от войни по линията на разлома в началото на 90-те години на XX в. На първо ниво в Хърватска правителството на страната и хърватите се сражават срещу хърватските сърби, а в Босна и Херцеговина босненското правителство се бие срещу босненските сърби и босненските хървати, които пък се бият помежду си. На второ ниво сръбското правителство апелира за изграждането на „Велика Сърбия“, подпомагайки босненските и хърватските сърби, а хърватското правителство се стреми към „Велика Хърватска“ и подкрепя босненските хървати. На трето ниво масираната цивилизационна подкрепа включва Германия, Австрия, Ватикана, други европейски католически държави и групи и по-късно Съединените щати — в полза на Хърватска; Русия, Гърция и други православни страни стоят зад Сърбия; а Иран, Саудитска Арабия, Турция, Либия, Ислямисткият интернационал и ислямските страни като цяло са на страната на босненските мюсюлмани. Те получават помощ и от Съединените щати — една истинска цивилизационна аномалия в иначе универсалния модел, съгласно който родственици подпомагат родственици. Хърватската диаспора в Германия и босненската диаспора в Турция подкрепят своите отечества. Във всяка от трите страни на конфликта особено активни са църквите и религиозните групи. Най-малко действията на германското, турското, руското и американското правителство са значително повлияни от групите за натиск и от общественото мнение в тези общества.

Подкрепата от вторични и третични участници е от основно значение за хода на войната, а наложените от тях ограничения изиграха решителна роля за преустановяването й. Хърватското и сръбското правителство доставят оръжие, хранителни припаси, предоставят убежище, понякога и войски на своите сънародници, сражаващи се в други републики. Сърби, хървати и мюсюлмани получават значителна помощ от своите родственици по цивилизация извън бивша Югославия под формата на пари, оръжия, хранителни припаси, доброволци, военно обучение и политическа и дипломатическа подкрепа. Сърбите и хърватите от първото ниво са особено крайни в своя национализъм, непримирими в исканията си и неумолими в преследване на целите си. Хърватското и сръбското правителство, които са участници от второ ниво, отначало енергично подкрепят своите родственици от първо ниво, но после техните собствени по-широки интереси ги принуждават да играят повече посредническа и възпираща роля. По същия начин третичните участници — Русия, Германия и Америка — подлагат на натиск подкрепяните от тях правителства от второто ниво да бъдат въздържани и да търсят компромиси.

Разпадането на Югославия започва през 1991 г., когато Словения и Хърватска поставят въпроса за своята независимост и апелират към западноевропейските държави за подкрепа.

Реакцията на Запада се дефинира от Германия, а реакцията на Германия е до голяма степен повлияна от католическата връзка. Правителството в Бон е под систематичния натиск на германската католическа църква, на коалиционния си партньор — Християнския социален съюз в Бавария, както и на „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“ и на други медии.

Баварските медии в частност изиграват решаваща роля за възбуждане на обществени настроения за признаването на новите държави. „Баварската телевизия — отбелязва Флора Луис, — която е под силното влияние на консервативното баварско правителство и на особено активната баварска католическа църква, тясно обвързана с църквата в Хърватска, предостави телевизионни репортажи за цяла Германия, когато войната (със сърбите) се разгоря с пълна сила. Начинът на отразяване на събитията бе твърде едностранчив.“ Германското правителство се колебае дали да признае независимите държави, но под натиска на обществеността в страната то няма кой знае какъв избор. „Признаването на независимостта на Хърватска в Германия бе наложено от общественото мнение, а не бе инициатива на правителството.“ Германия оказа натиск върху Европейския съюз да признае независимостта на Хърватска и на Словения и постигайки споразумение със страните – членки в този дух, призна двете държави, преди Съюзът да направи това през декември 1991 г. „През цялото времетраене на конфликта — отбелязва един немски изследовател през 1995 г. — Бон разглежда Хърватска с нейния лидер Франьо Туджман като протеже на германската външна политика. Независимо от дразнещо ексцентричното поведение на Туджман той можеше да разчита на твърдата подкрепа на Германия.“

Австрия и Италия незабавно признаха двете нови държави, а скоро след това същото направиха и останалите западни държави, включително и Съединените щати. Ватиканът също изигра централна роля в тази ситуация. Папата обяви Хърватска за „крепостния вал на (западното) християнство“ и побърза да признае двете държави преди Европейския съюз. По този начин Ватиканът се превърна в пристрастна страна в конфликта, което имаше своите последици през 1994 г., когато папата планира посещения в трите републики. Съпротивата на сръбската православна църква осуети посещението му в Белград, а нежеланието на сърбите да гарантират сигурността му предизвика отменяне на посещението му в Сараево. Той обаче отиде в Загреб да отдаде почит на кардинал Алойзие Септинац, който бе свързан с фашисткия хърватски режим по време на Втората световна война, преследвал и избивал сърби, цигани и евреи.

След като осигури признаването на независимостта си от Запада, Хърватска започна да развива военните си сили независимо от ембаргото, наложено от ООН през септември 1991 г. върху всички бивши югославски републики. Към Хърватска потекоха оръжия от европейските католически държави — Германия, Полша и Унгария, както и от латиноамерикански страни — Панама, Чили и Боливия. Когато войната ескалира през 1991 г., експортът на оръжия от Испания, „намиращ се до голяма степен под контрола на Opus Dei“, се увеличи шест пъти за един много къс период от време, като голяма част от този експорт беше насочена към Любляна и Загреб. През 1991 г. Хърватска според различни сведения получава няколко самолета „Миг-21“ от Германия и Полша със знанието на правителствата на тези страни. Към хърватските отбранителни сили се присъединяват стотици, а може би и хиляди доброволци „от Западна Европа, от хърватската диаспора и от католическите държави на Източна Европа“, които желаеха да участват в „християнски кръстоносен поход срещу сръбския комунизъм и ислямския фундаментализъм“. Военни инструктори от западно европейските страни оказват техническо съдействие. Благодарение на поддръжката на родствени страни хърватите успяха да укрепят своите военни сили и да се противопоставят на сръбската армия.

Западната помощ за Хърватска се изразява също и в игнорирането на етническото прочистване и на нарушаването на човешките права, провинения, за които Сърбия бе редовно укорявана. Западът запази мълчание през 1995 г., когато новосъздадената хърватска армия нападна сърбите в Крайна, живеещи там от векове, и прогони стотици хиляди хора в Босна и в Сърбия. Хърватска освен това се възползва и от своята значителна диаспора. Богати хървати от Западна Европа и Северна Америка дадоха пари за оръжия и припаси. Хърватски сдружения в САЩ лобираха пред Конгреса и пред американския президент в полза на родината си. Особено важна бе и влиятелната група от 600 000 хървати, живеещи в Германия. Осигурявайки стотици доброволци за хърватската армия, „хърватските общности в Канада, Съединените щати, Австралия и Германия се мобилизираха в защита на своето отскоро придобило независимост отечество“.

През 1994 г. Съединените щати също се включват в изграждането на военния потенциал на Хърватска. Затваряйки очи пред масираното нарушаване на наложеното от ООН оръжейно ембарго, Съединените щати осигуриха военна подготовка на хърватски войници и изпратиха като военни инструктори пенсионирани американски генерали. Правителствата на САЩ и на Канада дадоха зелена светлина на хърватската офанзива в Крайна през 1995 г. Американски военни съветници участваха в планирането на тази подготвена по американски образец атака, при която според хърватите са се възползвали и от разузнавателните данни на американски шпионски сателити. Както заявява един официален представител на Държавния департамент, Хърватска се е превърнала „de facto в наш стратегически съюзник“. Това развитие, продължава той, отразява „една дългосрочна оценка, че в крайна сметка в региона ще доминират две локални сили, едната в Загреб, другата в Белград; първата, обвързана с Вашингтон, втората, включена в славянски блок под егидата на Москва“.

Югославските войни също така доведоха до почти единодушното сплотяване на православния свят зад Сърбия. Руските националисти, военните офицери, парламентаристите и висшето духовенство откровено изразиха подкрепата си за Сърбия, презрителното си отношение към босненските „турци“ и критикуваха империализма на Запада и на НАТО. И в двете страни руски и сръбски националисти положиха огромни усилия да възбудят опозиция срещу „новия световен ред“ на Запада. Руската общественост до голяма степен споделя тези чувства. Така например над 60% от жителите на Москва изразяват протеста си срещу въздушните удари на НАТО през лятото на 1995 г. Руските националистически групи успешно подбират младежи от няколко големи руски града за „каузата на славянското братство“. Според някои оценки повече от хиляда руски доброволци, заедно с доброволци от Румъния и Гърция се записват в сръбската войска, за да се сражават с противници, които те определят като „католическите фашисти“ и „войнстващи ислямисти“. Появяват се сведения, че през 1992 г. в Босна е действала руска военна част „в казашки униформи“. През 1995 г. в елитни сръбски военни части служат руснаци, а според един доклад на ООН руски и гръцки войници вземат участие в сръбска атака в обявената от ООН зона за сигурност около Зепа.

Въпреки оръжейното ембарго православните приятели на Сърбия я снабдяват с необходимите й оръжия и военна екипировка. В началото на 1993 г. руски военни и разузнавателни организации продават на сърбите танкове Т-55, анти ракетни установки и противосамолетни ракети на стойност 300 милиона долара. В Сърбия пристигат руски военни специалисти, за да работят с тази техника и да подготвят сърбите да оперират с нея. Сърбия получава оръжия и от други православни страни, като измежду „най-активните“ доставчици са Румъния и България, а Украйна също не изостава кой знае колко в този процес. В допълнение към всичко това руските омиротворителни сили в Източна Славения отклоняват към Сърбия доставени от ООН припаси, улесняват военното придвижване на сръбски военни части и им помагат в снабдяването с оръжие.

Въпреки икономическите санкции Сърбия успява да се справи достатъчно добре с трудностите благодарение на организираната от румънски чиновници масирана контрабанда на петрол и на други стоки от Тимишоара, както и от Албания, където тя е организирана първо от италиански, а после от гръцки търговски компании с мълчаливото съгласие на гръцкото правителство. Доставките на храна, химикали, компютри и други стоки от Гърция се прехвърлят в Сърбия през Македония, която служи като канал и за износа на сръбски стоки. Комбинацията от доларова съблазън и съчувствие към културно родствена държава превърна в карикатура наложеното от ООН икономическо ембарго върху Сърбия, както впрочем стана и с оръжейното ембарго върху всички бивши югославски републики.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар